Определение №336 от 42572 по ч.пр. дело №874/874 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 336
гр. София, 21.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №874 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.З т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №3816/29.12.2015г. по ч. гр. д. №5193/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение от 19.06.2015г. по т.д. №8472/2013г. на Софийски градски съд. С последното е оставено без уважение искането на [фирма] за изменение на решение №327/23.02.2015г. по т.д.№8472/2013г. Софийски градски съд, TO, VI -10 състав, в частта му относно разноските, като неоснователно.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е недопустимо, тъй като ответникът е подал въззивна жалба срещу решението в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата, като производството по въззивната жалба е преюдициално по отношение на производството по чл.248 от Г. за разноските пред първата инстанция. Счита, че САС е следвало да съедини производствата по двете жалби. Позовава се на постановеното по реда на чл.274 ал.З от ГПК определение №247/17.04.2013г. по ч.гр.д. №699/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., в което е прието, че произнасянето от въззивната инстанция по спора относно дължимите съдебно – деловодни разноски преди разглеждането на въззивната жалба, тоест на спора относно основателността на иска, е преждевременно и поради това се явява недопустимо. Също поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с TP №6 от 06.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, по следния процесуалноправен въпрос: „Има ли ищецът правото да му бъдат присъдени разноските, направени в производството по обжалване на определения размер на гаранцията, ако частната му жалба е оставена без уважение, но искът му е уважен изцяло.“ Посочва, че като е потвърдил решението, с което на ищците не са присъдени разноски за проведеното производство по обезпечение на бъдещ иск, Софийският апелативен съд е постановил акт в противоречие с тълкувателното решение на ОСГТК на ВКС. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса „Присъжда ли се адвокатско възнаграждение за водене на изпълнително производство, в рамките на което е наложена допусната обезпечителна мярка?“ Поддържа, че по този въпрос липсва задължителна практика на ВКС, поради което допускането на касационно обжалване по въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място], поддържа,че частната жалба е недопустима, тъй като спорният размер на разноските е под прага за касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.З т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
С решение №327/23.02.2015г. по т.д.№8472/2013г. Софийски градски съд, TO, VI -10 състав, е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], сумата 52 633,31 лева, представляваща неплатено възнаграждение по договор за изработка от 29.09.2011г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба -26.07.2013г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 5 411,33 лева. Видно от мотивите на решението в присъдения размер на разноските са включени освен разноските в исковото производство, също и разноски, направени в производство по обезпечение на иска: държавна такса по молба за допускане на обезпечение – 40 лева, юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в производство по молбата за допускане на обезпечение по ч.т.д.№52/2013г. на Сливенски окръжен съд – 976,33 лева, държавна такса в изпълнителното производство – 582 лева и юрисконсултско възнаграждение за изпълнителното производство – 200 лева, определено на основание чл.Ю т.1 и т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като се касае за изпълнително производство, образувано въз основа на обезпечителна заповед и не са извършени изпълнителни действия за удовлетворяване на парични вземания.
С молба от 28.03.2015г. ищецът е поискал да бъде изменено определението в частта за разноските, като му бъдат присъдени и разноските за в.ч.т. д.№322/2013r. на Бургаски апелативен съд -производството по обжалване на размера на гаранцията, определена по ч.т.д.№52/2013г. на Сливенски окръжен съд, а размерът на разноските за изпълнителното производство да бъде увеличен, като бъде определен по реда на чл.Ю т.2 от Наредба №1/2004г. в размер на 651,33 лева, тъй като по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия -наложени са обезпечителните запори.
С определение от 19.06.3015г. по т.д. №8472/2013г. Софийски градски съд е оставил без уважение искането на [фирма] за изменение на решение №327/23.02.2015г. същото дело, в частта му относно разноските, като неоснователно. Съдът е посочил, че ищецът няма право на претендираното юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.Ю т.2 от Наредба №1/2004г., тъй като в случая се касае за изпълнително производство, образувано въз основа на обезпечителна заповед и не са извършвани изпълнителни действия за удовлетворяване на парични вземания. Също е приел, че ищецът няма право на претендираните разноски за в.ч.т.д.№322/2013г. на Бургаски апелативен съд, тъй определението за допускане на обезпечение, в обжалваната част относно размера на определената гаранция, е било потвърдено.
С определение №3816/29.12.2015г. по ч.гр.д.№5193/2015г., Софийски апелативен съд е потвърдил определението от 19.06.3015г. по т.д. №8472/2013г. на Софийски градски съд, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, че [фирма] няма право на разноски по обжалване на определението по допускане на обезпечението поради неоснователност на частната му жалба. В частта относно претенцията за разноски за изпълнителното производство е посочил, че съдебните и деловодните разноски, които се дължат по реда на чл.78 от ГПК не включват разходите в изпълнителното производство по налагане на допуснатите обезпечителни мерки.
При тези данни настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Неоснователни са доводите за недопустимост на определението на САС. Настоящият състав изцяло споделя практиката на ВКС, обективирана в определение №247/17.04.2013г. по ч.гр.д. №699/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., но даденото в същото разрешение е неприложимо в настоящата хипотеза. С молба от 27.10.2015г. [фирма] е оттеглило подадената от него въззивна жалба срещу решение №327/23.02.2015г. по т.д.№8472/2013г. Софийски градски съд, TO, VI -10 състав и производството по нея е прекратено с влязло в сила определение от 29.10.2015г. Поради това производството по обжалване на определението на СГС по чл.248 от ГПК, е било единственото висящо производство пред САС и определение №3816/29.12.2015г. по ч. гр. д. №5193/2015г на САС не се явява преждевременно постановено.
Първият формулиран от частния жалбоподател в изложението по чл.284 ал.З т.1 от ГПК въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото той е поискал присъждане на разноски за обезпечителното производство с решението по предявения от него иск, но част от тези разноски не са били включени от С. в размера на присъдените разноски по реда на чл.78 ал.1 от ГПК. По поставения въпрос за етапа, на който следва да бъдат присъдени разноските за обезпечителното производство, има формирана задължителна практика, обективирана в TP №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разясненията в т.5 от TP №6 от 06.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. С оглед изложеното именно с решението по делото първоинстанционният съд е следвало да се произнесе и по разноските, направени от страните в обезпечителното производство. В случая Софийски градски съд не е постановил изричен отказ да разгледа искането за присъждане на разноски, нито е изложил съображения, че с решението не следва да се присъждат такива, а не е включил всички претендирани от частния жалбоподател разноски в присъдения от него размер на разноските.
Също така по поставения въпрос по реда на чл.274 ал.З от ГПК е постановено определение №249/04.05.2015г. по ч.т.д. №3365/2014г. на ВКС на РБ, ТК, I т.о. В него се приема, че присъждането на разноските за обезпечителното производство е обусловено и от неговия изход, а не само от изхода на производството по предявения иск. Отговорността на ответника за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решението по спора, но само ако е възникнала такава. Предпоставките за основателност на исковата претенция са различни от предпоставките за основателност на молбата за допускане на обезпечение, съответно ако обезпечение не е допуснато поради липса на обезпечителна нужда или когато обезпечителната мярка, избрана от ищеца е била неподходяща, разноските за обезпечителното производство следва да останат в негова тежест, независимо,че искът му е уважен. В случая частната жалба на [фирма], с която е обжалван размерът на гаранцията, определена по ч.т.д.№52/2013г. на Сливенски окръжен съд, е оставена без уважение от Бургаски апелативен съд. Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, направените от [фирма] разноски като частен жалбоподател следва да останат в негова тежест.
Вторият въпрос е обусловил извода на въззивния съд за неоснователност на молбата по чл.248 ал.1 от ГПК. По отношение на този въпрос обаче не е налице селективното основание по т.З на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно т.4 на TP №1/19.02.2010г. по тълк.д, № 1/2009г./ формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.З от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираният в изложението по чл.284 ал.З т.1 от ГПК въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса е формирана практика на ВКС, макар и не задължителна, в която се приема, че разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част / по налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител / в този смисъл определение № 845 от 05.12.2011г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК,., определение № 876 от 02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о., ТК и др /
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.З от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3816/29.12.2015г. по ч. гр. д. №5193/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.