Определение №495 от 42947 по тър. дело №1029/1029 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495

гр. София, 31.07.2017 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1029 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Туристическо сдружение „БОР”, [населено място] срещу решение № 1 от 09.01.2017г. по в.гр.д. № 586/2016г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав, с което е потвърдено изцяло решение № 548 от 18.04.2016г. по гр.д. № 2252/2012 на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 58 136,38 лева, представляваща стойността на извършен основен ремонт, реконструкция и закупени движими вещи и оборудване за наетия имот теристическа хижа „Воден камък” по договор за наем от 12.07.2002г. и договор от 13.07.2002г., формирана от вземанията за описаните в решението СМР.
Подадена е и насрещна касационна жалба от [фирма], [населено място], обл. П. срещу въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която е оставено без уважение искането на дружеството да му бъде признато право на задържане на наетия имот – туристическа хижа „Воден камък” до заплащане на сумата 58 136,38 лева.
Касаторът Туристическо сдружение „БОР” поддържа, че обжалваното решение е направилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост поради постановяването му в противоречие със събраните по делото писмени и гласни доказателства. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид направените от него възражения, че ищецът черпи права от нищожни договори, които са подписани от Р. М. П. в качеството й на председател на сдружението, без да има предварително решение на управителния съвет и на общото събрание, както и не е обсъдил твърденията му за антидатиране на договора от 13.07.2002г. и оспорванията на представените протоколи от заседания на управителния съвет на сдружението, които не са били представени в оригинал въпреки откритото производство по чл.193 ГПК. Поддържа още, че въззивният съд не е изложил мотиви защо е приел определена стойност на извършени СМР и закупени движими вещи, както и е признал на ищеца незаконно извършени СМР, въпреки направените възражения в тази насока. Излага съображения за противоречие на изводите на въззивния съд със събраните по делото доказателства.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Следва ли да се заплащат подлежащи на премахване строежи, при условие, че собственикът на имота изрично е заявил, че не желае да ги запази и е предприел действия по тяхното премахване? Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление № 6 от 27.12.1974г. по гр.д. № 9/97г. на Планума на ВС.
2. Следва ли съдът да обоснове решението си въз основа на копия от писмени документи, за които е било открито производство по тяхното оспорване и същите не са били представени по делото в оригинал? Твърди, че обжалваното решение противоречи на установената съдебна практика, като сочи определение № 628 от 22.12.2016г. по гр.д. № 60012/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 191 от 25.02.2014г. по гр.д. № 1557/2013г. на РС – Велико Търново и решение № 6211 от 22.12.2014г. по гр.д. № 5556/2014г. на РС – Варна.
3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кое – не? Твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/1953г., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24/10 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о.
Ответникът [фирма], [населено място], обл. Пловдивска оспорва касационната жалба. Излага възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия поставен въпрос сочи, че от приетите- по делото доказателства се установява търпимост на строежа „остъкляване на тераса на хижата”, поради което същият не е подлежащ на премахване. Поддържа, че във връзка с втория въпрос не е приложена съдебна практика, установяваща твъряното противоречиво разрешаване, и сочи, че в конкретния случай въззивният съд прави заключението си за наличие на съгласие на ръководните органи на дружеството не въз основа на приложените протоколи, а въз основа на събраните гласни доказателства. Счита, че третият въпрос не представлява конкретно формулиран процесуалноправен въпрос, а съдържа общо посочване, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
В насрещната си касационна жалба ответникът [фирма] излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд за неоснователност на направеното възражение за признаване на право на задържане. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и сочи следните правни въпроси:
1. Обвързва ли страните договор, с който отношенията са уредени по начин, различен от този, предвиден в закона, но който договор не противоречи на закона, и следва ли съдът да зачете постигнатите от страните съглашения?
2. Допустимо ли е страните по наемното правоотношение да уговарят право на наемателя да задържи наетия имот и след прекратяване на договора за наем до окончателното изплащане от страна на наемодателя на извършени от наемателя разходи за основен ремонт на наетия обект, възложен му от наемодателя? Какво е правното значение на такава уговорка?
3. Допустимо ли е чрез изрична уговорка страните по наемно правоотношение да разширяват приложението на чл.90 ЗЗД и за недвижими имоти, респ. да признаят на наемателя като държател правата по чл.72, ал.2 и чл.74, ал.2 ЗС?
Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.20а ЗЗД и сочи конкретни решения, а по отношение на втория и третия въпрос твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в протворечие с практиката на ВКС и по следния процесуалноправен въпрос: „Има ли задължение съдът при постановяване на решението да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните?”.
Не е подаден отговор на насрещната касационна жалба от Туристическо сдружение „БОР”, [населено място].
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че с договор от 12.07.2002г. ответникът Туристическо сдружение „Бор“ е предоставил под наем собствения си имот на ищеца [фирма] за срок от 10 години, като в чл.5 от договора страните са уговорили, че извършеният основен ремонт и реконструкция ще останат за сметка на наемателя, а наемодателят се задължава да плати тези разходи в пълен размер на изпълнителя [фирма]. Обсъдил е договор от 13.07.2002г. между страните по договора за наем и [фирма], с който е постигнато съгласие за извършване от последното дружество на основен ремонт на предоставения под наем имот, който да бъде заплатен от наемателя; извършените от наемателя подобрения, както и закупените движими вещи за обзавеждане на хижата следва да бъдат изцяло изплатени от наемодателя на наемателя чрез ежемесечни прихващания срещу дължимия наем, а остатъкът от стойността на извършените подобрения и движими вещи след извършеното прихващане да бъде изплатен от наемодателя не по-късно от изтичане срока на договора за наем от 12.07.2002г. Въззивният съд е счел за убедителни и правилни мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на направеното от ответника възражение за нищожност на двата договора от 12.07.2002г. и от 13.07.2002г. поради липса на съгласие за сключването им. Изложил е съображения за съответствие на този извод със събраните по делото доказателства – показания на разпитани свидетели, както и проведени заседания на Управителния и Контролния съвет на Туристическо сдружение „Бор“, за които са съставени протоколи, установяващи наличие на съгласие на управляващия орган за сключване на оспорените договори. Въззивният съд е възприел и изводите на първоинстанционния съд във връзка с възражението за нищожност на частта от договора за наем от 12.07.2002г., с която е уговорено право на наемателя да задържи наетия имот до заплащане на подобрения, извършени от него.
Въззивният съд е приел, че с оглед клаузите на сключения договор за наем е налице изрично съгласие от страна на наемодателя за извършване на основен ремонт на наетия имот и за закупуване на обзавеждане на хижата, включително и за поемане на разноските по извършването на тези дейности, поради което съгласно чл.231, ал.2 вр. чл.230, ал.2 ЗЗД за ответника е възникнало задължението да заплати на ищеца сумите, вложени в извършения основен ремонт и закупуването на съответното оборудване за осигуряване на нормални условия в хижата. Въз основа на заключението на СТЕ и заключенията на ССЕ възивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че към момента на изпълнение на СМР в имота общата им стойност е 96 222,58 лева без ДДС, от която е приспадната сумата 8 673,51 лева, представляваща стойността на извършеното от наемателя преустройство на библиотеката в спални помещения, сторено без разрешение за строеж, а стойността на закупените вещи към момента на тяхното закупуване е общо 38 986,89 лева. По отношение на извършеното остъкляване на съществуващата тераса и прибщаването й към търговската площ на обекта въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че това строителство е съобразено изцяло с договореното в договора за наем и не представлява подлежащ на премахване строеж, изградени въз основа на писма на ДНСК, според които този строеж е незаконен, но търпим строеж и може да бъде узаконен с приложението на §127, ал.3 ЗИД на ЗУТ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият правен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Той е предпоставен от твърдението, че остъкляването на съществуващата тераса на отдадения под наем имот подлежи на премахване. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че този строеж е съобразен изцяло с договореното в договора за наем и не представлява подлежащ на премахване строеж, което е обусловило и произнасянето му по въпроса за дължимостта на разходите за извършване на строежа. В този смисъл поставеният въпрос не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Наведените във връзка с въпроса твърдения, че изводите на въззивния съд не съответстват на събраните доказателства, представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос също няма характера на обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд е формирал извода си за действителност на сключените договори не само въз основа на представените от ищеца протоколи от проведени заседания на УС и КС на ТС „Бор“, а и въз основа на възприетите от него свидетелски показания, установяващи наличието на съгласие за сключване на договорите, както и съставянето и достоверността на отразеното в оспорените протоколи.
Третият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните и да изложи въз основа на които от тях основава изводите. Въпросът е обоснован с твърдение, че въззивният съд не е изложил в мотивите си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и защо останалите не приема. По този въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се отклонил от постоянната практика на ВКС. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, като е посочил въз основа на кои доказателства е достигнал до всеки един от изводите, обусловил крайния изход на спора, а несъгласието на касатора с така формираните изводи на въззивния съд не може да обоснове допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед на това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да бъде разглеждана.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за защита срещу касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени – представените доказателства са за договаряне и заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на насрещна касационна жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 09.01.2017г. по в.гр.д. № 586/2016г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав в частта, в която е потвърдено решение № 548 от 18.04.2016г. по гр.д. № 2252/2012 на Пловдивски окръжен съд в частта, в която Туристическо сдружение „БОР”, [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 58 136,38 лева, представляваща стойността на извършен основен ремонт, реконструкция и закупени движими вещи и оборудване за наетия имот теристическа хижа „Воден камък” по договор за наем от 12.07.2002г. и договор от 13.07.2002г., формирана от вземанията за описаните в решението СМР.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба на [фирма], [населено място], обл. П. срещу решение № 1 от 09.01.2017г. по в.гр.д. № 586/2016г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав в частта, в която е потвърдено решение № 548 от 18.04.2016г. по гр.д. № 2252/2012 на Пловдивски окръжен съд в частта, в която е оставено без уважение искането на дружеството да му бъде признато право на задържане на наетия имот туристическа хижа „Воден камък” до заплащане на сумата 58 136,38 лева.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар