6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
София.17.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2715/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 741 от 14.04.2015 г. по в.гр.д. № 3742/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, с което е потвърдено решение № 445 от 20.03.2014 г. по гр.д. № 2742/2012 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав за уважаване на предявените от [фирма] искове: с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 2 381 262 лева – обезщетение за ползване на недвижим имот съставляващ дворно място, цялото с площ 15 663 кв.м., представляващо УПИ ІІІ от кв. 14 по плана на м.”Комплекс Б. – ІV км”, [населено място], за периода от 01.07.1995 г. до 03.11.2000 г., ведно със законната лихва от 27.04.2012 г. и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 763 551 лева за периода от 26.04.2009 г. до 26.04.2012 г., както и в частта за присъдените разноски в размер на 155 792.52 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост на предявения иск по чл.59 ЗЗД, както и за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси: 1. „Молба по чл.625 ТЗ спира/прекъсва/ ли давността, когато вземането на молителя срещу длъжника не произтича от търговска сделка, която е прогласена от съда като такава и отхвърлил същата и 2. При изначална фактическа и правна невъзможност за изпълнение, налице ли е нищожност”. По тези въпроси се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В т.2 и т.4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – относно валидността на сключеното между страните споразумение от 20.12.2001 г. и изискуемостта на претендираното от ищцовото дружество вземане касаторът сочи задължителна практика на ВКС, без да е формулирал правни въпроси, попадащи в обхвата на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По делото е постъпило уточнение на подадената касационна жалба с вх. № 3722/06.04.2016 г./ извън срока за касационно обжалване/, касаещо доводите за недопустимост на обжалвания съдебен акт.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационен контрол, а по същество се поддържа неоснователност на жалбата. Подробни съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд, съобразявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства, е приел за установено от фактическа страна, че въвеждането на ищеца във владение на процесния недвижим имот е извършено въз основа на изпълнителен лист по влязлото в сила на 16.06.2000 г. решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 1012/1998 г., с което е уважен предявеният от [фирма], правоприемник на [фирма], срещу [фирма] ревандикационен иск, като е безспорно, че за периода от 01.07.1995 г. до 03.11.2000г. ответникът е държал процесния имот без наличие на договор с ищеца и без да заплаща обезщетение за ползването. Преценено е съдържанието на подписаното от страните споразумение от 20.12.2001 г. в което е признато, че ответникът дължи обезщетение за ползването на имота за периода от 23.02.1992 г. до въвода на ищцовото дружество във владение, при констатация, че до 30.06.1995 г. на ищеца са присъдени обезщетения за ползването на имота, с влезли в сила решения, като са образувани изпълнителни дела за присъдените суми. За целият период от 1992 г. до 03.11.2000 г. е отразена като дължима от [фирма] сума / след извършени прихващания/ в размер на 3 295 233 лв., съставляваща обезщетение за ползването на имота. Предвиден е срок и начин за погасяване задължението на ответника за процесния период – чрез прехвърляне на подробно описани в т.3 и т.4 от споразумението вещи и имоти, както и възможността за ищеца да получи посоченото обезщетение при неизпълнение на задълженията на [фирма] по т.3 и т.4 от споразумението.
Извършеното от ответното дружество оспорване на автентичността на споразумението е счетено за недоказано, предвид неангажирането на доказателства в тази насока. Отчетено е, че допуснатата графическа експертиза е била заличена поради невнасяне на определения от първоинстанционния съд депозит.
Въззивният съдебен състав е преценил данните, съдържащи се в приложените, във връзка с открита през 2004 г. процедура по приватизация на ответното дружество, доказателства относно надлежно уведомление от [фирма] на Агенцията за приватизация за задълженията на [фирма].
Във връзка с евентуалното възражение на ответника за погасяване на вземането по давност, решаващият състав е преценил доказателствата във връзка с образуваните срещу ответника производства по чл.625 ТЗ пред Софийски градски съд и Окръжен съд – Плевен, приключили с влезли в сила отхвърлителни решения по съображения, че вземанията на молителя – [фирма], основани на споразумението от 20.12.2001 г. не произтичат от търговска сделка, тъй като задължението, предмет на споразумението е за заплащане на обезщетение за ползване на имот без основание.
Въз основа на възприетото от фактическа страна, съставът на Апелативен съд – София е извел правен извод за допустимост на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, съобразявайки конкретното съдържание – основание и петитум на исковата молба, с която е заявена претенция срещу ответника за неоснователно обогатяване за чужда сметка по см. на тази разпоредба, а не на неизпълнение на договор. Констатирано е липса на твърдение за възникване на вземането на ищеца въз основа на споразумението, а то е сочено като уточнение на размера на вече възникнало вземане за обезщетение за ползване без основание и сроковете за погасяване на задължението.
Въззивният съд е приел за безспорен факта на ползване без основание на процесния недвижим имот и липсата на плащане от страна на ответника на обезщетение за това за исковия период, като с подписването на споразумението от 20.12.2001 г. страните са постигнали съгласие относно размера на дължимото от ответника обезщетение. За неоснователни са приети възраженията на ответното дружество за нищожност на споразумението поради: подписването му от лице без представителна власт, с оглед на обстоятелството, че А. С. – Рельовска е била към този момент изпълнителен директор на [фирма] и е представлявала дружеството; липсата на разрешение за разпореждане с имоти на ответното дружество, като са изложени съображения, че споразумението има само облигационен характер, както и поради невъзможен предмет, предвид ирелевантностгта на обстоятелството дали посочените в т.3 и т.4 от споразумението имоти и вещи са собственост на ответника.
Отхвърлено е като неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, след преценка на: признанието на ответника, обективирано в споразумението от 20.12.2001 г. и приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД; договореният в споразумението падеж на задължението за заплащане на обезщетение за ползването – 01.04.2002 г.; правните последици от подадената пред СГС молба за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество, приключило с влязло в сила на 09.12.2011 г. отхвърлително решение, при приложение на новите разпоредби на чл.628а, ал.1 и ал.3 ТЗ – ДВ бр.38/2006 г., в които изрично е предвидено, че подаването на молба за отриване на производство по несъстоятелност от кредитор прекъсва давността относно вземането, на което молителят основава молбата си по чл.625. Давността спира да тече докато трае производството по несъстоятелност, но ако молбата по чл.625 ТЗ се отхвърли с влязло в сила решение давността не се смята прекъсната, но действието на спирането на давността се запазва. С оглед началото на новия давностен срок – 01.04.2002 г. /по споразумението/, съдът е изчислил, че до влизане в сила на изменението на ТЗ са изтекли 4 години, 1 месец и 13 дни, като 5-годишният давностен срок по чл.110 ЗЗД е продължил да тече след влизане в сила на въззивното решение на Софийски апелативен съд за отхвърляне на молбата по чл.625 ТЗ – 09.12.2011 г. и до завеждане на исковата молба на 27.04.2012 г. са изтекли още 4 месеца и 17 дни, или общо 4 години и 6 месеца.
Въззивният съд е извел извод за дължимост на цялата претендирана главница – 2 381 262 лв., който размер е формиран от посоченото обезщетение в споразумението, след приспадане на обезщетенията за ползване за периода до 30.06.1995 г. съгласно влезли в сила съдебни актове. За основателен е приет и акцесорният иск за сумата 763 551 лв. за период от три години преди завеждане на делото.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По делото липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд е разгледал исковата претенция на предявеното основание, предвид твърдяните в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи факти и заявения от ищцовото дружество петитум.
Що се отнася до приложението на субсидиарната искова защита по чл.59 ЗЗД, въззивният съд е отчел правната характеристика на сключеното на 20.12.2001 г. споразумение между страните, с което е уточнен размера на вече възникнало вземане за обезщетение за ползване на собствен на ищеца имот без основание, както и срок за погасяването му, като е направил извод, че споразумението не предоставя друга възможност за защита на обеднелия ищец. Правилността на последния извод е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Поставеният от касатора въпрос, касаещ приложението на чл.628а ТЗ, следва да се приеме за обуславящ изхода на делото, предвид надлежно въведеното в процеса, при условие на евентуалност, възражение за изтекла погасителна давност и формираните във въззивното решение изводи по това възражение. Като недоказана следва да се счете обаче поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, тъй като разпоредбата е ясна и пълна и не поражда затруднения при приложението й, като от правно-информационните системи е видно, че липсват данни за създадена противоречива и/или неправилна практика на съдилищата по приложението й, чието преодоляване да се налага по реда на казуалното тълкуване от ВКС.
Изрично формулираният въпрос, относим към релевираното в процеса основание за нищожност на процесното споразумение между страните поради невъзможен предмет, не обосновава и не доказва основният селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос е основан изцяло на твърдения на ответното дружество, които не са споделени от въззивния съд, при изложени в мотивите към решението подробни правни съображения. Отговорът на този въпрос е пряко относим към поддържаните от касатора основания за неправилност на атакувания съдебен акт, по които е недопустимо произнасянето в стадия по селектиране на касационните жалби. В този смисъл настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Както се констатира и по-горе, дружеството – касатор не е формулирало релевантни правни въпроси в т.2 и т.4 от изложението и това съставлява достатъчно основание за недопускане на обжалването, без да съществува задължение за ВКС да преценява поддържаните допълнителни основания за достъп до касация, с оглед приложената към жалбата съдебна практика.
Предвид изложеното, искането за допускане на касационно обжалване следва да се отхвърли, като на ответника по касация се присъдят разноски в размер на 36 000 лв. съобразно представените с отговора доказателства – договор за правна защита и съдействие, данъчна фактура, извлечение от сметка, удостоверяващо плащане на адвокатското възнаграждение по банков път, както и надлежно заявено искане в списък по чл.80 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 741 от 14.04.2015 г. по в.гр.д. № 3742/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 36 000 /тридесет и шест хиляди/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: