О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
гр. София, 30.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ :
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2369/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Е. Кадиш и Х. Х. С. – двамата със съдебен адрес в [населено място], срещу въззивно решение № 1068 от 25.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 837/2015 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 03.11.2014 г. по гр. д. № 16165/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. С. Кадиш, починал в хода на процеса и заместен от правоприемниците си Х. Е. Кадиш и Х. Х. С. против [фирма] частичен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 70 000 лв. до претендираните 100 000 лв. – част от вземане с общ размер 200 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Е. Кадиш, починал при ПТП на 24.02.2011 г., и в частта за разноските.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на направените по делото разноски. Касаторите поддържат, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.52 ЗЗД и е присъдил обезщетение в размер, несъответстващ на изискването за справедливост. Навеждат оплаквания, че при постановяване на решението не са съобразени в достатъчна степен обективно съществуващите и доказани по делото факти, релевантни за пълното обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, не е анализирано значението на отделните факти за размера на дължимото обезщетение и не са отчетени обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането. Позовават се на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на доводи във въззивната им жалба и недопускане на свидетел, ангажиран за установяване на претърпените неимуществени вреди, въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена задължителна практика на ВКС по следните правни въпроси от значение за изхода на делото : „1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Как следва да повлияе върху критерия за справедливост съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, в частност – нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, в производствата по предявени преки искове срещу застрахователя с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ; 3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи на страните и да основе решението си на доказателствата по делото като изложи мотиви относно това кои факти и обстоятелства от твърденията в исковата молба приема за доказани и кои – не; 4. Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл.159, ал.2 от ГПК във връзка с чл.266, ал.3 от ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касация [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, намира следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. С. Кадиш, починал в хода на процеса и заместен от правоприемниците си Х. Х. С. – дъщеря, и Х. Е. Кадиш – внук, наследяващ по заместване своя починал баща и син на ищеца Е. Х. Кадиш, против [фирма] /конституиран като ответник на мястото на ЗК [фирма]/ частичен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 70 000 лв. до претендираните 100 000 лв. /част от вземане с размер 200 000 лв./, Софийски апелативен съд е приел, че сумата 70 000 лв. е достатъчна, за да обезщети първоначалния ищец за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на сина му Е. Кадиш, причинена при пътно – транспортно произшествие на 24.02.2011 г. от водач на превозно средство със застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в ЗК [фирма]. Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението съобразява критериите на ППВС № 4 /68 г. като взема предвид възрастта на ищеца към момента на увреждането – 60 г., установените от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели факти за претърпени от ищеца силен стрес и страдания от непрежалимата загуба на сина му и от липсата на помощ и подкрепа за в бъдеще, както и „сегашната конюнктура в страната”. Изложил е съображения, че смъртта на Е. Кадиш е допринесла в много голяма степен за влошаване на здравословното състояние на ищеца, но не е единствената причина за смъртта на последния, настъпила около 2 години след събитието, каквито твърдения са поддържани във въззивната жалба на наследниците. В зависимост от извода, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 70 000 лв., въззивният съд е счел, че за разликата до пълния претендиран размер от 100 000 лв. искът по чл.226, ал.1 КЗ е неоснователен.
Становището на състава на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В п.1 и т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите – ищци са обосновали общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК с въпросите как следва да се прилага въведеният с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и как следва да повлияе върху критерия за справедливост съществуващата в страната към момента на увреждането икономическа конюнктура. Отнесени към решаващите изводи на въззивния съд, поставените въпроси са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им е обусловило частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ. Основателни са доводите на касаторите, че за да се произнесе по тези въпроси, въззивният съд формално се е позовал на обществено – икономическата конюнктура в страната и е изброил фактите, на базата на които определя дължимото обезщетение, но не е изяснил и оценил в достатъчна степен тяхното значение за размера на обезщетението и за залегналото в чл.52 ЗЗД изискване за справедливост. По този начин въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, на част от която са се позовали касаторите – Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, ІV г. о., , решение № 163/12.11.2014 г. по т. д. № 3450/2013 г. на ВКС, І т. о., и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о. Поради констатираното отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по посочените правни въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Процесуалният въпрос по п.3 от изложението е поставен във връзка с оплакването на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил и е игнорирал представената с въззивната им жалба съдебна практика по сходни случаи, при които съдилищата са присъдили на родители, загубили своите деца, обезщетения от порядъка на 100 000 лв. до 160 000 лв. Видно от мотивите към обжалваното решение, за да се произнесе по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, въззивният съд е обсъдил доказателствата и фактите, които имат значение за справедливия размер на обезщетението по конкретното дело. Необсъждането на представената с въззивната жалба съдебна практика по „сходни случаи” не е рефлектирало върху формирането на крайните изводи на съда за размера на дължимото обезщетение, поради което въведеният в тази насока въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не се налага произнасяне по поддържаната във връзка с него допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е от значение за изхода на делото и формулираният в п.4 от изложението процесуален въпрос, свързан с недопускането от въззивния съд на поискания с въззивната жалба свидетел. Във въззивната жалба касаторите са се позовали на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК и са поискали да им бъде допуснат до разпит още един свидетел за доказване на претърпените от първоначалния ищец неимуществени вреди и на причинната връзка между неговата смърт и настъпилата по-рано смърт на сина му, за да обосноват по-висок размер на присъденото от първата инстанция обезщетение. В разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съд е оставил искането без уважение, след като е констатирал, че за същите обстоятелства в първоинстанционното производство са допуснати и разпитани общо пет свидетели, и е приел, че чрез техните показания делото е напълно изяснено от фактическа страна. Частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ е резултат от преценката на въззивния съд, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 70 000 лв., а не от извод за недоказаност на твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, с оглед на които е претендирано обезщетение в по-висок от определения с решението размер. В мотивите към решението съдът е посочил, че вредите са доказани и че съществува причинна връзка между смъртта на ищеца и смъртта на сина му, а при тези изводи не може да се приеме, че недопускането на поискания с въззивната жалба свидетел е обусловило отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ и че с отказа да допусне свидетеля въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика в решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, ІV г. о., според която „съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне и останалите, ако призованите не установят спорния факт; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом са поискани от страната с въззивната жалба”.
При постъпване на касационната жалба във ВКС председателят на Търговска колегия е констатирал, че касаторите не дължат държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване по реда на чл.290 ГПК без предварително заплащане на държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1068 от 25.05.2015 г., постановено по в. гр. д. № 837/2015 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 03.11.2014 г. по гр. д. № 16165/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Х. С. Кадиш, починал в хода на процеса и заместен от правоприемниците си Х. Е. Кадиш и Х. Х. С., против [фирма] частичен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 70 000 лв. до претендираните 100 000 лв., както и в частта за разноските.
Делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :