ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№288
гр. София, 18.10.2018
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1228 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Пирин Голф Асетс“ ЕАД – [населено място] чрез процесуалния представител адвокат Т. Д. срещу решение № 93 от 9. 01. 2018 г. по т. д. № 5048/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав. С него е отменено решение от 12. 06. 2017 г. по т. д. № 27/2016 г. на Благоевградския окръжен съд и вместо това „Пирин Голф Асетс“ ЕАД е осъдено да заплати на „Вилла Раиса“ ЕООД – [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата от 260 000 евро, представляваща заплатена цена по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10. 09. 2012 г., отнасящ се до поземлен имот с идентификатор № 61813.559.833 по кадастралната карта на [населено място], а на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 65 000 евро, представляваща неустойка по т. 6.2 от същия договор, дължима при разваляне на договора, заедно със законната лихва върху двете суми от подаване на исковата молба – 8. 01. 2016 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 52 238, 50 лв. разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че съдът неправилно приел, че ищецът има право да развали договора при неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността на поземления имот по сделката с безусловно едностранно изявление, тоест без да предоставя срок за изпълнение, въпреки че не са налице предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Касаело се до извод, изграден след тълкуване на клауза от договора на страните, която била ясна и
недвусмислена, без да се съобрази изявената воля на страните, при което се
достигало до създаване на права, които страните не били договорили. Според касационния жалбоподател в противоречие с посочена практика на ВС и ВКС в атакуваното решение съдът приемал, че не е необходимо с изявлението за разваляне на договора кредиторът да дава допълнителен срок за изпълнение и че предложеното от жалбоподателя-длъжник с отговора на исковата молба изпълнение е без правно значение, доколкото към датата на предложението договорът е бил с преустановено действие на основание включеното в исковата молба изявление за разваляне.
Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „1. Допустимо ли е да се тълкува клауза от договора, чието съдържание е ясно и не съдържа неясноти и двусмислия с цел да се търси предполагаема воля относно несъществуващи в договора клаузи?; 2. Допустимо ли е чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД съдът да допълни договора, като се създадат нови непредвидени в договора права?; 3. Допустимо ли е договорът да бъде развален, без да се дава на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще счита договора за развален, при условие, че не са налице предпоставките на чл. 87, ал. 2 ЗЗД?; 4. Допустимо ли е договорът да бъде развален, когато с исковата молба е направено заявление за разваляне и с отговора на исковата молба длъжникът е предложил изпълнение?“. Касаторът поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на поставените въпроси, противоречи на практиката на ВКС, както следва: на решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 167 от 26. 01. 2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 159 от 17. 10. 2014 г. по т. д. № 3605/2013 г. на ВКС, I т. о. – по първи и втори въпрос; на решение № 186 от 15. 07. 2014 г. по гр. д. № 6836/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 100 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 307/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 23. 06. 2017 г. по т. д. № 50183/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 203 от 30. 01. 2012 г. по т. д. № 116/2011 г. на В., II т. о – по трети въпрос и на ППВС № 3/1973 г., решение № 4 от 23. 06. 2017 г. по т. д. № 50183/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 10 от 9. 02. 2015 г. по т. д. № 4429/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 19. 12. 2014 г. по т. д. № 1970/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 472 от 13.09. 2010 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ВКС, III г. о. – по четвърти въпрос. При условията на евентуалност – в случай, че се приеме, че последният формулиран въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС, намерила израз в цитираното постановление, и с практиката на ВКС с този въпрос се дефинира като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касацията „Вилла Раиса“ ЕООД чрез процесуалния си представител адвокат В. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В обжалваното въззивно решение е прието за установеното следното от фактическа страна. По силата на процесния предварителен договор от 10. 09. 2012 г. продавачът „Пирин Голф Холидейз Клуб“ АД се е задължил да продаде, а ищецът да закупи описания в договора поземлен имот, в който продавачът следвало да изгради и обзаведе жилищна сграда с параметри съобразно уговореното, срещу насрещно задължение на ищеца да заплати на няколко вноски цена в общ размер на 260 000 евро с ДДС, от които 130 000 евро – цена за поземления имот и 130 000 евро – цена за изграждане и обзавеждане на сградата. Уговорените срокове за изпълнение на задълженията на продавача са: по отношение на прехвърлянето на поземления имот – 1 месец след изплащането на цената за поземления имот, а по отношение на изграждането и обзавеждането на сградата – 15 месеца след плащането на първата вноска. С анекс № 3/23. 02. 2015 г. ответникът „Пирин голф Асетс“ ЕАД е заместил изцяло продавача „Пирин Голф Холидейз Клуб“ АД в задълженията по договора, като е уговорено всички заплатени от ищеца суми по договора да се считат за платени на новия продавач. Ищецът е заплатил изцяло уговорената цена, макар и с известна забава по отношение на уговорените вноски. До датата на постановяване на въззивния акт не е сключен окончателен договор за прехвърлянето на поземления имот, като не е бил предявен и иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. На 1. 07. 2015 г. е бил съставен акт обр. 14 за приемане на конструкцията на процесната сграда, като не са ангажирани други доказателства за завършването на сградата. С исковата молба от 8. 01. 2016 г., връчена на ответника на 26. 01. 2016 г., ищецът е отправил изявление за разваляне на договора поради твърдяни неизпълнени задължения на ответника да прехвърли поземления имот и да изгради, обзаведе и предаде сградата. В отговора на исковата молба от 25. 02. 2016 г., връчен на процесуалния представител на ищеца на 1. 08. 2016 г., ответникът е отправил покана към ищеца за сключване на окончателния договор за прехвърлянето на поземления имот на 20-тия ден от връчването на отговора, а ако той е неработен – в първия следващ работен ден, в 11:00 ч. в кантората на нотариус М. К.. Ищецът не се е отзовал на поканата, което е установено от представения констативен протокол от 25. 08. 2016 г. на цитирания нотариус.
Въззивният съд е приел, че процесният договор е комплексен – съчетава елементи, както на предварителен договор за продажба, така и на такъв за изработка, тъй като със същия са уговорени задължение за прехвърляне на поземлен имот срещу посочена цена и задължение за изграждане и обзавеждане на бъдеща сграда в същия поземлен имот срещу възнаграждение във визиран в сделката размер, която сграда купувачът би придобил по силата на приращението /чл. 92 ЗС/. Неизпълнението било на продажбената част, било на тази за изработка, според съда, е основание да се развали договора, стига неизпълнената част да не е несъществена с оглед интереса на кредитора, тъй като двете страни на сделката били свързани с оглед основната й стопанска цел – придобиване от купувача на жилищната сграда заедно със земята, върху която е построена.
Съгласно решението в изявлението си за разваляне на договора, съдържащо се в исковата молба, ищецът се е позовал на пълно неизпълнение и на двете основни задължения на ответника по договора. Като е тълкувал уговорките на страните досежно сроковете за изпълнение на задълженията на ответника и визираните в договора основания за продължаване им въз основа на установените по делото факти, въззивният съд е заключил, че към датата на подаването на исковата молба – 8. 01. 2016 г. са били изискуеми и двете основни задължения на ответника по договора, тъй като техният падеж е бил настъпил преди това – за прехвърляне на собствеността върху поземления имот в срок до 14. 09. 2013 г. и завършване на сградата в срок до 7. 10. 2015 г. Ето защо в решението е прието, че е било налице неизпълнение под формата на забава от страна на ответника, като е посочено, че неизпълнението се дължи на причини, за които е отговорен ответникът с оглед необорването на презумпцията за неполагане на дължимата грижа – грижата на добър търговец съобразно чл. 302 ТЗ. Към датата на депозиране на исковата молба, с която е упражнено правото да се развали договора – 8. 01. 2016 г., това право е възникнало за ищеца, като не е налице хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, доколкото се касае до изпълнението на основните задължения на ответника по договора – да прехвърли собствеността върху земята и да построи сградата, чиято изискуемост е настъпила далеч преди подаването на исковата молба. Съдът е тълкувал клаузата на т. 6. 2 от договора, предвиждаща, че ако продавачът не прехвърли в срок собствеността върху недвижимия имот в полза на купувача, той има право на неустойка в размер на 50 евро за всеки ден закъснение, но не повече от 10 000 евро, а след изтичане на тримесечен срок, ако продавачът още е в забава, купувачът има право да развали договора, като продавачът се задължава да върне всички заплатени суми до момента на развалянето и неустойка в размер на 50 % от продажната цена на поземления имот. Приел е, че в посочената клауза страните са уговорили, че при забава до три месеца продавачът няма право да развали договора, но има такова право ако същата надхвърли 3 месеца и това право може да бъде упражнено, без на длъжника да се предоставя допълнителен срок за изпълнение. Ето защо съдът е заключил, че след изтичане на тримесечния срок по цитираната клауза – на 14. 12. 2013 г. за ищеца е възникнало правото да развали договора, без да дава подходящ срок за изпълнение на ответника и това право е надлежно упражнено от ищеца с исковата молба, като от момента на получаване на същата от ответника – 26. 01. 2016 г. е настъпил ефектът на разваляне на договора. По тези съображения съдът е счел предложеното от ответника с отговора на исковата молба от 25. 02. 2016 г. изпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността върху поземления имот за такова без правно значение. Същевременно съдът е изложил, че развалянето на договора е настъпило и поради неизпълнение на другото основно задължение на ответника – да изгради сградата, чийто падеж е настъпил на 7. 10. 2015 г. и към датата на отправяне на изявлението за разваляне същото е било изискуемо. Ответникът не твърдял и не доказвал, че в рамките на обективно подходящия според обстоятелствата срок след получаване на исковата молба е осъществил дължимото изграждане на сградата, поради което въззивният съд е приел, че изявлението за разваляне на договора на ищеца е породило действие и поради неизпълнението на това задължение на ответника. С оглед осъществяването на правната последица на развалянето на предварителния договор поради неизпълнение на двете основни задължения на ответника по сделката и обратното действие на развалянето, съдът е счел за отпаднало основанието за заплащане на сумите, заплатени от ищеца по договора, съответно за основателен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В решението е обективиран и извод за пораждане на правото на ищеца на неустойка по т. 6.2, изр. 2 от договора, дължима от продавача при разваляне на договора поради неизпълнение на задължението за прехвърляне на поземления имот в размер на 50 % от продажната му цена или на сумата от 65 000 евро.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касационното обжалване по поставените материалноправни въпроси за тълкуване на клаузите на договорите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не може да се допусне, тъй като макар и включени в предмета на разрешения с въззивното решение спор, същите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на делото. Резултатът по делото е мотивиран с настъпването на последицата на разваляне на процесния договор. Изводът на съда за осъществен ефект на развалянето на договора е обусловен в равна степен от преценка за наличие на неизпълнение на задължението по предварителния договор за прехвърляне на собствеността и от преценка за неизпълнение на другото основно задължение на ответника по договора – да изгради сградата. Съдът е тълкувал клаузата на т. 6.2 от договора, за да приеме, че при неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността на земята, кредиторът може да развали договора, без да предоставя допълнителен срок за изпълнение на длъжника. Липсва констатация на съда на необходимост от тълкуване и извършено тълкуване на клаузи от предварителния договор във връзка с решаващия извод, че развалянето на договора следва да се счита за настъпило и поради неизпълнение на другото основно задължение на ответника – да изгради сградата. Възможността кредиторът да развали двустранния договор като последица от неизпълнението на това задължение е изведена от нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, като съдът е посочил, че договорът на страните не съдържа отклонение от цитираната разпоредба.
Дори и да се приеме, че въпросите за тълкуване на клаузите в
договора отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, разрешаването им от въззивния съд не противоречи на цитираната в изложението задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. В решенията, с които касатора е аргументирал основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС е подложил на тълкуване клаузата на т. 6. 2, уреждаща правото на едностранно прекратяване на договора поради неизпълнение на поетото от ответника задължение за прехвърляне на собствеността върху поземления имот по договора, с оглед съществуващия спор на страните за надлежното упражняване от страна на ищеца на това правото с исковата молба без на длъжника да се предоставя допълнителен срок за изпълнение. При това тълкуване съдът е достигнал до извода, че страните са уговорили, че при забава над три месеца продавачът има право за безусловно разваляне на договора. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в задължителната практика на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.
Не покриват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и останалите въпроси, които се отнасят до възможността за разваляне на двустранен договор без предизвестие при отсъствие на условията по чл. 87, ал. 2 ЗЗД и до значението на предложено с отговора на исковата молба изпълнение. Тези въпроси също са поставени само във връзка с упражненото от ищеца право да развали двустранния договор поради неизпълнението на задължението на ответника за прехвърляне на собствеността на поземления имот и по вече изложените съображения за мотивиране на резултата по делото със самостоятелен извод за настъпване на развалянето на договора и поради неизпълнение на другото основно задължение на ответника – да изгради сградата не се явяват от значение за изхода на делото. Освен това изводите на съда за надлежно упражняване на потестативното право на разваляне на договора поради неизпълнението на задължението за прехвърляне на собствеността на земята от страна на ищеца и за момента на преустановяване на действието на договора с оглед това упражнено право /получаването на исковата молба от ответника/, съответно за липсата на правно значение на предложеното с отговора на исковата молба изпълнение на задължението са обусловени от извършената преценка на уговорките по предварителния договор и на фактите по делото. Тази обусловеност определя формулираните трети и четвърти въпроси като такива от значение за правилността на решението, която според разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв., чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 14. 04. 2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 93 от 9. 01. 2018 г. по т. д. № 5048/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
ОСЪЖДА „Пирин Голф Асетс“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Доспат № 24 А да заплати на „Вилла Раиса“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Н. Г., № 15а сумата от 5 000 лв. /пет хиляди лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: