О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 01.08.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1703 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество“ АД със седалище в Румъния чрез процесуалния представител адвокат М. П. срещу определение № 92 от 15. 02. 2018 г. по ч. т. д. № 72/2018 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено определение № 374 от 1. 02. 2018 г. по т. д. № 94/2018 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на Е. В. Н. и Н. А. Н. за допускане на обезпечение на предявените от тях срещу чуждестранния застраховател осъдителни искове и вместо това е допуснато обезпечение на тези искове чрез налагане на запор върху банковите сметки в лева и валута с титуляр „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество АД – Клон България“ К. – София до размера на общата сума 202 724, 14 лв.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на закона. Твърди, че съдът неправилно е приел, че са налице предпоставките за допускане на обезпечение на предявените искове. Исковете не били подкрепени с убедителни писмени доказателства, тъй като към исковата молба бил приложен добавък № 2 от 12. 07. 2017 г., с който се разширявало териториалното покритие по застраховката и този документ създавал сериозно съмнение в основателността на претенциите. Излага доводи срещу извода на съда за наличието на обезпечителна нужда поради липсата на данни, че ищците биха били затруднени при удовлетворяване на правата по евентуално положително съдебно решение. Тъй като бил застраховател, дейността на ответника била лицензирана и същата била обект на постоянен надзор. Ответникът следвало да отговаря на завишените изисквания за платежоспособност и финансова стабилност и бил задължен да образува технически резерви в зависимост от класовете застраховка, за които има лиценз. С оглед качеството му на застраховател, лицензиран в Румъния, същият покривал условията за платежоспособност, приложими към по-големия пазар в тази държава, и предвид осъществяваната дейност в България чрез клон подлежал на двустранна проверка за капиталова адекватност, технически резерви, платежоспособност и други. Лицензът на застрахователя не бил отнет и не били предприети действия по отнемането му, което сочело на привеждане на дейността му в съответствие със завишените изисквания за платежоспособност с оглед транспонирането в националното законодателство на нормите на Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25. 11. 2009 г. относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II). Размерът на спорните вземания и законоустановените гаранции за платежоспособност на ответния застраховател изключвали обезпечителна нужда на ищците, поради което обезпечението на исковете не следвало да се допуска.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а като значими за изхода на делото формулира следните въпроси: „1. Обезпечителната нужда приема ли се за даденост при паричните вземания?; 2. Как се извършва преценката за наличие на обезпечителна нужда – само въз основа на твърденията на ищеца или се съобразяват и обстоятелствата около ответника, като неговия правен статус, правно-организационна форма, сфера на дейност, вкл. такава под стриктен регулаторен режим, финансово състояние и пр.?; 3. Има ли правни субекти, извън посочените в чл. 393 ГПК, за които може да се приеме, че когато са ответници, законът презумира тяхната финансова стабилност и следователно липса на обезпечителна нужда в случая на парични вземания?; 4. Как се отнасят към явлението „обезпечителна нужда“ специални нормативно уредени регулаторни режими – в случаите на застрахователни, пенсионноосигурителни и банкови дружества? Тоест наличието на такива режими релевантно ли е към обезпечителна нужда на потребители – ищци в едно общо исково производство?“. При обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се прави позоваване на практиката на ВКС, намерила израз в определение № 527 от 21. 10. 2016 г. по ч. т. д. № 1806/2016 г. на ВКС, II ТО и определение № 86 от 6. 02. 2009 г. по ч. т. д. № 61/2009 г. на ВКС, II ТО. Частният жалбоподател поддържа, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като атакуваното определение е вероятно нищожно и недопустимо и очевидно неправилно.
Ответниците по частната жалба Е. В. Н. и Н. А. Н. изразяват становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, прие следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния едноседмичен срок.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че предявените срещу застрахователя искове са допустими, вероятно основателни с оглед представените с исковата молба писмени доказателства и в случая е налице обезпечителна нужда. Изтъкнал е, че доколкото се касае за осъдителни искове за парични вземания обезпечителната нужда се предполага. Преценил е претендираната обезпечителна мярка – запор върху вземанията на ответното застрахователно дружество по банкови сметки като подходяща.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното.
В случая не е налице вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение – основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед доводите на жалбоподателя следва да се посочи, че обжалваното въззивно определение е подписано от членовете на съдебния състав на Варненския апелативен съд. В съответствие с нормата на чл. 35, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата съдията докладчик Д. М. е избрана на принципа на случайния подбор, чрез програмата за случайно разпределение на делата, което се установява от протокола за избор от 7. 02. 2018 г. Наред с това съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 346 от 20. 11. 2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. на ВКС, II г. о. обстоятелството, че съдията докладчик не е бил определен за такъв при спазване на принципа на случайния подбор, не обуславя нищожност на постановения акт. Обжалваното въззивно определение е постановено в производство, образувано по частна жалба срещу акт на първоинстанционния съд, с който е оставено без уважение искането по чл. 389 ГПК, обективирано в молба вх. № 3190/31. 01. 2018 г., на ищците Е. Н. и Н. Н. за допускане на обезпечение на предявените от тях срещу ответното застрахователно дружество осъдителни искове. Поради това е изключено да се приеме, че съдът не е сезиран с искане за допускане на обезпечение на предявените искове, съответно че постановеният съдебен акт е недопустим.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси съответстват на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на делото, тъй като произнасянето по тях е обусловило крайните правни изводи на въззивния съд. В определение № 527 от 21. 10. 2016 г. по ч. т. д. № 1806/2016 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е даден отговор на въведените правни въпроси. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното определение с посочената практика на ВКС по поставените правни въпроси. Наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва изследване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
Съгласно определение № 527 от 21. 10. 2016 г. по ч. т. д. № 1806/2016 г. на ВКС, II т. о. при произнасяне по искане за допускане на обезпечение на иск по чл. 391 ГПК в закона няма изискване съдът да прецени качеството на страната, срещу която се иска обезпечението – застрахователно дружество, нито изискване с оглед това качество да посочи къде е регламентирана презумпция за наличие у ищеца на обезпечителна нужда. Ако са налице предпоставките за допускане на обезпечение по чл. 391 ГПК: обезпечителна нужда и убедителни писмени доказателства и/или представена гаранция по чл. 180 и 181 ЗЗД и липсват пречки по чл. 393 ГПК: ответник да е държавата, държавно учреждение (в т. ч. лечебно заведение по чл. 5 ал. 1 ЗЛЗ) или община и върху посоченото вземане не се допуска принудително изпълнение – съдът налага искания запор върху банковите сметки на ответника – застрахователно дружество. Преценката за нуждата от обезпечаване на иска е конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и на доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага и не следва да бъде отричана – в този случай съществува по презумпция. Нуждата от обезпечителната мярка не се определя от имущественото състояние на ответника към момента на исканото обезпечение, а от вероятността неговите активи да намалеят в хода на делото поради негови действия на разпореждане или поради други обстоятелства извън неговото поведение.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд в отклонение от тази практика на ВКС, че обезпечителната нужда се преценява във всеки конкретен случай в зависимост от специфичните за всяко дело факти, не е взел предвид данните по делото, опровергаващи наличието на обезпечителна нужда. Общият размер на претенциите по предявените срещу ответника – застрахователно дружество, лицензирано в Румъния и осъществяващо дейност на територията на Република България при условията на право на установяване – чрез създаден клон, искове от 202 724, 14 лв., преценен във връзка с гарантираната от закона възможност за изпълнение на задълженията на застрахователя, не предполага невъзможност или затруднение за ищците да осъществят правата си по евентуално положително решение. В законодателствата на държавите членки на ЕС, съответно в това на Румъния – държавата, в която е лицензирано ответното застрахователно дружество, са въведени изискванията на Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност ІІ) с цел осигуряване защита на интересите на ползвателите на застрахователни услуги. Създадените гаранции за платежоспособност на застрахователните дружества, нормативните изисквания за поддържане на съответните технически резерви в размер на задълженията към титулярите на полици и бенефициерите по застрахователни договори, задълженията застрахователите да разполагат с достатъчно собствени средства, които да покриват капиталовото изискване за платежоспособност и минималното капиталово изискване и предвиденият надзор за наличието на предпоставките за поддържане на лиценза в законодателството на Румъния чрез транспониране на разпоредбите на Директива 2009/138/ЕО и липсата на данни за неплатежоспособността на ответника изключват извод за обезпечителна нужда. Следва да се изтъкне, че в случая удовлетворяването на спорните права на ищците не е поставено под съмнение, оправдаващо допускането на обезпечение, тъй като ищците с молбата за допускане на обезпечение не са въвели твърдения и липсват данни за отнемане на лиценза за извършване на застрахователна дейност на ответника или за обявяване на неплатежоспособността му. Посочените обстоятелства опровергават обезпечителната нужда на ищците по конкретното дело и сочат на несъществуване на една от трите законоустановени предпоставки за допускане на обезпечение.
По тези съображения обжалваното определение на Варненския апелативен съд следва да бъде отменено, а молбата за допускане на обезпечение следва да бъде отхвърлена.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 92 от 15. 02. 2018 г. по ч. т. д. № 72/2018 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено определение № 374 от 1. 02. 2018 г. по т. д. № 94/2018 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на Е. В. Н. и Н. А. Н. за допускане на обезпечение на предявените по т. д. № 94/2018 г. на Варненския окръжен съд искове срещу „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество“ АД и вместо това е допуснато обезпечение на предявените от Е. В. Н. и Н. А. Н. срещу „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество“ АД искове чрез налагане на запор върху банковите сметки в лева и валута с титуляр „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество АД – Клон България“ К. – [населено място] до размера на общата сума 202 724, 14 лв. и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ молбата за допускане на обезпечение на исковете, предявени по т. д. № 94/2018 г. на Варненския окръжен съд, от Е. В. Н. и Н. А. Н. срещу „ЧЕРТАСИГ-Застрахователно и презастрахователно дружество“ АД с обща цена 202 724, 14 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: