О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
Гр.С., 02.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи март през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.488 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение №.18474/21.11.14 на Софийски градски съд, ІVГс., постановено по г.д.№.3068/14, с което, след частична отмяна на реш. на Софийски районен съд, 25с., от 18.07.13г. по г.д.№.30794/12, предявеният от Х. Е. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. е уважен за сумата над 2500лв. до 10000лв., ведно със законната лихва считано от 13.01.12г.
Ответната страна Х. Е. П. оспорва жалбата
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпления по чл.206 ал.3 пр.1 вр. с ал.1 НК и по чл.209 ал.1 НК. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания през периода на наказателното производство – траяло повече от 1 година и 2 месеца – силно притеснение, стрес, психически срив, загуба на социални контакти, резултат и от накърняване на доброто му име сред близки, приятели, познати, невъзможност да поддържа контакт със семейството си /съпруга и деца/, живущи в Република Х. – поради наложената мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната”, и да упражнява търговска дейност – която също осъществявал в Република Х.. При отчитане на горните обстоятелства, вкл. и на вида и интензитета на конкретните търпяни болки и страдания и икономическото състояние на обществото, съдът е приел, че обезщетението, което би могло да репарира вредите, следва да бъде в размер на 10000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл по правния въпрос относно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС 4/68г./, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторите целят да поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. Жалбоподателят и не сочи практика в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос, по който, както вече беше посочено, практиката е и уеднаквена. Не се касае и за неясни или противоречиви разпоредби, по които няма практика или създадената такава се нуждае от осъвременяване. Предвид изложеното не е налице както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и такава по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ ГО
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.18474/21.11.14 на Софийски градски съд, ІVГс., постановено по г.д.№.3068/14г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: