Определение №5 от 42373 по гр. дело №4600/4600 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5

С. 04.01.2016 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 24 ноември две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева

разгледа докладваното от съдията Ц. Г. гр. дело № 4600/2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Р. Р. от [населено място], Обл. К., подадена от процесуалния му представител адв. И. К., срещу въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд, № 161 от 19.05.2015г. по в.гр.д. № 612/2014г., с което е потвърдено решението на Дупнишкия районен съд, № 442 от 18.07.2014г. по гр.д. № 556/2014г., с което е признато за установено по отношение на В. Р. Р., че дължи на [фирма] [населено място] сумата 6 080 лв., представляваща липса на парични ценности – служебно получени, неотчетени и невърнати аванси през 2013г.
Ответникът [фирма] [населено място] не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявения от [фирма] против В. Р. Р. установителен иск по чл. 422 ГПК въззивният съд е приел, че следва да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност на ответника за задължението му в размер на 6 080 лв. от липси, причинени при осъществяване на дейността му по трудовото правоотношение с ищеца, за което е издадена и заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. На основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и свои мотиви както относно приетата за установена фактическа обстановка, така и по доводите на въззивника В. Р.. За неоснователни е приел оплакванията, че не му е възлагано осъществяване като трудова функция на отчетническа дейност и след като не е представена длъжностна характеристика, в която изрично да е включено такова трудово задължение, то същият не е имал качеството „отчетник” и не може да бъде ангажирана имуществената му отговорност. Въз основа на представените по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводна експертиза е приел, че ответникът фактически е осъществявал отчетническа дейност по смисъла на чл. 207, ал. 1 КТ, данни за което се съдържат и в отговора по чл. 131 ГПК. В него В. Р. изрично е заявил, че е имало установена практика да му бъдат предоставяни служебни аванси от работодателя, с които той e извършвал различни разплащания, след което е отчитал направените разходи, за което е представил като доказателства по делото разходооправдателни документи. За получаване на сумите са издавани РКО, които са оспорени като писмени доказателства от ответника, като основно доводите са свързани с липса на отделни реквизити, както и са изложени твърдения, че за една и съща сума били издавани различни РКО, но материалната доказателствена сила на оспорените писмени доказателства не е надлежно оборена. На следващо място въззивният съд е изложил мотиви относно доводите за допуснати процесуални нарушения свързани с процесуалното представителство на дружеството. Приел е, че пороците в упълномощаването не касаят процесуалната легитимация, а правоотношението между представляван-представител. Към момента на предявяване на иска законен представител на търговското дружество е било лицето, посочено като управител, и в този смисъл е налице надлежно упражняване на правото на иск.
К. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по процесуалноправен въпрос „свързан с необсъждане на становищата и доводите на страните, като съответните правни изводи не са съобразени със съществото на наведените доводи” поради противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. ОСГТК на ВКС, и по материалноправния въпрос „следва ли да се счита, че работникът осъществява фактически отчетнически функции, когато предоставените му средства не са свързани с трудовата функция, а реализират управителни правомощия, касаещи изплащане на трудови възнаграждения и разплащане с контрагенти” поради противоречие с решение № 493/23.11.2011г. ІV г.о. ВКС.
ВКС намира, че оплакването за допуснато от съда процесуално нарушение не съставлява процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно дадените указания в т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Независимо от това намира за необходимо да посочи, че въззивният съд е изложил мотиви по оплакванията във въззивната жалба – относно процесуалната легитимация на ищеца, качеството на ответника на фактически отчетник и поверените му средства с разходни касови ордери, поради което не е налице твърдяното противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. ОСГТК на ВКС относно съдържанието на мотивите на въззивното решение.
М. въпрос, така както е формулиран, съдържа условие, което не е прието за установено от въззивния съд. В. съд е приел, че предоставените средства с разходни касови ордери са свързани с трудовата функция на В. Р. на „технически организатор”. Не е налице и твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика. С представеното решение № 493/23.11.2011г. ІV г.о. ВКС, в отговор на въпросите дали „вписването на отчетническото качество в длъжностна характеристика е елемент от състава, при който възниква отговорност за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и носят ли отговорност по същата разпоредба служители, които реално имат достъп до финансовите и материални ценности на работодателя и упражняват непосредствен контрол върху други работници с отчетнически функции” е прието, че „придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностна характеристика, каквато може да не е издадена. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя”. Прието е също, че „отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество”. Предвид изложените по-горе мотиви на въззивното решение относно приетата за установена фактическа обстановка, не е налице твърдяното противоречие в съдебната практика.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд.
Водим от горното ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд, № 161 от 19.05.2015г. по в.гр.д. № 612/2014г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

П.:
Членове:

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
aabed