О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
Гр.С., 25.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.298 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Окръжна Прокуратура С. срещу решение на Окръжен съд Силистра №.165/14.10.2014г., постановено по г.д.№.196/14г.
Ответната страна Г. Д. П. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил и потвърдил частично първоинстанционното решение, е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като производството по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление по чл.354а ал.1 т.4 НК е било прекратено на основание чл.243 ал.1 т.1 вр. с чл.24 ал.1 т.1 НК – тъй като деянието е несъставомерно. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложените във връзка с него мерки за неотклонение /задържане под стража, домашен арест и подписка/, е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – сравнително кратката продължителност на периода, през който на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – близо 5месеца, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен /тежко престъпление от общ характер/, обстоятелството, че са били взети мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” с продължителност съответно от по почти три месеца и два месеца, обстоятелството, че обвинението е станало обществено достояние и пречка да започне работа – като същевременно освен търпяните психически страдания във връзка с наказателното производство доказателства за други негативни преживявания – извън принципно търпените, в това число и лишенията и неудобствата в резултат на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, по делото не са събрани, съдът е приел, че обезщетението от 3000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. № 532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС /, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която е уеднаквена /цитираната от касатора не съставлява такава – тъй като е постановена по реда на ГПК /отм./, и поради това е ирелевантна/. Предвид изложеното не е налице както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и на такава по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
С оглед на всичко посочено по-горе, не са налице условията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното от Окръжна прокуратура С. въззивно решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Окръжен съд Силистра №.165/14.10.2014г. по г.д.№.196/14г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: