Определение №458 от 42942 по тър. дело №944/944 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 458

гр. София, 26.07.2017год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 944 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалните представители адв. С. Р. и адв. Х. Т. срещу решение № 2388/13.12.2016г. по в.т.д. № 5389/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е обезсилено решение от 15.07.2016г. по т.д. № 1666/2014г. на Софийски градски съд, VI-6 с-в и е прекратено исковото производство.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касацията сдружение „Федерация на научно техническите съюзи в България“ не е подало писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът е висящ по иск с правно осн. чл.124, ал.4 ГПК . Съобразил е, че в исковата молба касаторът навежда доводи за сключен между страните договор за наем от 15.06.2009г., подновен след една година и с опция за продължаването му за още пет години и твърдение за сключен на 05.04.2012г. нов 9-годишен договор за наем за същия имот, който договор бил подписан от името на ответното сдружение от тогавашния му председател. След смяна в ръководството на ФНТС през м. 09.2012 г. новото ръководството в началото на 2013 г. предприело срещи и разговори с касатора с цел повишаване на наемната цена, като в един момент заявили, че ФНТС не разполага с оригинала на последния договор за наем от 05.04.2012 г. Междувременно от страна на ответника били заведени и две граждански дела, целящи изваждането на наемателя от наетия имот, като наемодателят е твърдял недействителност на договорните отношения. Предвид горното ищецът е поискал от съда да установи истинността на документа, обективиращ договора за наем от 05.04.2012 г. САС е констатирал, че с влязли в сила решения касторът е осъден да заплати на „ФНТСБ“ суми, дължими по договор за наем от 15.06.2010 г., за ползването на недвижим имот : 8 640 лв. – наемна цена за м. 06 и м. 08.2011 г., за м. 08.2012 г. – м. 05.2013 г. и 11590 лв. – неустойка за забава и по второто решение – е осъден на осн. чл. 233, ал. 1 ЗЗД да върне на „ФНТСБ“ наетите с договор от 15.06.2010 г. процесни помещения. И в двете посочени производства касаторът е представял в заверен препис договора за наем от 05.04.2012г. с възражения за правно основание, на което държи наетия обект, но и в двата случая доказателството е било изключвано поради непредставяне на оригинала. В уточнителна молба от 17.02.2015 г. [фирма] е посочил, че във връзка с изпълнението на осъдителното въззивно решение срещу него е било образувано изп. дело, по което на 24.11.2014 г. е бил извършен въвод във владение, като наетите помещения са предадени на ответното сдружение. Поддържал е, че въпреки това е налице правен интерес от установяване истинността на процесния документ, тъй като това имало значение за правоотношенията между страните – уважаването на иска щяло да доведе до връщане на касатора на държането на имота.
САС е приел, че абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на всеки иск е наличието на правен интерес от същия. В конкретния случай е било отчетено, че е предявен положителен установителен иск за истинността на процесния документ, обективиращ договор за наем от 5.04.2012 г., сключен между страните. САС е приел, че чрез този иск не може да се постигне целта на ищеца – чрез уважаването му да бъде се установи същестувване на наемно правоотношение, което да даде право на касатора да ползва процесния имот и по този начин да му бъде възстановено отново държането на имота, отнето с изпълненото срещу него влязло в сила съдебно решение по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Според апелативния съд предмет на иска по чл.124, ал.4 ГПК е установяване на истинност на документ, а не установяване на наличието на действащо наемно правоотношение, произтичащо от договора, обективиран в този документ. Основният спор между страните не е само за съществуването или истинността на този документ, а е за съществуването на наемно правоотношение. Евентуалното уважаване на предявения иск ще установи със СПН единствено дали документът е истински или не, но няма да установи дали съществува наемно правоотношение, а още по-малко – да задължи ответника да възстанови отнетото на ищеца държане на имота. Следователно, разрешаването на спора за истинност на процесния документ до голяма степене било преценено от САС като самоцелно, тъй като по никакъв начин няма да премахне твърдяното накърняване на правата на ищеца като наемател по договор от 05.04.2012 г. Въззивната инстанция е достигнала до извод, че за ищеца липсва правен интерес от подобен иск. Наред с горното САС е счел, че искът е недопустим и на осн. чл. 299, ал. 1 ГПК, предвиждащ, че спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Със заведения иск по същество се цели преразглеждане на влязло в сила решение за осъждане на касатора да върне на наемодателя наетата вещ. Ответникът по уважен срещу него иск по чл.233, ал.1 ЗЗД не може да оспорва установеното със съдебното решение положение въз основа на обстоятелства, съществували до последните устни състезания по делото, независимо дали е знаел за тях или не. Още повече, че в случая тези доводи са били наведени в исковото производство по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, но са били отхвърлени, като недоказани поради процесуални бездействия на самия касатор. С оглед на изложеното обжалваното първоинстанционно решение е било преценено като недопустимо, поради постановяването му по недопустим иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Налице ли е правен интерес от установяване на истинността на договор, за който другата страна е изложила твърдение, с което е оспорвала преди настоящето висящо дело съществуването на такъв документ и подписа си под него?; 2/ Нормата на чл.124, ал.4 ГПК поставя ли изискването за интерес от установяването, както това задължително се изисква по чл.124, ал.1 ГПК или такъв се приема, че в хипотезата на чл.124, ал.4 ГПК винаги е налице, освен в случаите когато установяването на истинността на документа е била предмет на разглеждане в друго производство?; 3/ Неразвиването на производство по чл.193 ГПК във връзка с оспорването на документ, респ. липсата на решение по въпроса за истинността на документа в предходното производство, приключило с влязло в сила решение, представлява ли пречка за предявяването и разглеждането на иска по чл.124, ал.4 ГПК ?; 4/ Предявяването на иск за установяването на истинността на документ представлява ли самостоятелно правно основание за разглеждането му, с оглед установяването на наличието на годно доказателствено средство и зачитане на формалната доказателствена сила на документа, независимо от това дали ще премахне накърнените права на някоя от страните по него или предявяването му е поставено в зависимост от това дали съществуването на този документ ще се отрази на съдържанието на правоотношението, създадено с него ?; 5/ Налице ли са основания по чл.299 ГПК при липса на тъждественост между двете производства по см. на чл.298, ал.1 ГПК и липса на произнасяне в предходното дело по въпроса за истинността на документа поради процесуални нарушения на съда ?
Въпросите са поставени при поддържани от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Противоречието между обжалваното въззивно решение и задължителната практика на ВКС се обосновава с приетото в т.3 от ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС – по всички въпроси, а по пети въпрос – и с разрешението му в постановените от ВКС : решение № 164/05.12.2016г. по гр.д. № 3542/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 245/18.10.2016г. по гр.д. № 1430/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 46/06.03.2015г. по гр.д. № 6138/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 74/19.05.2014г. по т.д. № 4252/2013г. на ВКС, I т.о.
Настоящият състав на ВКС намира, че първите четири въпроса касаят проблема : Следва ли ищецът по иск с правно осн. чл.124, ал.4 ГПК да обоснове правен интерес от предявяването му, за да е допустим искът и кои факти се преценяват за релевантни, за да съществува за ищеца такъв интерес? С решението си въззивният съд е дал отговор на преформулирания от настоящия състав въпрос, т.е. той се явява обуславящ изхода на правния спор. Не е изпълнено допълнителното сочено от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.3 от ТР № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че е недопустим иск за установяване неистинността на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязло в сила решение, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Следователно в цитираната съдебна практика е дадено разрешение дали е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.124, ал.4 ГПК при определени факти и е прието, че в сочената хипотеза липсва правен интерес, т.е. правният интерес при иск за установяване истинността на документ е изведен като предпоставка за допустимостта на иска. В случая САС не се е отклонил от това разрешение и с оглед наведените с исковата молба доводи от касатора е преценил, че липсва правен интерес от предявяване на иск за установяване истинността на процесния договор за наем.
На настоящия състав на ВКС служебно е известна и друга относима към повдигнатите въпроси задължителна съдебна практика, обективирана в решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК и определения, постановени от ВКС по реда на чл.274, ал.3 ГПК:
Така например в Решение № 162/24.01.2012г. по т.д. №1079/2010г. на ВКС, I т.о. е посочено, че правният интерес при установителния иск за факт е обуславящ не само за допустимостта му, а и е определящ за надлежното конституиране на страните. Правното значение на факта по смисъла на чл.124, ал.4 ГПК произтича и следва да е обвързано с упражняване или със защитата на право на ищеца. Надлежен ищец е лицето, което твърди, че разполага с правен интерес да се признае със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на конкретен факт. Легитимацията на ответника се определя от заявения интерес на ищеца и това е лицето, което черпи права от факт, който не съществува или противопоставя права въз основа на факт, който е част от обективната действителност, но този факт не е основание за претендираните права или би имал за резултат тяхното прекратяване.
В Решение № 124/18.04.2013г. по гр.д. №783/2012г. на ВКС, IVг.о. е прието, че правен интерес от иска по чл. 124, ал.4 ГПК страната има, само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните. Правният интерес от предявяването на иска по чл.124, ал.4 ГПК трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. Правен интерес не е налице когато страната се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, а е необходимо да се установи, че документът ще бъде използуван като доказателство с оглед други правоотношения между страните.
С Определение № 225/15.07.2015г. по ч.гр.д. №3334/2015г. на ВКС, II г.о. касационната инстанция е дала отговор на правния въпрос , по който е било допуснато касационно обжалване, че условие за допустимостта на иска по чл.124, ал.4 ГПК е наличието на правен интерес. Преценката налице ли е правен интерес винаги е конкретна и се извършва въз основа на наведените в исковата молба твърдения. Правен интерес от предявяване на установителен иск, включително и по чл.124, ал.1, изр.първо ГПК винаги е налице, ако за лицето липсва път за защита под друга форма.
С обжалваното въззивно решение САС е съобразил горните разрешения и след обсъждане на конкретните факти и цели на ищеца е заключил, че липсва правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск в случая.
По отношение на пети въпрос не са изпълнени изискванията спрямо общото условие по чл.280, ал.1 ГПК и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като съгласно разясненията по т.1 ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС само при едновременна даденост на общо и някое от допълнителните основания може да бъде допуснато касационно обжалване. Пети въпрос не се явява единствено обуславящ решението по спора, като основно съображенията на въззивната инстанция за недопустимост на иска са поради необосноваване от касатора на правен интерес от предявяване на установителния иск. С ТР № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС не се разглеждат изобщо въпроси, свързани с приложението на чл.299 и чл.298, ал.1 ГПК. Всички останали решения на ВКС, на които се позовава касаторът, са постановени в производство по отмяна на влезли в сила решения по реда на чл.303 и сл. ГПК и съгласно задължителните указания в т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не представляват задължителна по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК съдебна практика. Същите решения не касаят проблематиката на първите четири въпроса относно правния интерес от предявяване на иск по чл.124, ал.4 ГПК, поради което не могат да се отнесат и към соченото от касатора допълнително основание по тези правни въпроси – чл.280, ал.1 , т.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2388/13.12.2016г. по в.т.д. № 5389/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *