Определение №460 от 43650 по ч.пр. дело №1098/1098 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 460

София, 04.07.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори юли две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 1098/2019 година

Производството е по чл.274, ал.3,т.1 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от С. Г. С. от [населено място], лично и като пълномощник на С. И. С., срещу определение № 3204 от 18.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1013/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 9 състав, с което е оставена без уважение подадена от тях частна жалба срещу определение № 32413 от 12.12.2017 г. по гр.д. № 6631/2017 г. на Софийски градски съд, І-12 състав и срещу допълващото го определение от 29.12.2017 г.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното определение и по съображения в нея се иска неговото обезсилване, евентуално – отмяна и връщане на делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК.
От „Инвестбанк” АД, конституирана на основание чл.227 ГПК, вр. с чл.262, ал.1 ТЗ на мястото на ответника ТБ”Виктория” АД, чрез процесуален пълномощник, е постъпил писмен отговор по реда на чл.276, ал.1 ГПК. Твърди се липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по гр.д.№ 6631/2017 г. по описа на Софийски градски съд, І-12 състав е образувано по искова молба на С. Г. С. срещу ТБ”Виктория” АД, в качеството й на правоприемник на „Емпорики Банк България” ЕАД, с която ищцата и съпругът й С. С. /също ищец, съобразно уточнението на исковата молба/ са сключили договор за кредит за 70 000 евро; Задължението на кредитополучателите е обезпечено с ипотека върху недвижим имот – ап. № 1 в [населено място], [улица], собственост на трето лице; През 2007 г. от банковата сметка на ищцата са преведени 67 470 евро за погасяване на отпуснатия на С. банков кредит, които обаче не се усвояват от банката за погасяване; През 2015 г. по изп.д. № 377/2014 г., образувано за лични задължения на ипотекарния гарант Ц. А. Г., недвижимият имот е продаден на трето лице и по сметка на ответника са постъпили 65 000 лева въз основа на това, че той е конституиран като взискател спрямо Г., в неговото качество на ипотекарен кредитор. Поради това е заявен петитум да се признае за установено спрямо ответника, че задължението на ищците е погасено до размер на 65 000 лева.
С оглед представените към писмения отговор на ответника писмени доказателства за проведено заповедно производство по договора за кредит и приключило пред въззивния съд исково производство по чл.422 ал.1 ГПК, съдията-докладчик от СГС е постановил определение за прекратяване на производството по делото. Приел е, че кредитното правоотношение е предмет на предходно образуван исков процес по чл.422 ГПК, поради което и с оглед на конкретно заявените в исковата молба твърдения, е недопустимо да се води друг процес, касаещ същата договорна връзка. Изложени са и допълнителни мотиви за липса на правен интерес за ищците, т.к. твърденията им, на които е основана исковата претенция могат и следва да бъдат проверени в рамките на процеса по чл.422 ГПК. С допълнително определение от 29.12.2017 г. е уважена молба на ответната банка по чл.248 ГПК за присъждане на 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
За да потвърди посочените първоинстанционни съдебни актове, съдебният състав на САС, преценявайки данните по делото, както и обективираните в исковата молба обстоятелства и петитум, е приел, че с оглед образуваното срещу ищците исково производство по предявен от ответника иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК- за установяване вземанията на банката именно от договор за ипотечен кредит № М-2687-06/08.02.2006 г., липсва интерес от търсената защита. Този извод е подробно мотивиран както с предмета на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, така и с обхвата на възможните възражения на ответниците по този иск, вкл. и за погасяване на задължението на последните, релевантно и към предсрочната изискуемост на кредита, предявена от банката в заповедното производство. Посочено е и, че искът за установяване на факт, че е налице погасяване до 65 000 лв. на кредита, не може да се установява в самостоятелно исково производство.
Въззивният съд е счел за правилно и определението по чл.248 ГПК, с оглед дължимостта на разноски и при прекратяване на делото.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Твърдението на частните касатори за вероятна нищожност и вероятна недопустимост на атакуваното определение, е основано на доводи за: потвърждаване на отказ на СГС да разгледа предявен допустим иск, постановен от съдия, който е следвало да си направи отвод, какъвто е правил по други дела на ищците; наразбираеми мотиви на САС в частта, с която са обсъдени доводите на частните жалбоподатели във връзка с чл.22 ГПК по отношение на съдията-докладчик от СГС, както и в частта, в която са изведени изводи за недопустимост на образуваното пред СГС исково производство. Тези доводи са относими както към правилността на атакувания съдебен акт, така и към производство по чл.251 ГПК, каквото не е инициирано. Допуснатите в мотивите към въззивното определение неточности – така например, неточно посочване на номера на делото и на първоинстанционния съд, постановил решението по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, неточностите при отразяване на страните по това дело и др., не сочат на данни за вероятна нищожност или недопустимост на съдебния акт.
Атакуваното определение не е и очевидно неправилно, тъй като от него не се установява съдът да е приложил несъществуващ закон, или законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Формулираните от частните касатори въпроси не удовлетворяват основния селективен критерий.
Първият въпрос, по който се твърди и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК : Наличието на издадена заповед за изпълнение съставлява ли пречка да се подаде заявление и да се издаде нова заповед за изпълнение, когато производството по първата заповед е висящо не е обуславящ за изхода на делото, т.к. по него не е налице произнасяне в атакуваното определение.
Процесуалноправният въпрос за тежестта на доказване на възражение за наличие на друго висящо производство е мотивиран от частните касатори с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила: неизвършване на проверка дали има предявен иск по чл.422 ГПК, по кой изп.лист, на каква фаза е производството към датата на твърдяното от ищците плащане. Доводите са изцяло съотносими към правилността на атакуваното определение, като при поставянето му не е отчетена разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране. В тази насока са разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Последният въпрос: Може ли в производството по чл.422 ГПК да се правят възражения или да се предявяват насрещни искове за недължимост на сумата по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, поради плащане, направено след издаването на тези актове, не попада в обхвата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, този въпрос е изведен въз основа на допълнително въведени от ищците твърдения /извън обстоятелствената част на исковата молба/ относно момента на твърдяното частично погасяване на кредита, а от друга страна САС е извел изводи във връзка с предмета на делото по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК и възможните възражения, които биха могли да се релевират от длъжниците в рамките на това производство, без да подлага на преценка доказателствения материал и възраженията на страните, обсъдени в приложените първоинстанционно и въззивно решение по този иск, нито изведените правни изводи на ОС – Пловдив и АС – Пловдив. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3204 от 18.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1013/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар