5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
гр. София, 14.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 23 май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №480/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на синдиците на [фирма] –в несъстоятелност /съкр. К. АД/н./ срещу решение № 1791 от 20.07.2017 г. на САС по т.д. №1200/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 2136 г., постановено по гр.д. № 3635/2016 г. на СГС, с което по възражение от страна на кредитора [фирма] /съкр. Б. АД / срещу решение на синдиците на К. АД/н./ от 19.01.2016 г., е прието , че последната е носител на вземане към К. АД/н./ за получаване на сума в размер на 13 001 047,22 лева, основана на Договор за срочен депозит „К. –Класик” за ЮЛ и ЕТ , сключен на 21.05.14 г. между [фирма] и К. АД/н./, което е прехвърлено по договор за цесия от 05.08.2014 г.на [фирма], с поредност на удовлетворяване на вземането в производството по несъстоятелност, по чл.94 ал.1,т.4 З. до размера на 3 000 000 лева, както и на вземане за законната лихва за забава за периода: от 22.04.2015 г. до окончателното плащане на горната сума и вземане за възнаградителна лихва в размер на 1 047,22 лева с поредност по чл.94 ал.1, т.9 З. и е допълнен списъка на приетите вземания .
Обжалва се и решението в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Б. АД сумата от 151 842,29 лева –разноски пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и нарушения на материалния закон.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии по чл.280 ал.1,т.3 ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./ за допускане до касация.
От страна на ответника по иска [фирма] , чрез процесуалния му представител, е подаден отговор на КЖ, в който се обосновава неоснователността на оплакванията в последната и се обосновава,че не е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1 ГПК/ ред. преди ДВ бр.86/2017 г./. Претендира се и присъждането на разноските пред настоящата инстанция в размер на 151 842 лева, съгласно приложените писмени доказателства.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба в тази част е допустима , редовна и подадена в срок.
Относно оплакването за произнасяне от страна на въззивния съд по недопустимо, с оглед липса на качеството надлежна страна, производство, основано на довода, че като страна в производството по чл.66 ал.6 З. следва да участва самият несъстоятелен длъжник, а не синдиците, настоящият състав счита същото за неоснователно: в производството и пред двете инстанции като длъжник е участвал именно несъстоятелния длъжник [фирма] –в несъстоятелност, представлявана от двамата синдици, съгласно чл.31 ал.1, т.1 З..
За да счете за основателно възражението на [фирма] срещу решение на синдиците на К. АД/н./ от 19.01.2016 г. и да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съдебен състав се е позовал на наличието на вземане на Национален гаранционен фонд” ЕАД, основано на Договор за срочен депозит „К. –Класик” за ЮЛ и ЕТ , сключен на 21.05.14 г. между [фирма] и К. АД, което вземане е прехвърлено по договор за цесия от 05.08.2014 г. на [фирма] . Последната е съобщена на длъжника К. АД , съгласно чл.99 ал.3 ЗЗД. При това положение, следва да се приеме, че цесионерът Б. АД е придобил вземането на цедента, такова, каквото последното е било уговорено в самия цитиран договор за банков влог между длъжника и цедента, ведно със съответните принадлежности. Конкретното вземане не е възникнало, с оглед личността на вложителя и няма законова пречка да се прехвърля чрез цесия на трети лица. Ето защо, следва да се приеме, че след придобиване по силата на договор за цесия навземане основано на банков влог, цесионерът следва да се счете за вложител по отношение на банката-влогоприемател, каквото качество е имал и неговият праводател по договора за цесия. Следователно процесното вземане до размера на 3 000 000 лева, следва да се приеме като такова, чието удовлетворяване в производството по несъстоятелност е по реда на чл.94 т.4 З. в приложимата редакция /ДВ. Бр. 67/2003 г./. Върху тази сума се дължи и лихва за забава от датата на откриване на производство по несъстоятелност, както и договорената в договора за влог възнаградителна лихва до размера на 1047,22 лева. .
В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към настоящата КЖ са формулирани следните въпроси: Може ли да се приеме, че при цедиране на вземане, основано на договор за банков влог, цесионерът замества цедента-вложител в договорното му правоотношение с банката-влогоприемател и придобива ли цесионерът качеството „вложител” , съгласно пар.1,т.4 от ДР на З., както и по кой ред следва да се удовлетворява такова вземане в производството по несъстоятелност на банка: по чл.94 ал.1,т.4 З./ ред. до изм. в ДВ, бр. 62/14.08.2015 г./ или по т.7 от същия законов текст. Твърди се, че по тези въпроси е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.3 ГПК /ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./: същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С тези въпроси ВКС се е занимавал в определение №622/18.12.2017 т. на Първо т.о. по т.д. №1216/17 , постановено по реда на чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №19/05.01.2017 г. на САС по т.д. № 5158/16 и последното е влязло в сила . Изложени са следните съображения, за да не се допусне касационно обжалване: „По реда на чл.94, ал.1, т.4 от Закона за банковата несъстоятелност се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в Закона за банковата несъстоятелност съответства на определението за влог в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в Закона за гарантиране на влоговете в банките законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители. При тълкуването на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете” съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според З. безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от Закона за кредитните институции”, т.е. лицата по чл.9, ал.2 ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката), е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94, ал.1, т.4 З. се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в пар.1, т.4 на ДР на З.”.
Съставът на ВКС е приел, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, от които да се извлича точният й смисъл, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Освен приетото в цитираното определение на друг състав на ВКС по абсолютно идентичен правен спор, следва да се допълни, че не налице хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК /ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./ за допускане до касация и с оглед наличие на влязлото в сила решение №19/05.01.2017 г. на САС по т.д. № 5158/16 г., което при липса на изложени съображения за необходимостта от преодоляване на тази практика и при същото разрешаване на спора от страна на въззивния съд в обжалваното пред настоящия състав на ВКС решение, изключва наличието на основание за допускане до касация на последното/ така т.4 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г./.
На основание изложеното касационно обжалване не следва да се допуска.
В полза на ответника по касация [фирма] следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция в размер на 151 842 лева- договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство съгласно приложените писмени доказателства за това: договор за правна помощ с допълнително споразумение от 25.01.2017 г., проформа ф-ра, преводно нареждане от 29.09.2017 г., извлечение от разплащателна сметка и банково уд-е от [фирма].
По отношение обжалване на въззивното решение, в частта, с която К. АД/н./ е осъден да заплати на Б. АД-София сумата от 151 842,29 лева –разноски пред въззивната инстанция, в която част решението има характер на определение, то с оглед недопускане на касация на основното решение, обжалването в тази част има характер на молба за изменение на въззивния акт в частта за разноските-чл.248 ал.1 ГПК и компетентен да се произнесе по нея е съставът на САС , постановил самото въззивно решение.
Водим от изложеното, ВКС,ТК, състав на Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1791 от 20.07.2017 г. на САС по т.д. №1200/2017 г..
ОСЪЖДА [фирма]–в несъстоятелност, представлявана от синдиците, да заплати на [фирма] – [населено място] разноските на последната пред настоящата инстанция в размер на 151 842 лева- договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство
По отношение обжалване на въззивното решение, в частта, с която К. АД/н./ е осъден да заплати на Б. АД-София сумата от 151 842,29 лева –разноски пред въззивната инстанция, в която част решението има характер на определение, компетентен да се произнесе по реда на чл.248 ГПК е съставът на САС , постановил самото въззивно решение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.