Определение №502 от 43775 по тър. дело №690/690 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
гр. София, 06.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 690 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №2953/14.12.2018г. по т.д.№ 2824/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав. С него е потвърдено решение №113/26.03.2018г. по гр.д. №130/2017г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е признато за установено на основание чл.124, ал.1, вр. чл.422, вр. чл.415 от ГПК, че в полза на Държавата съществуват частни държавни вземания срещу [община], за които е съставен АУЧДВ №27/03.06.2015г. на НАП и е издадена заповед за незабавно изпълнение от 18.08.2016г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №294/2016г. на РС – Сливница, произтичащи от договор за безвъзмездна финансова помощ № 58 – 131 – С069, сключен на 12.01.2009г. с МОСВ по оперативна програма „Околна среда 2007 – 2013г.”, ведно със Специални условия на договор за безвъзмездна финансова помощ № 58 – 131 – С069, Общи условия за сключване на договори за безвъзмездна финансова помощ за проекти за техническа помощ по приоритетни оси №1 и 2 на оперативна програма „Околна среда 2007 – 2013г.” и допълнително споразумение № 1 към договора от 12.01.2009г., подписано на 15.04.2010г., представляващи неразделна част от договор № 58 – 131 – С069, както следва: 45 000 лв., съставляващи част от сумата 75 000 лв., представляваща финансова корекция по чл.24а от Специалните условия във връзка с пар.6 от допълнителното споразумение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2016г. до окончателното плащане на сумата; 687,81 лв., представляваща законната лихва върху вземането от 75 000 лв. за периода от 28.10.2014г. до 29.05.2015г., и 1 275,83 лв., представляваща лихва в размер на 1,5 % над прилагания от ЕЦБ лихвен процент, дължима за периода от 29.05.2015г. до 30.06.2016г., на основание чл.27, ал.1 от Специалните условия.
В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като е предявен иск за установяване на вземане към минал момент, а съдът се е произнесъл по непредявен иск за вземане към настоящия момент. Също така касационният жалбоподател поддържа, че решението е очевидно неправилно. Излага съображения за наличие на неправилна правна квалификация на спора, както и за липса на разпределение на доказателствената тежест. Твърди, че въззивният съд е анализирал нарушения по несъществуващ договор. Поддържа, че мотивите на съда относно основателността на наложената финансова корекция не почиват на правно основание, факти и доказателства, както и че наличието на дискриминация е изведено от общи формулировки за накърнена свободна конкуренция, прозрачност и субективизъм. Моли да се обезсили въззивното решение, евентуално да се отмени и предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира и присъждане на разноски.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател, без да поставя нито един правен въпрос, основава допускането на касационно обжалване на предпоставките, регламентирани в чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. Поддържа, че при преценката за допустимостта на предявения иск, въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изложените доводи относно очевидната неправилност на постановеното решение повтарят съдържанието на самата касационна жалба.
Ответникът по касация Национална агенция за приходите, гр. София не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между Министерство на околната среда и водите, като договарящ орган, и [община], като бенефициер, е сключен договор № 58 – 131 – С069/12.01.2009г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда 2007 – 2013г.” за проект „Подготовка на инфраструктурен проект за подобряване на ВиК системата в [населено място]”, по силата на който министерството е извършило към общината следните плащания – сумата от 148 197 лв. на 12.05.2011г. и сумата от 204 861,08 лв. на 13.08.2012г. На осн. чл.63, т.9 от Общите условия на договора е определена финансова корекция в размер на 25 % от стойността на договор № 9/29.10.2009г., сключен между общината и ДЗЗД „Ваг – Проект” в резултат на проведена процедура за обществена поръчка. С писмо с изх. № 08 – 00 – 1448/11.04.2014г. общината е уведомена за констатираното нарушение и наложената финансова корекция. След анализ на събраните по делото доказателства, обсъждане на заявените от страните доводи и възражения и съобразяване на принципите, заложени в Методологията за определяне на финансови корекции във връзка с нарушения, установени при възлагането и изпълнението на обществени поръчки и на договори по проекти, съфинансирани от структурните фондове, Кохезионния фонд на ЕС, ЕЗФСР, ЕФРФОП и Регламент №1083/2006г., въззивният съд е приел, че е налице основание за налагане на финансова корекция в размер на 25% от стойността на сключения договор №9/29.10.2009г. в размер на 46 963,64 лв. Изложил е съображения, че методиката, използвана от общината, не съответства изцяло на чл.28, ал.8 от ЗОП – указан е само максималният брой точки, които могат да бъдат присъдени от комисията, но липсва начин за изчисляването на елементите на показателя в стойност. Приел е още, че е допуснато нарушение и на чл.25, ал.2, т.10 от ЗОбП, тъй като данните, съдържащи се в раздел III.2.3 на обявлението не могат да бъдат определени като критерии за оценка на предложението на участниците, а единствено дават представа за материалната база и персоналния състав на кандидата. Според въззивния съд липсата на предварително зададени обективни критерии създава предпоставки за субективизъм при извършването на преценката, а липсата на ясна стъпка по скалата на оценяване способства възможността за поставяне на произволни оценки. В заключение апелативният съд е приел, че е допуснато формално нарушение на правилата за провеждане на обществена поръчка по ЗОП, представляващо нередност по смисъла на чл.17 от общите условия на договора – заложените в обявлението и документацията за участие условия имат ограничителен характер; същите са в разрез с прогласените в закона принципи на публичност и прозрачност; свобода и лоялна конкуренция, равнопоставеност и недопускане на дискриминация.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
В настоящата хипотеза не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С т.9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е формирана задължителна съдебна практика по противоречиво решавания от съдилищата въпрос „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 от ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 от ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”. Според задължителните указания съществуването на вземането се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като нормата на чл.235, ал.3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че с разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 от ГПК. Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването на последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба. Изпълнителната сила на заповедта настъпва (или се стабилизира при заповед по чл.417 от ГПК) след влизане в сила на решението по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират относно съществуване на правото както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към минал момент – от деня на неговото възникване, и съдът съобразява фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на СПН – приключване на съдебното дирене. Посоченият в нормата на чл.422, ал.1 от ГПК момент, от който искът се смята за предявен, не следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на материалното право се установява единствено и само към този минал момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. По общото правило на чл.235, ал.3 от ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене.
Произнасянето на въззивния съд е изцяло в съответствие с тази практика. Предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 от ГПК е съществуването на парично вземане на Държавата към [община] в размер на 46 963,64 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.7 от ГПК въз основа на Акт на НАП за установяване на частно държавно вземане. Неправилното посочване на минал момент в исковата молба, не променя основанието и петитума на иска да се установи съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, които правилно съдът е съобразил при определяне на предмета на спора. По тези съображения с обжалваното въззивно решение съдът не се е отклонил от задължителните разяснения на ВКС и не съществува вероятност за недопустимост на решението.
Не е налице и сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 от ГПК, представляваща основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване на въззивния акт и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 от ГПК.
В настоящия случай не са налице такива пороци, които биха обосновали очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК. Доводите, с които касационният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност на решението, представляват оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 от ГПК – нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост на изводите на въззивния съд. За да прецени тяхната основателност, касационната инстанция следва да извърши проверка дали въззивният съд правилно е възприел фактите по делото, т.е. дали решението е правилно от гледна точка на уредените в чл.281, т.3 от ГПК основания за касационно обжалване, която преценка е недопустима във фазата по чл.288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2953/14.12.2018г. по т.д. № 2824/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.