Определение №420 от 42506 по търг. дело №2998/2998 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
Гр.София, 16.05.2016 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2998 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Й. С., [населено място] срещу решение № 147/04.06.15г., постановено по т.д.№ 62/15г. от Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 194/19.12.14г. по т.д.№ 105/14г. на Плевенския окръжен съд и е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК по отношение на [фирма], [населено място], че касаторът дължи сумата от 33553,24 лв., от които 6500 лв. главница; 15891,46 лв. договорна лихва за периода от 19.09.09г. до 09.01.14г.; 10966,78 лв. наказателна лихва за периода от 06.02.09г. до 15.01.14г. и 195 лв. комисионна управление по договор за кредит, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 87/17.01.14г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 207/14г. от Плевенския районен съд.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 07.04.08г. между страните е сключен договор за издаване на револвираща международна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка. Уговорката между страните е била погасяването на ползвания кредит да става до 5-то число на всеки месец в размер на минимум 3 % от ползваната сума. Последното плащане е било направено на 14.01.09г., като дължимите минимални погасителни вноски са 60 на брой за периода от м.02.09г. до м.01.14г. Изложени са съображения, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение всички вноски, включително и начислените лихви са били изискуеми, поради което не намира приложение разрешението, дадено в т.18 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС по т.11б на ТР № 4/13г. от 18.06.14г. на ОСГТК, според която в производството по иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на основанието на иска. Сочи, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба банката се е позовала на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за издаване на кредитна карта, като не е твърдяла и основавала претенцията си на изцяло настъпил падеж на всички вземания. С оглед на тези обстоятелства касаторът намира, че съдът се е произнесъл на непосочено от страната основание.
Доколкото въведеният довод за произнасяне по иск на непредявено основание би обосновал евентуална недопустимост на въззивното решение, съставът ВКС констатира служебно следното:
В заявлението по чл.417 ГПК банката е поискала издаване на заповед за изпълнение на парични вземания въз основа на документ (извлечение от счетоводните книги), които са възникнали по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка, като към датата на подаване на заявлението 15.01.14г. същите са: главница от 6500 лв., колкото е размерът на кредита, начислени договорни и наказателни лихви и комисионна. З. се е позовал на просрочване на плащанията за срок по-дълъг от 150 дни, като задължението е станало „изискуемо съгласно договора и общите условия”. В исковата молба ищецът е свързал забавата от 150 дни с уговорка от общите условия, според която ползваният овърдрафт се превръща автоматично в изцяло и предсрочно изискуем и банката предприема незабавно действия по принудително събиране на вземанията си, в т.ч. и по съдебен ред без да уведомява титуляра и да дава допълнителен срок за изпълнение. Срокът от 150 дни е определен, считано от датата на която „задължението е станало изискуемо съгласно договора”. Във въззивната жалба банката е коментирала заключението на счетоводната експертиза и е посочила, че към 09.01.14г. кредитът е записан за предсрочно изискуем с 60 падежирали погасителни вноски, като кредитният лимит е достигнат на 21.01.09г. и няма плащания след тази дата, поради което всички вземания – главница и лихви са били с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението.
При тези данни предявените вземания със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с исковата молба са за връщане на предоставена парична сума по сключен между страните договор, и за заплащане на начислените по договора лихви и комисионна. Основанието, от което възниква всяко от тези вземания, е сключеният между страните договор за кредитна карта и овърдрафт. Обстоятелствата, определящи падежа на задължението за връщане на предоставената парична сума, са относими към изискуемостта на вземането на предявеното основание и в заявения размер. Тези обстоятелства подлежат на изследване в производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, предвид на заявеното с документа по чл.417 ГПК вземане, чиято изискуемост е удостоверена от съда в заповедното производство съгласно чл.418, ал.2 ГПК и е разпоредено незабавно им изпълнение.
Преценката на фактическите обстоятелства относно изискуемостта на вземането е част от решаващата дейност на съда и след като е приел за дата на настъпване на падежа на задължението, различна от твърдяната от ищеца, съдът не се е произнесъл по иск на непредявено основание.
В този смисъл съставът на ВКС намира, че не са налице основания за проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение.
В. от касатора въпрос не би могъл да се преценява извън допустимостта на въззивното решение, като и в касационната жалба оплакванията са изцяло във връзка с аргументацията на апелативния съд за установяване на вземанията на банката, които са били с настъпил падеж съгласно договора към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не поради обявена предсрочна изискумост на кредита.
По тези съображения касационно обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 147/04.06.15г., постановено по т.д.№ 62/15г. от Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Й. С., [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 500 лв. /Петстотин лв./ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.