5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
С., 13.06.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 11 юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Ценка Георгиева
Членове: Мария Иванова
Илияна Папазова
като изслуша докладваното от съдията Ц. Г. гр.д. № 2224/2014г., за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частни жалби на двете страни по делото.
Ищецът Й. Г. А. чрез пълномощника си адв. Е. А.-Б. обжалва въззивното определение на Кюстендилския окръжен съд от 29.01.2014г. по в.ч.гр.д. № 771/2013г. в частта, с която е потвърдено определението на Районен съд – Дупница от 08.10.2013г. по гр.д. № 191/2013г. в частта, с която е прекратено производството по делото по исковете с правно основание чл. 59, ал. 2 СК.
Ответницата Е. Х. А. чрез пълномощника си адв. Роза А. обжалва същото определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането й за прекратяване на производството по предявения иск с правно основание чл. 49, ал. 1 СК като международно неподведомствен на българския съд.
Частните жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно правилото на чл. 274, ал. 3, т. 1 и 2 ГПК, във вр. чл. 28 КМЧП.
ВКС допуска касационно обжалване на тези определения когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното:
В. съд е приел, че международно компетентен да се произнесе по иска с правно основание чл.49, ал.1 от СК е българският съд, на основание чл. 3 от Регламент № 2201/2003 на Съвета на Европа, съгласно който подсъдността се определя съобразно два основни критерия – по б. ”а” това е обичайното местопребиваване на съпрузите, а по б.”б”- тяхното гражданство. Подсъдността е посочена алтернативно и няма пречка искът да бъде предявен или пред съда по обичайното местопребиваване или пред съда по гражданството на съпрузите, като съдът пред който искът е заведен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на първия сезиран съд – чл. 19 от Регламента. В случая по делото няма спор, че и двамата съпрузи обичайно пребивават в Република Италия, но също така се установява, че са родени в България и са български граждани. Следователно българският съд по силата на чл.3, б.”б” от Регламент № 220/2003 е компетентен да се произнесе по предявения иск за развод.
По отношение на предявените искове от двамата родите за предоставяне упражняването на родителските права върху детето Г., [дата на раждане] в Италия, въз основа на чл. 8, ал. 1 от същия Регламент съдът е приел, че международно компетентен е съдът по обичайното местопребиваване на детето. Независимо, че детето е било доведено от баща си в България, изводът за липса на компетентност на българския съд не се променя, тъй като чл. 10 от Регламент 2201/2003 не позволява едностранната промяна на местопребиваването му без съгласие на другия родител да обоснове международната компетентност по делото на българският съд. На следващо място съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 12 от Регламента /страните изрично или мълчаливо да приемат, че международно компетентният съд да разгледа брачните искове по чл. 3 от Регламента е надлежен съд да разреши и споровете относно родителската отговорност/, тъй като международната компетентност на българския съд по спора за родителските права не е била по недвусмислен начин приета от съпругата – ответник по брачния иск – чл.12, т.1 б.”б” от Регламента. След като е узнала за образуваното в българския съд бракоразводно дело чрез упълномощения от ответницата адвокат тя е възразила относно международната компетентност на българския съд по отношение на родителската отговорност.
1. По частната жалба на Е. Х. А.:
Частната жалбоподателка посочва, че същественият материалноправен въпрос, който въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на съдилищата, се съдържа в Договора за присъединяване на Република България и Румъния към ЕС, съгласно който страните членки са задължени приоритетно да прилагат Европейското законодателство пред националното такова. Изложени са съображения, че по отношение на брачните дела и родителската отговорност приложим е посоченият по-горе Регламент № 2201/2003г. и не е налице нито една от алтернативно предвидените в Регламента хипотези, според която българският съд е международно компетентен да разгледа иска за развод. Прилага определение № 354/2011г. ІV г.о. ВКС, с което е даден отговор на въпроса за обусловеността на претенцията за определяне на привременни мерки относно упражняването на родителските права от претенцията за връщане на дете по Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, а извън това е прието, че международната компетентност на българския съд се урежда от Регламент 2201/2003, тъй като в случая последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите и децата е в Испания – държава-членка на ЕС. Международната компетентност по искове за развод и унищожаване на брака е уредена в чл. 3 – 7 на Регламент 2201/2003, а международната компетентност по претенциите за родителска отговорност – в чл. 8 – 15 на Регламент 2201/2003, като компетентността по някой от предметите на делото не обуславя компетентност и по другите, като се съобрази чл. 12. Компетентността по чл. 3 – 5 е изключителна (не може да бъде дерогирана), но e паралелна (първият по време сезиран съд може да приеме делото за разглеждане, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност).
От изложеното е видно, че не е налице твърдяното противоречие в съдебната практика. В. съд е приел, че българският съд е международно компетентен по иска за развод на основание чл. 3, т. 1, б. „б” от Регламента, тъй като и двамата съпрузи са български граждани, и липсват твърдения и данни за паралелно заведено дело със същия предмет пред друг международно компетентен съд. Не е налице противоречие и с приложеното определение № 446/2013г. ІІ г.о. ВКС, с което е прието, че в чл. 3, ал. 1, б. ”а” на Регламент № 2201/2003 са предвидени множество алтернативни компетентности с основен критерий обичайното местопребиваване на съпрузите, като е спазена и традицията относно международната компетентност по брачните дела – държавата, чиито граждани са и двамата съпрузи /чл.3, ал.1, б.”б”/.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Кюстендилския окръжен съд в тази част.
2. По частната жалба на Й. Г. А.:
Частният жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК тъй като неправилно въззивният съд е приел, че не са налице всички предпоставки, обуславящи подсъдността на спора пред българския съд, а именно международната компетентност на последния не е била недвусмислено приета от съпругата-ответник по брачния иск. Прилага определение № 368/13г. І г.о. ВКС и определение № 943/12г. І г.о. ВКС. Първото от тях е постановено в производство по чл. 274, ал. 2, т. 1 ГПК срещу въззивно определение, с което е оставена без разглеждане частна жалба поради липса на правен интерес, а второто е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява съдебна практика.
ВКС намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се констатира твърдяното противоречие в съдебната практика по прилагането на чл. 12 , т. 1, б. „б” от Регламент № 2201/2003г., но въпросът за международната компетентност по дело за родителската отговорност, когато този иск е предявен по бракоразводно дело пред български съд, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение в тази част.
В чл. 15 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. е предвидена възможност за решаване на въпросите за родителските права от съд на държава-членка, с която детето има специална връзка, поради което този съд е в по-добро положение да разгледа делото и това отговаря на интересите на детето. Изброените в чл. 15, параграф 3, б. „а” – „д” на Регламента критерии са алтернативно посочени и е достатъчно да е налице един от тях. Българският съд, който е сезиран по брачния иск с искане относно родителските права, е компетентен да разгледа делото при наличието на някоя от посочените предпоставки. В случая е налице хипотезата на чл. 15, параграф 3, б. „в” – детето е български гражданин, поради което българският съд, който е сезиран по брачното дело с иск за предоставяне упражняването на родителските права и обусловеният от него иск за издръжка, е компетентен да се произнесе по тези искове.
По изложените съображения въззивното определение следва да се отмени в частта, с което е потвърдено първоинстанционното в частта с която съдът е прогласил, че не е международно компетентен да разгледа исковете с правно основание чл. 59, ал. 2 СК и е прекратил производството по делото, и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение Кюстендилския окръжен съд от 29.01.2014г. по в.ч.гр.д. № 771/2013г. в частта относно иска с правно основание чл. 49, ал. 1 СК.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение в частта относно исковете с правно основание чл. 59, ал. 2 СК.
ОТМЕНЯ въззивното определение Кюстендилския окръжен съд от 29.01.2014г. по в.ч.гр.д. № 771/2013г. и потвърденото с него определение на Районен съд – Дупница, VІІ с-в, от 08.10.2013г. по гр.д. № 191/2013г. в частта, с която е прекратено производството по делото по исковете с правно основание чл. 59, ал. 2 СК.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Дупница за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: