Определение №313 от 43607 по тър. дело №2889/2889 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
гр. София, 22.05.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 08.05., две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2889/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на „Пътища Пловдив Груп”ЕООД-гр.Пловдив, ЕИК:[ЕИК], приподписана от процесуалния му представител-юрисконсулт, срещу решение №905 от 26.06.2018 г., постановено от ОС-Пловдив по гр.д. №567/2018 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение №3610 от 19.10.2017 г., постановено по гр.д. №15770/2016 г. на РС-Пловдив, с което е признато за установено по иск по чл.422 ал.1 ГПК, предявен от Л. П. С. като ЕТ”ЛЮВЕТРАНС Л. С.”ЕИК:115042248 че „Пътища Пловдив Груп”ЕООД-гр.Пловдив му дължи сумата от 23 074,55 лева, общо – възнаграждения по договор за наем на техника от 01.06.2015 г. , ведно със законната лихва от 04.10.2016 г. до окончателното плащане, за които в полза на ищеца е издадена Заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №13 185 /16 на РС-Пловдив, както и в частта за разноските .
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна изпраща писмен отговор със становище за липса на предпоставки за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен така предявения иск, въззивният състав се е позовал на следното :
Страните по делото не спорят, а и от съответните писмени доказателства се установява, че между ищеца Л. П. С. като ЕТ”ЛЮВЕТРАНС Л. С.”ЕИК:115042248 и „Пътища Пловдив Груп”ЕООД-гр.Пловдив е възникнало наемно правоотношение въз основа на договор за наем, сключен помежду им на 01.05.2015 г., по силата на който от страна на ищеца като наемодател е предоставена за ползване от ответника водоноска марка MAN с рег. № 3303, ведно с квалифициран оператор за обслужване на обекти на наемателя при уговорената в същия наемна цена на база осемчасов работен ден. В чл.5 от договора са уредени условията и сроковете, при които се плаща наема: 30 дни след представяне от наемодателя на данъчни фактури и съответните първични счетоводни фактури и протоколи за реално отработените часове, описани по обекти.
В тази връзка са издадени от наемодателя три броя данъчни фактури: № 1544/15.10.2015 г. на стойност 14 832 лева, № 1613/11.12.2015 г. на стойност 4 299,84 лева и №25.01.2016 г. на стойност 5 328,06 лева. Според заключението на в.л. по назначената ССчЕ фактурите са надлежно осчетоводени и от двете страни, включени са в дневника за продажби по ДДС и съответните справки-декларации по ДДС и по тях е ползван данъчен кредит. Сборът на задълженията по тях на ответника към ищеца в размер на 23 074,55 лева е отразен в счетоводствата и на двете страни. Сумата е формирана след прихващане на стойността на ползваното от наемателя собствено количество гориво за водоноската и в съответствие с последващо споразумение между страните, подписано на 30.12.2015 г..По изложените съображения искът е счетен за основателен и доказан по размер.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.3 ГПК за допускане до касация по въпросите: първо: как следва да се определя дължимата наемна цена, дали въз основа на договора или на база осчетоводените фактури, вторият въпрос е смислово повторение на първия, третият въпрос се свежда до това следва ли първичните счетоводни документи, да са подписани от законния представител на страната-търговец, за да имат доказателствена стойност, четвърто: следвало ли съдът да се произнесе по направеното възражение за приспадане стойността на количеството собствено гориво и за невъзможността на страната да оспори непълнотата на заключението на ССчЕ, в което не е отговорено на въпросите на ответника, с оглед нередовното му уведомяване за съдебното заседание, в което последното е било прието. Позовава се на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.
По първите три въпроса, които обобщено се свеждат до значението на двустранно осчетоводените фактури, включени в дневника на продажбите по ДДС и с ползван данъчен кредит по ЗДДС, за установяване основанието и размера на задълженията по тях е налице достатъчно последователна практика на ВКС формирана по реда на чл.290 ГПК, с която е преодоляна съществуващата преди това противоречива съдебна практика. В същата се приема, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване, такова каквото е отразено в самата фактура / решение №42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №166/26.10.2010 г. на ВКС по т.д.№991/2009 и Р №23 /07.02.2011 г. по т.д. №588/10 на ВКС, ТК, ІІ т.д. и други/ Отговорът на въпроса даден от ВКС в цитираните съдебни актове напълно съвпада с този на състава на въззивния съд постановил обжалваното решение, поради което липсва основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация.
Последните два въпроса не са обуславящи изхода по спора, доколкото предполагат наличието на съответните процесуални пропуски на съда, каквито не се установява да са допуснати от негова страна: от една страна-в заключението на вещото лице са дадени отговори и на въпросите на ответника-касатор относно приспадане от дължимите по процесните фактури суми със стойността на собственото на наемателя гориво, използвано при експлоатацията на наетата водоноска, от друга: ответникът във въззивната жалба е имал възможността да оспори заключението на ССчЕ и същият на практика се е възползвал от него в изложените оплаквания пред въззивния съд, които са счетени за неоснователни именно с оглед пълнотата на заключението.
Ето защо, сами по себе си, отговорите на така формулираните последни два въпроса, не биха довели до краен резултат, различен от този, приет с обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС, ТК счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноските в настоящото производство в размер на 720 лева-възнаграждение за процесуално представителство, доколкото в самия договор е отбелязано, че възнаграждението е платено по банкова сметка , а липсва приложеното платежно нареждане за това/ фактурата не е доказателство за извършено плащане/.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №905 от 26.06.2018 г., постановено от ОС-Пловдив по гр.д. №567/2018 г..
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Оценете статията

Вашият коментар