Определение №373 от 43292 по тър. дело №1014/1014 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№373
гр. София 11.07.2018 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1014 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Б. К. чрез процесуалния представител адвокат В. Т. срещу решение № 2646 от 18. 12. 2017 г. по гр. д. № 2600/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 1054/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 8 състав. С последното решение са отхвърлени предявеният от В. Б. К. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 79, ал. ЗЗД – за изпълнение на парично задължение за сумата 275 000 евро, с равностойност 537 853, 13 лв., произтичащо от договор за прехвърляне на вземане, сключен на 26. 06. 2014 г. между В. Б. К. и [фирма] и претенцията за законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска до деня на окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се прави искане за отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск. Сочи се, че въззивният съд неправилно възприел тезата на ответника, че прехвърленото на касатора от [фирма] вземане по спогодби от 25. 01. 2010 г. и 17. 02. 2010 г., сключени между последното дружество и ответника [фирма], не е изискуемо поради ненастъпило отлагателно условие. Въззивният съд не съобразил нищожността на тези уговорки по спогодбите поради липса на задълбочен и всестранен анализ на доказателствата и фактите по делото. Налице било неизпълнение на задължението на въззивния съд да следи служебно за нищожността на договора. В случая не била извършена дължимата преценка дали отлагателното условие, на което се основава отхвърлянето на иска, е действително. В касационната жалба се излагат доводи, че уговорките между [фирма] и [фирма], съдържащи се в спогодби от 25. 01. 2010 г. и 17. 02. 2010 г. и споразумение от 10. 05. 2010 г., гласящи, че изправната страна ще получи връщане на дължимата й се сума след нотариално изповядване на сделка за продажба на недвижимия имот по прекратения предварителен договор, както и че до изповядването на сделката страните не си дължат и не могат да претендират взаимно други парични суми са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД – поради противоречието им с добрите нрави, със закона и поради липса на основание. Уговорките противоречали на добрите нрави, тъй като на длъжника се позволявало да не изпълнява задължението си за период, изцяло зависещ от неговата преценка. Касаело се до явна злоупотреба с правата на кредитора и грубо нарушаване на принципа на справедливост. С оглед клаузите в интерес на длъжника било да възпрепятства настъпването на условието. С уговорките не се постигали „взаимни отстъпки“ по смисъла на чл. 366 ЗЗД, а се осуетявала възможността на кредитора да получи нещо, дължащо му се по силата на императивната правна норма на чл. 55 ЗЗД. Поддържа се, че уговорките са нищожни поради липса на основание – липсвала възможност за извличане на съдържанието на каузата и естеството на престацията по съглашението, тъй като не съществувала яснотата за дължимите от страна на [фирма] действия по „полагане на взаимни усилия за продажба на недвижимия имот“.
Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС следния процесуалноправен въпрос: „Задължен ли е въззивният съд да следи служебно за нищожността на представеното по делото съглашение, от което едната страна черпи правата или възраженията си, дори когато основанието за нищожност не е наведено като основание за обжалване на първоинстанционното решение?“. Твърдяното противоречие с практиката на ВКС се аргументира при позоваване на задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на постановените по чл. 290 ГПК решение № 229 от 21. 01. 2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о., решение № 42 от 9. 06. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2014 г., III г. о. и решение № 702 от 5. 01. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2009 г., IV г. о.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] чрез процесуалния пълномощник адвокат Т. Б. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на атакувания съдебен акт, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 275 000 евро, въззивният съд е приел за установено, че през 2008 г. между ответника [фирма] и [фирма] е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот за сумата 3 000 000 евро, от които 300 000 евро са заплатени от купувача [фирма] като задатък при подписване на договора. Със спогодба от 25. 01. 2010 г. страните по предварителния договор го прекратили по взаимно съгласие, като се договорили, че продавачът [фирма] ще върне сумата 300 000 евро, както следва: 20 000 евро – при подписване на спогодбата, а останалата част от дължимото или 275 000 евро – след изповядване на сделката за покупко-продажба на имота, предмет на прекратения предварителен договор на страните. В спогодбата /т. 3/ било обективирано съгласието на страните да положат взаимни усилия за продажба на недвижимия имот на трети физически или юридически лица. На 17. 02. 2010 г. била подписана спогодба № 2 на визираните страни, в която било удостоверено получаването от купувача по предварителния договор на сумата 20 000 евро и на сумата 5 000 евро към цитираната дата и било възпроизведено условието за връщане на дължимия остатък от продавача – „след нотариалното изповядване на сделката за покупко-продажба на имота, предмет на сключения и прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот на страните“. С договор от 26. 06. 2014 г., сключен между [фирма], цедент и ищеца В. К., цесионер, на последния било прехвърлено вземането към [фирма] по спогодбата от 25. 01. 2010 г. в размер на 275 000 евро, като цесията била съобщена от цедента на длъжника на 13. 01. 2015 г.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е направил извод, че ищецът е придобил вземането си от предходния кредитор на ответника [фирма], като основанието за съществуване на вземането и размерът му са признати в спогодбите на цитираното дружество и на [фирма]. Изтъкнал е, че в договора за цесия изрично е посочено, че цедираното вземане е установено със спогодбата от 25. 01. 2010 г., в която изискуемостта му е обвързана с условие – когато имотът, предмет на прекратения предварителен договор за продажба, бъде продаден от длъжника [фирма]. Съдът е счел, че е налице условие, от сбъдването на което зависи изпълнението на паричното задължение на ответника да върне сумата от 275 000 евро. Посочил е, че по делото липсват твърдения и данни условието да се е сбъднало /имотът да е продаден/. Приел е, че не следва да обсъжда дали несбъдването на условието се дължи на бездействието на длъжника, съответно да преценява приложението на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като такова твърдение не е направено в исковата молба. С оглед позоваването на ищеца на придобиване на вземането по договор за цесия съдът е изтъкнал, че условието е противопоставимо и на цесионера /чл. 99, ал. 2 ЗЗД/. По тези съображения за липса на изискуемост на вземането, въззивният съд е споделил извода в първоинстанционното решение, че предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата 275 000 евро следва да бъде отхвърлен.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но в случая не е налице твърдяното разрешаване на този въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес. При неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд в тази хипотеза, допуснатото процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от съда, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. Задължителните указания по т. 1 на цитираното тълкувателно решение са поставени в основата на отговора на правния въпрос „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение?“, даден с представеното от касатора решение № 42 от 9. 06. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2014 г., III г. о. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 145 от 1. 12. 2017 г. на ВКС по т. д. № 2587/16 г., I т. о. при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест. Основанията за недействителност на сделките са установени с императивни правни норми, като в практиката на ВКС се съдържат конкретни разрешения с оглед сделките, договорните клаузи и основанията за нищожност, по отношение на които е приложимо тълкуването, дадено в т. 1 на цитираното тълкувателно решение. В решение № 208 от 8. 11. 2016 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2016 г, I г. о. се приема, че въззивният съд служебно следи за спазването на императивни правни норми, касаещи формата на нотариални действия /в случая изискванията за форма на нотариалното завещание/. Според решение № 229 от 21. 01. 2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о., посочено от касатора и известните на състава решение № 178 от 26. 02. 2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о. и решение № 193 от 12. 02. 2018 г. на ВКС по т. д. № 2303/2016 г., I т. о. въззивният съд, разглеждащ иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка, е длъжен да следи служебно за евентуалната нищожност на съдържащата се в договора уговорка за неустойка поради противоречие с добрите нрави /и закона/, без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл. 269 ГПК. В решение № 23 от 7. 07. 2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. и решение № 232 от 5. 01. 2017 г. на ВКС по т. д. № 2416/2015 г., II т. о. е прието, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. В цитираното решение по т. д. № 2587/2016 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че разпоредбата на чл. 152 ЗЗД е императивна и при нарушение на забраната за уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, съдът прилага служебно законовата норма и обявява нищожност на съглашението. Съгласно решение № 205 от 19. 01. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 896/2017 г., I г. о. съдът е оправомощен служебно да провери действителността на договор, от който ищецът черпи права, в случай, че нищожността следва от неспазване на предвидената в закона форма за действителност или от друг факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието на самия договор и обективираните в него волеизявления. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС за задължението на въззивния съд да следи служебно за нищожността на договора или договорни клаузи, от които ищецът извежда спорното си право или на които се основават възраженията на ответника – за несъществуване на претендираното право или за отричане на неговата изискуемост /при осъдителен иск/. Въззивният съд е приел, че противопоставима на ищеца, придобил процесното вземане на основание договор за цесия, е уговорката на цедента [фирма] и ответника [фирма], по силата на която изпълнението на задължението на последното дружество за заплащане на процесната сума, представляваща задатък по сключен и прекратен по съгласие на дружествата предварителен договор за продажба на недвижим имот, е обвързано с настъпването на отлагателно условие /продажбата от ответника на имота, предмет на предварителния договор/. Този извод е следствие от преценка за валидност на клаузата или в случая съдът не е намерил процесната уговорка за нищожна. Въззивната инстанция не е установила наличието на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които да налагат служебно прилагане на императивните материалноправни норми, регламентиращи нищожността на сделките, в частност тези за нищожност поради противоречие с добрите нрави, противоречие със закона и липса на основание. Поради това не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на неправилност. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези предпоставки не са налице. Атакуваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които с оглед посоченото, не обосновават извод за наличието на това основание.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2646 от 18. 12. 2017 г. по гр. д. № 2600/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав.
ОСЪЖДА В. Б. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1800 лв. /хиляда и осемстотин лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.