Определение №328 от 43299 по ч.пр. дело №1654/1654 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 18.07.2018г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1654 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. А. и Ф. М. А. чрез процесуалния им представител адвокат Д. Д. срещу определение № 449 от 19. 12. 2017 г. по в. ч. гр. д. № 314/2017 на Шуменския окръжен съд, с което е оставена без уважение жалбата на посочените лица срещу определение № 2126 от 26. 09. 2017 г. по гр. д. № 477/2017 г. на Шуменския районен съд. С последното определение е отхвърлена молбата на Д. С. А. и Ф. М. А. за изменение на решение № 489 от 31. 07. 2017 г. по гр. д. № 477/2017 г. на Шуменския районен съд в частта за разноските, като им се присъди сумата 1935 лв. за направените разноски в обезпечителното производство.
В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение и се прави искане за отмяната му. Поддържа се, че въззивният съд неправилно заключил, че искането по чл. 248 ГПК е неоснователно с оглед липсата на доказателства за образувано и развило се обезпечително производство по чл. 390 ГПК, за изхода на това производство и за връзката му с разноските, за които са представени доказателства. В жалбата се сочи, че по делото действително не се намирало определението за допускане на обезпечение на исковете, постановено по гр. д. № 441/2017 г. на Шуменския районен съд, но предвид цитирането му и съобразно константната практика на ВКС съдът следвало да извърши служебна справка и да приеме постановяването на съдебния акт по обезпечителното производство за служебно известен факт.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] – [населено място] не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното.
Частната касационна жалба е процесуално допустима.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че молбата на Д. С. А. и Ф. М. А. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като допълнително /наред с присъдената сума 2365, 25 лв. с решението/ им се присъди сумата 1935 лв., е неоснователна, тъй като по делото не са доказани направените разноски в посочения размер за обезпечаване на уважените искове. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че в случая липсват доказателства за образувано и развило се обезпечително производство по реда на чл. 390 ГПК, за изхода на това производство и за връзката на направените разходи /за държавни такси и адвокатско възнаграждение/ със същото производство.
В частната касационна жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. При позоваване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се въвеждат следните правни въпроси, уточнени от настоящия състав с оглед доводите на жалбоподателите и обстоятелствената част на изложението /съобразно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд може да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело/: за доказването на направените разноски, за правомощията на съда да събира служебно доказателства и за възможността съдът да се позове на служебно известни факти, каквито са постановени съдебни актове, при определяне на отговорността на страните за разноски. Твърди се, че даденото във въззивното определение разрешение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решение № 195 от 26. 11. 2014 г. по т. д. № 1087/2012 г., решение № 183 от 2. 11. 2016 г. по т. д. № 2588/2015 г., решение № 164 от 29. 10. 2014 г. по т. д. № 1080/2012 г., решение № 132 от 16. 11. 2015 г. по т. д. № 3183/2014 г., решение № 78 от 6. 08. 2015 г. по т. д. № 1278/2014 г., решение № 46 от 8. 04. 2013 г. по т. д. № 96/2012 г., решение № 8 от 1. 02. 2010 г. по т. д. № 509/2009 г., определение № 486 от 16. 03. 2016 г. по т. д. № 2332/2015 г., решение № 129 от 29. 06. 2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. и решение № 1 от 28. 04. 2016 г. по гр. д. № 3136/2015 г. Поддържа се, че e налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол, за което не са посочени конкретни аргументи. В изложението се прави позоваване и на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, като се твърди че постановеното определение е очевидно несправедливо, тъй като с постановяването му жалбоподателите са лишени от репариране на действително сторени, законосъобразно и валидно заявени и доказани разноски по производството.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените правни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС. Със задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСТГК на ВКС, т. 1 е дадено разяснението, че ГПК урежда единствено случаите, при които разноските са заплатени, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Съгласно мотивите към т. 2 на цитираното тълкувателно решение доказването на разноските е относимо към основателността на искането за присъждането им. С т. 11 на същото тълкувателно решение е прието, че страната, която претендира присъждане на разноски, трябва да направи искането си и да представи доказателства за заплащането им най-късно до приключване на устните състезания пред конкретната инстанция. Касае се до разрешения, приложими и за доказването на направените от страната в обезпечителното производство разноски, които се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6. 11. 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като разноските са направените от страните разходи за водене на делото и включват държавни такси и разходи за производството, част от които е и възнаграждението за един адвокат /чл. 71, ал. 1 ГПК, чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 1 на тълкувателното решение/, същите се доказват с писмени доказателства, които не са сред доказателствата, които се събират служебно от съда – експертиза, оглед и освидетелстване. Съобразно постоянната практика на Върховния касационен съд, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 274 от 13. 12. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2010 г., II г. о., решение № 361 от 20. 05. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2014 г., IV г. о., решение № 288 от 29. 12. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о., решение № 149 от 24. 11. 2016 г. по гр. д. № 1281/2016 г., II г. о., решение № 204 от 12. 01. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 113/2017 г., I г. о. служебно известните на съда факти, за да се приеме, че не подлежат на доказване, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива, като съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт. На страните следва да се предостави възможност да възразят и посочат обстоятелства и доказателства във връзка с приетите за служебно известни факти.
