4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр.София,
14.11.2018 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРедседател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 4270 описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение от 20.09.2019г. по гр.д.№615/2019г. на ОС Русе, с което като е потвърдено определение от 10.04.2019г. по гр.д.№8151/2018г. на РС Русе, е отказано присъждане на разходи за адвокатско възнаграждение, заплатено от Д. В..
Частният жалбоподател – Д. М. В., чрез процесуалния си представител, поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определние и същото да се отмени като неправилно, тъй като е постановено в нарушение на съдпроизводствените правила, необосновано е и незаконосъобразно.
Ответникът по жалбата не е депозирал писмено становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
С определение от 12.03.2019г. по гр.д.№8151/2018г. РС Русе е прекратил производството по делото поради отказ от иска, направен с молба от 12.03.2019г. от ищеца „Бон Фер” ЕООД. С молба от 20.03.2019г. ответницата по иска Д. В. е поискала да и бъдат присъдени разноски по делото-заплатено адвокатско възнаграждение на адв.К. Д..
С определение от 10.04.2019г. по гр.д.№8151/2018г. на РС Русе е отказано присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на Д. В., като е прието, че такива следва да са направени след получаване на препис от исковата молба и да са представени доказателства за това, а не след постановяване на определение за прекратяване на производството по делото.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за това, че разноските следва да а са направени от ответника преди прекратяване на производството по делото, за да се дължи тяхното заплащане от страна на ищеца с оглед разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК.
В изложение по чл.274, ал.3, вр.чл.280 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението са дадени отговори на процесуални въпроси от значение за спора, коите са разрешение в противоречие с практиката на ВКС: дължи ли се заплащане на разноски, когото в отговора на исковата молба е направено такова искане и са налице доказателства за извършена адвокатска услуга, когато определението за прекратяване на делото е постановено в закрито съдебно заседание и ответникът не е могъл да представи доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение и е узнал за прекратяването с връчване на определение за това правилно ли е искането да се направи по реда на чл.248 ГПК и какъв е спор между работник и работодател и следва ли да се плаща държавна такса по такъв спор, което работникът е бил задължен да извърши. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При така установените данни по делото Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че по въпроса какъв е спор между работник и работодател и следва ли да се плаща държавна такса по такъв спор, което работникът е бил задължен да извърши не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на съда за недължимост на разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение по въпросите дължи ли се заплащане на разноски, когото в отговора на исковата молба е направено такова искане и са налице доказателства за извършена адвокатска услуга и когато определението за прекратяване на делото е постановено в закрито съдебно заседание и ответникът не е могъл да представи доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение и е узнал за прекратяването с връчване на определение за това правилно ли е искането да се направи по реда на чл.248 ГПК, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В същата се приема, че отговорността за разноски е обективна и се дължат реално направените такива и съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, без значение е в кой момент ищецът е оттеглил иска си. Приема се, че подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни доказателства, а според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника /оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба/, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението /в случая на определението/ в частта за разноските. Правилото е, че се присъждат всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата, за които са представени по делото. Изплатеното адвокатско възнаграждение не следва да оставя в тежест на възложителя по договора, само защото производството по делото е прекратено по волята на другата страна преди адвокатът да е предприел действия по защита на интересите на довереника си. Ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си.
По същество жалбата е основателна и атакуваното определение следва да бъде отменено, като бъде отменено и потвърденото с него първоинстанционно определение. ВКС следва да постанови определение с което на основание чл.78, ал.4 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 400 лева разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено по прекратеното гр.д.№8151/2018г. на РС Русе.
Що се касае до искането на часната жалбоподателка да и бъдат присъдени разноски за всички инстанции, то същото е неоснователно. Не може да се приеме, че производството относно обжалване на определението за изменение на решението в частта за разноските, има самостоятелен характери по него се дължат разноски. В този смисъл е практиката застъпена в определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч.т.д. 5089/15 г. , ВКС, 3 ГО, определение № 288 от 07.05.2019 г. по ч. т. д. № 717/2019 г., 2 ТО на ВКС, определение № 29 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016 г., 2 ТО на ВКС, съгласно която производството по чл. 248 от ГПК е съпътстващо основния спор и произнасянето по него няма самостоятелно значение, тъй като с него не се приключва делото по смисъла на чл. 81 ГПК и следователно по него не се присъждат отделно допълнителни разноски- аргум. от ТР 6/13 т. 9 на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 20.09.2019г. по гр.д.№615/2019г. на ОС Русе.
ОТМЕНЯ на определение от 20.09.2019г. по гр.д.№615/2019г. на ОС Русе и потвърденото с него определение от 10.04.2019г. по гр.д.№8151/2018г. на РС Русе, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Бон фер” ЕООД да заплати на Д. М. В. сумата 400 лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: