Определение №374 от 43313 по ч.пр. дело №1801/1801 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 01.08.2018 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1801 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. И. С. чрез процесуалния му представител адвокат С. А. срещу определение № 1594 от 22. 05. 2018 г. по ч. гр. д. № 6708/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав. С обжалваното определение е потвърдено определение № 26896 от 18. 10. 2017 г. по гр. д. № 5380/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав, с което е прекратено производството по делото.
Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно поради нарушения на материалния закон и поради необоснованост и се прави искане за отмяната му. В жалбата се излагат оплаквания срещу извода на въззивния съд, че не е налице правен интерес на жалбоподателя от предявения иск срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банките, тъй като не може да се гарантира правен ефект /резултат/ за жалбоподателя. Сочи се, че при уважаване на предявения иск със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника би било установено, че сумата 2 600 000 евро по нареден превод по искане на жалбоподателя Н. С. на 20. 06. 2014 г. в клон на „Корпоративна търговска банка“ АД /„КТБ“ АД /, който впоследствие е сторниран от кредитната институция, е защитена от разпоредбите на чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Директива 98/26/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 19 май 1998 г. относно окончателността на сетълмента в платежните системи и в системите за сетълмент на ценни книжа и ответникът с оглед правомощията му по чл. 39, ал. 1, т. 11 ЗБН би бил задължен при одобряването на частичната и окончателната сметка за разпределение на суми от масата на несъстоятелността да включи посочената сума, която да се изплати на ищеца С.. Жалбоподателят оспорва аргументите на съда, че уважаването на иска би било в пряко противоречие със Закона за банковата несъстоятелност, а именно с предвидения в него ред за изготвяне, обявяване, одобряване и изпълнение на сметките за разпределение на суми от масата на несъстоятелността. Поддържа, че нетранспонирането в цялост на разпоредбите на Директива 98/26/ЕО в българското законодателство не може да ограничава правото му на защита. Позовава се и на нормата на чл. 119, ал. 3, т. 1 ЗКИ, разрешаваща според касатора „изпълнението на задължения, възникнали от платежни нареждания, приети за сетълмент от банката преди поставянето й под специален надзор“.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират следните правни въпроси: „1. В случаите, когато общностното право гарантира и дава конкретни права на правните субекти /граждани на държава – членка на ЕС/, но националното право на тази държава не предвижда процесуален ред за тяхната защита, допустимо ли е гражданите да упражнят правата си пред националния съд, позовавайки се на разпоредбите на общностното право? и 2. В случаите, когато упражняването на права, дадени от общностното право на гражданите би довело до противоречие и/или заобикаляне на национален закон, кое от двете материални права /общностното или националното/ следва да се приложи от съда?“. Прави се позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като според касатора допускането на касационно обжалване по повдигнатите въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото поради липсата на съдебна практика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК прие следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че предявените искове са недопустими. Първият от исковете – за установяване по отношение на Фонда за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ/, че сумата 2 600 000 евро по сторниран превод, направен по искане на ищеца Н. С. на 20. 06. 2014 г. в клон на „КТБ“ АД, към негова лична сметка при банка H. C. I. № 016, е защитена от разпоредбите на чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Директива 98/26/ЕО съдът е определил като иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на факт с правно значение. Преценил е, че искът е недопустим, тъй като иск за установяване съществуването или несъществуването на различни от визираните в чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон, а такова предвиждане по отношение на заявения за установяване факт от ищеца – че сумата, предмет на иска, е защитена от посочените разпоредби на конкретната директива като акт на правото на ЕС липсва в закона. Във въззивното определение е изразено становище за недопустимост и на иска за задължаване на ответника – ФГВБ при одобряване на частична и окончателна сметка за разпределение на суми от масата на несъстоятелността да включи процесната сума 2 600 000 евро, която да се изплати на ищеца Н. С., тъй като съществува уреден от Закона за банковата несъстоятелност ред за изготвяне, обявяване, одобряване и изпълнение на сметките за разпределение на суми от масата на несъстоятелността. Съгласно въззивния акт се касае до установени с императивни норми ред и правомощия на участниците в производството по несъстоятелност на банка, чието заобикаляне чрез предявяване и разглеждане от съда на пряк иск срещу ФГВБ с искането за задължаването му да включи конкретна сума в сметката за разпределение в полза на конкретен субект е недопустимо.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Касационно обжалване по формулираните от частния касатор въпроси не може да се допусне поради несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. С оглед тези задължителни указания първият поставен от касационния жалбоподател въпрос не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразява дадените от въззивния съд разрешения. Въззивният не е изразил становище, че националното право не предвижда процесуален ред за защита на правата на ищеца, въз основа на което да е направил заключение за недопустимост на предявените искове. Нямат връзка с предвиден в националното право ред за защита аргументите на съда за недопустимост на първия иск, тъй като са изведени от квалифицирането на иска като такъв за установяване на факт с правно значение. По отношение на втория иск съдът е приел, че редът за изготвяне, обявяване, одобряване и изпълнение на сметките за разпределение на суми от масата на несъстоятелността е установен със Закона за банковата несъстоятелност и е недопустимо да бъде заобикалян с предявяване и разглеждане на осъдителен иск срещу одобряващия сметките за разпределение ФГВБ с искане за задължаването на фонда да включи определена сума в сметка за разпределение и в полза на конкретен субект. При съобразяване на твърденията на ищеца, че има вземане, което е защитено от акт на правото на ЕС, към „КТБ“ АД – банка в несъстоятелност и претендираното удовлетворяване на същото чрез предвиждане на сума по одобрена от ФГВБ сметка за разпределение с атакувания акт не се отрича възможността за защита на твърдяното право на ищеца по националното право. Посочва се, че целеното удовлетворяване на вземането се осъществява в производството по несъстоятелност на банката, предмет на специална регламентация в цитирания закон.
Не може да се квалифицира като значим за изхода на делото и вторият поставен от частния жалбоподател въпрос. Във въззивното определение е извършена преценка за допустимостта на предявените искове и за наличието на процесуалните предпоставки за съществуването на правото на иск. Не са дадени разрешения за приложимия материален закон и за съществуването на спорното материално право, които са предмет на съдебното решение по съществото на спора. Поради това не може да се приеме, че въведеният от частния касатор въпрос за приложимия материален закон при несъответствие на националното право с правото на ЕС изпълнява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение по ч. гр. д. № 6708/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1594 от 22. 05. 2018 г. по ч. гр. д. № 6708/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.