Даденото от въззивния съд разрешение за неоснователност на искането за присъждане на направените от ищците разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение в производството по обезпечаване на предявените искове съответства на задължителната практика на ВКС, че се присъждат само доказани разноски и че доказателствата за сторените разноски следва да бъдат ангажирани до приключване на устните състезания пред конкретната инстанция. Изводите във въззивното определение са основани на липсата на представени от претендиращите разноски за обезпечителното производство доказателства за проведено такова в посочения преклузивен срок. Независимо от горното, следва да се изтъкне, че нито с молбата по чл. 248 ГПК, нито с частната жалба претендиращите разноски са представили определението по гр. д. № 441/2017 г. на Шуменския районен съд, с което се твърди, че е допуснато обезпечение на уважените искове. За съда не е съществувало задължение служебно да събира доказателства за претендираните разноски, извършени от ищците в обезпечителното производство. При липса на отправено до Шуменския районен съд искане за признаване за служебно известен факт на постановяването на определението по гр. д. № 441/2017 г. на същия съд и на данни фактът да е бил известен на съда отсъстват основание за нарочен съдебен акт по чл. 155 ГПК и възможност за позоваване на този факт при определяне от съда на отговорността на страните за поемане на разноските. Неоснователни са доводите за съществуващо противоречие на разрешенията, дадени от въззивния съд по значимите въпроси, с представените от частните жалбоподатели актове на ВКС. В последните се приема, че съдът следва да извършва служебно справка относно релевантни за допустимостта на обжалваните актове факти и обстоятелства, в частност за постановени съдебни актове – решение по гр. д. № 3136/2015 г., решение по т. д. № 509/2009 г., решение по т. д. № 2588/2015 г., определение по т. д. № 1080/2012 г. и определение по т. д. № 1087/2012 г. и се прави позоваване на служебно известна на съда задължителна практика на ВКС – в определение по т. д. № 2332/2015 г., постановено по чл. 288 ГПК и в решение по гр. д. № 7040/2014 г., решение по т. д. № 509/2009 г., решение по т. д. № 1278/2014 г. и решение по т. д. № 3183/2014 г., постановени по чл. 290 ГПК. За процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, с изключение на местната подсъдност и договора за отнасяне на делото пред арбитражен или чуждестранен съд, съдът следи служебно, а в стадия за селекция на касационните жалби и при постановяване на решение по чл. 290 ГПК Върховният касационен съд има правомощията да съобразява актовете с характер на задължителна съдебна практика. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие на разрешението в атакуваното въззивно определение на релевантните въпроси с практиката на ВКС, съответно основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Не е обосновано от частните жалбоподатели и алтернативното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на постоянна практика на ВКС по поставените правни въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и сочената предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като цитираната разпоредба предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение, съответно определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не съществува основание за достъп до касация „очевидна несправедливост“ на атакувания съдебен акт, на която се прави позоваване от частните жалбоподатели.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 314/2017 г. на Шуменския окръжен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 449 от 19. 12. 2017 г. по в. ч. гр. д. № 314/2017 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.