Определение №434 от 42921 по тър. дело №802/802 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№434
гр. София, 05.07.2017
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 07 юни , две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №802/17 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр.София срещу решение №2180 от 17.11.2016 г., постановено от АС-София по т.д. №5407/2016 г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1077 от 03.07.2015 г., постановено по т.д. №141/2014 г. на СГС, VІ-7 с-в, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата от 118 720,57 лева на основание чл.266 ал.1 ЗЗД като възнаграждение по договор, сключен между страните на 12.09.2007 г , ведно със законната лихва от завеждане на ИМ до окончателното плащане и сумата от 23 730,59 лева-обезщетение за забава за периода 15.08.2012 г. до 31.07.2014 г., както и в частта за разноските.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна изпраща писмен отговор със становище за неоснователност на КЖ.Претендира съдебни разноски пред ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата от 118 720,57 лева на основание чл.266 ал.1 ЗЗД – възнаграждение по договор, сключен между страните на 12.09.2007 г. , ведно със законната лихва от завеждане на ИМ до окончателното плащане и сумата от 23 730,59 лева-обезщетение за забава за периода 15.08.2012 г. до 31.07.2014 г., въззивният състав на САС се е позовал на следните установени по делото факти:
Между [община], като възложител, и [фирма] е бил сключен по реда на ЗОП договор №393/10.09.2007 г. с предмет извършването на СМР по реконструкция на водоснабдителната и пътна инфраструктура в [населено място]. Във връзка с изпълнение на договорените СМР [фирма] е сключил с ищеца [фирма] като подизпълнител процесния договор от 12.09.2007 г.. По делото няма спор, че договорените СМР са изпълнени и приети с акт обр.15 както и че се експлоатират от страна на възложителя, нито по факта, че Общината-възложител по основния договор е заплатила на изпълнителя-възложител по договора за подизпълнение, дължимото възнаграждение, което се установява и от писмените доказателства и заключението на ССчЕ. Последният е заплатил на ищеца дължимите като възнаграждение суми, с изключение на процесната, в размер на 118 720, 57 лева, която твърди,че е задържал като гаранция за добро изпълнение, доколкото в чл.7 ал.3 от договора между страните по настоящия спор, освобождаването на същата е предвидено да стане след подписване на акт обр.16 за пускане на обекта в експлоатация. Доколкото, обаче, от една страна, в процесния договор страните изрично са уговорили, че главният договор се възприема като част от уредбата на отношенията между страните по процесния и в същото време, изпълнението по този договор между [община] и Г. АД е налице и съответните СМР са приети надлежно с акт обр.15 , като обектът се експлоатира по предназначението си повече от пет години, преди завеждане на иска по настоящия спор, съдът е счел, че е налице основание за заплащане на възнаграждението, съгласно уговорките в договора от 12.09.2007 г., доколкото последните предвиждат това да стане след пускането на обекта в експлоатация и при наличие на плащане от възложителя на възнаграждението на изпълнителя по главния договор. Изложени са съображения, че задържането на дължимото възнаграждение, като гаранция за добро изпълнение, и поставянето в зависимост на това плащане от издаването на акт за въвеждане в експлоатация е неоснователно, доколкото снабдяването с такъв акт представлява отлагателно условие, чието сбъдване се осуетява недобросъвестно от страната, която има интерес от несбъдването му: налице е дългогодишна експлоатация на обекта по неговото предназначение, съчетана с липса на предприемане на действия от страна на възложителя по основния договор със снабдяване с акт обр.16 повече от пет години от началото на тази експлоатация. При това положение, според решаващия състав се прилага чл.25 ал.1,предл второ ЗЗД и условието се смята за сбъднало се такова.
С оглед изложеното главният и акцесорният иск уважени.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора, се сочат множество въпроси, които се свеждат до съотношението на действието на двете уговорки в договора: за заплащането на възнаграждението и за уговорената между страните гаранция за добро изпълнение. Претендира се, че въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основание за допускане на касация по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
В случая, поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, въпроси, които се свеждат до съотношението на действието на двете уговорки в договора: за заплащането на възнаграждението и за уговорената между страните гаранция за добро изпълнение са фактически: т.е отговорът им е в зависимост от съдържанието на конкретния договор като правопораждащ факт и от поведението на страните по него , с оглед преценката на съда по приложението на чл.25 ал.1 предл 2 ЗЗД, досежно сбъдването на конкретното отлагателно условие. Въпросът не е правен, т.е. такъв по тълкуването на определена правна разпоредба. Дали изводите на съда, по конкретния спор са обосновани и законосъобразни или не, касае обосноваността на решението и неговата материалноправна законосъобразност, което не е предмет на проверка от ВКС в настоящата фаза по преценка на основанията за допускане до касация- чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ал.1 ГПК.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация.
В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция, доколкото липсва списък по чл.80 ГПК, както и изобщо доказателства за направата им.
На основание гореизложеното, ВКС, състав на Второ т.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2180 от 17.11.2016 г. постановено от АС-София по т.д. №5407/2016 г., в обжалваната част.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.

Оценете статията

Вашият коментар