1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр. София, 02.08.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 919 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. М. срещу решение № 324 от 17.01.2017г. по гр. дело № 5653/2016г. на Софийски градски съд, ГО, II-Г състав, с което е потвърдено решение от 01.03.2016г. по гр. дело № 69082/2015г. на Софийски районен съд, 141 състав и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 200 лв. – разноски за въззивното производство /адвокатско възнаграждение/. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 22 399,32 лв., представляваща платена на ответника на отпаднало основание за периода от м. септември 2012г. до м. септември 2013г. цена за достъп до електроразпределителната мрежа от ищеца в качеството му на производител на електроенергия чрез фотоволтаична централа ФтЕЦ „С. 1“, която се намира в ПИ с идентификатор 61813.750.155 по плана на „Промишлена зона“ – [населено място], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2015г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 4 139,71 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горецитираната сума за периода 05.12.2013г. – 29.09.2015г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 811,56 лв. – направени съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Въвежда евентуални доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Касаторът твърди, че съдът не е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на производството пред двете съдебни инстанции, както и част от релевираните доводи и възражения, допуснал е съществени нарушения на правилата за преценка на доказателствата, както и на съдопроизводствените правила за доказателствена тежест, тъй като ищецът не е доказал себестойността на предоставената от касатора и получена от него услуга. Счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните отношения между страните. Поддържа, че правото на разпределителното дружество да получи парично възмездяване на осигурения от него достъп с оглед реалната му икономическа стойност не може да бъде нито отнето, нито ограничено с акт на изпълнителната власт, както и че основанието за плащане е наличието на валиден договор между страните и размяна на престации /услуга срещу заплащане/. Касаторът излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че основанието за възникване на задължението за плащане на временната цена за достъп възниква от смесен фактически състав, включващ сключен договор за достъп и пренос и административен акт – решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. Твърди, че намесата, под каквато и да е форма в равнопоставени договорни правоотношения, включително и в хипотезите на отмяна на административния акт, посочващ временни цени, ползвани от страните в съществуващата между тях облигационна връзка е недопустимо. Поддържа, че е неправилно твърдението в мотивите на въззивното решение, че цената на услугата може да е единствено конкретно определена от ДКЕВР, като твърди, че няма императивни норми в този смисъл и договарянето е допустимо.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза? Твърди, че по този въпрос е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на решението с ППВС № 1 от 28.05.1979г., решение № 451/15.07.2010г. по гр. д. № 844/2009г. на ВКС и решение № 246/27.05.2011г. по т. д. № 1265/2010г. на ВКС.
2. Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл. 84 , ал. 2 от Закона за енергетиката /договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги/? По този въпрос поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК поради противоречие с влезли в сила решения на други съдилища и твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: решение на СГС по гр. д. № 12946/2015г., решение на СГС по гр. д. № 8059/2015г., решение № 1938 на ОС Варна по в. гр. д. № 2412/2014г., решение № 1015 на ОС Варна по в. гр. д. № 363/2015г., решение № 468 на ОС Варна по в. гр. д. № 3/2015г., решение № 1026 на ОС Варна по в. гр. д. № 850/2015г., решение № 750 на ОС Варна по в. гр. д. № 260/2015г., решение № 356 на ОС Варна по в. гр. д. № 3020/2014г., решение на СГС по гр. д. № 11899/2014г., решение № 964 на ОС Варна по в. т. д. № 1599/2015г., решение № 469 на ОС Варна по в. гр. д. № 3001/2014г., решение № 1483 на ОС Варна по в. гр. д. № 1483/2015г., решение № 132 на ОС Варна по в. гр. д. № 2768/2014г., решение № 27 на ОС Варна по в. гр. д. № 2549/2014г., решение № 1476 на ОС Варна по в. гр. д. № 1520/2015г., решение на СГС по в. гр. д. № 11999/2015г., решение № 1146 на ОС Варна по в. т. д. № 1692/2014г., решение № 769 на ОС Варна по в. т. д. № 1228/2015г., решение № 1694 на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1551/2015г., решение № 1605 на ОС Варна по в. гр. д. № 757/2015г. и решение на СГС от 19.07.2016г. по гр. д. № 14086/2015г.
3. Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган? По този въпрос поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, тъй като се решава противоречиво от съдилищата: решение № 1015/25.05.2015г. по в. гр. дело № 363/2015г. на ОС Варна, решение № 1483/27.07.2015г. по в. гр. д. № 1483/2015г. на ОС Варна, решение № 1026/26.05.2015г. по в. гр. дело № 850/2014г. на ОС Варна, решение № 469/16.03.2015г. по в. гр. дело № 3001/2014г. на ОС Варна, решение № 468/16.03.2015г. по в. гр. д. № 3/2015г. на ОС Варна, решение № 750 от 20.04.2015г. по в. гр. д. № 260/2015г. на ОС Варна, Решение № 469/16.03.2015г. по в. гр. дело № 3001/2014г. на ОС Варна
4. Възможно ли е задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг недоговорен източник – „смесен фактически състав“ – договорите между страните и административен акт – решение на ДКЕВР? Касаторът поддържа, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието? Касаторът поддържа, че по този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разрешаването му е от особено значение за точното прилагане на закона, видно от приложените съдебни решения, в които е решен противоречиво от съдилищата.
6. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1, ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ? Поддържа, че по тези въпроси няма практика на ВКС и поради това е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
7. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните? Касаторът твърди, че по този въпрос са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК: противоречие с решение № 1015/25.05.2015г. по в. гр. д. № 363/2015г. на ОС Варна, решение № 1026/26.05.2015г. по в. гр. д. № 850/2015г. на ОС Варна, решение по в. гр. д. № 1483/2015г. на ОС Варна, решение по в. гр. д. № 2412/2014г. на ОС Варна, решение по в. гр. д. № 2768/2014г. на ОС Варна, решение по в. гр. д. № 3020/2014г. на ОС Варна.
8. След като услугата за достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност, по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да се докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че иска връщане на платеното? По този въпрос също поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като счита, че не може да се намери разумен правен принцип на един частен търговец, какъвто е ищецът, да се спестяват разходи и да ползва безвъзмездно дори и обществен ресурс, още по-малко да ползва безвъзмездно измервателни системи, собственост на друго търговско дружество и средствата, които операторът изразходва, за персонал и като общо, за да му се предоставя пълно и точно услуга.
9. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него? Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с раздел II на ППВС №1/1953г, т. 19 от TP № 1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС и TP № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
След образуване на делото пред ВКС касаторът е депозирал молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси:
1.1. Следва ли Х. на основните права на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, с допуснато по силата на закона предварително изпълнение и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?
1.2. Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно уредени от Закона за енергетиката отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящо се в непредвидено от Закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?
1.3. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
2.1. Следва ли чл. 17, nap. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт и с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?
2.2. Следва ли чл. 16 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?
2.3. Отговаря ли на принципите на чл. 16, чл. 17, nap. 1 и чл. 20 от Х. на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварително изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта? Тази незаконосъобразност води ли до задължение за възстановяване на даденото по договора само от една от страните по него?
3.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал.1 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд. който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, да е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
3.2. Допуска ли принципът на чл.20 от Х. на основните права на Европейския съюз правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?
3.3. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. И. О. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че една част от посочените от касатора въпроси не са обуславящи, друга част от въпросите са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, а някои от въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: първият посочен от касатора въпрос не е коректно формулиран, в него се съдържат грешни твърдения, поради което не обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; вторият и третият въпроси са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС; четвъртият въпрос не е съобразен с мотивите на решението и не осъществява предпоставката да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; по петия правен въпрос вече е формирана постоянна практика на ВКС; шестият, седмият и осмият въпроси не обуславят решаващата воля на съда, поради което липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК; деветият въпрос не обосновава прилагането на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е зададен некоректно, а от друга страна въззивният съд е определил правната квалификация на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от процесуално легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за установени следните обстоятелство: ищецът /ответник по касационната жалба/ е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и притежава въведена в експлоатация фотоволтаична електроцентрала /Ф./ с мощност 105 kW; между ищеца и ответника /настоящ касатор/ е сключен на 22.07.2010г. договор с предмет присъединяване към електропреносната мрежа на ответника срещу възнаграждение и на 25.05.2015г. договор с предмет предоставяне на достъп на ищеца до разпределителната мрежа на ответника, сключен на основание чл. 84, ал. 2 ЗЕ и чл. 30, ал. 1 Закона за енергията от възобновяеми източници; с решение № Ц-33/14.09.2012г. ДКЕВР е определила, считано от 18.09.2012г. временни цени на достъп до електропреносните и електроразпределителни мрежи на [фирма], на [фирма], на [фирма], вкл и на ответника [фирма], като за притежаваната от ищеца Ф. същата възлиза на – 139,82 лв. за МВтч. /раздел ІІ, т. 2/; по жалба на ищеца с Решение № 4753/04.04.2013г. по адм. д. № 12424/2012г. на ВАС, потвърдено с Решение № 12582/01.10.2013г. по адм. д. № 7228/2013г. на ВАС, решението на ДКЕВР от 14.09.2012г. в частта по определяне на горепосоченото възнаграждение за достъп е отменено; въз основа на горепосоченото решение на ДКЕВР през периода между неговото приемане и отмяната му /м.септември 2012г. – м. сепетември 2013г./ ищецът е заплатил на ответника процесната сума от 22 339,32 лв. с ДДС, представляваща цена на достъп до елекроразпределителната му мрежа по издадените от ответника – касатор 13 бр. данъчни фактури, описани в исковата молба и приети като доказателства по делото.
Съдебният състав на СГС е приел, че задължение за ищеца за плащане на цена за достъп на ответника е възникнало с издаването на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, но с влизане в сила на решение № 4753 от 04.04.2013г. по адм. д. №12424/2012г. на ВАС, V отд., тричленен състав, с което е отменено цитираното решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта относно определените временни цени за достъп по раздел ІІ, т. 2 /касаещи ищеца/, с обратна сила е отпаднало основанието за начисляването на сумите за достъп до мрежата на ответника за периода от м. септември 2012г. до м. септември 2013г. по издадените от последния 13 броя фактури. Въззивният съд се е позовал на постоянната практика на ВКС, съобразил е разпоредбите на чл. 84, ал. 2 и ал. 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012г., уреждащи задължение за сключване на договор за достъп, както и разпоредбата на чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, предвиждаща административно регулиране на дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги единствено от ДКЕВР, и е направил извод, че задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп, включително при фактическо присъединяване към мрежата на оператора, и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. Изложил е съображения, че липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника.
Въззивният съд е заключил, че поради отпадане с обратна сила на основанието за начисляване на сумите за достъп до мрежата на ответника за периода от м. септември 2012г. до м. септември 2013г. по процесните 13 броя фактури заплатените суми общо в размер 22 399,32 лв. следва да бъдат върнати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, заедно със законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Предвид изпратената от ищеца до ответника и получената от него на 27.11.2013г. покана за доброволно изпълнение съдебният състав е уважил и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на СГС. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Въззивният съд е разгледал иска на предявеното правно основание, изводимо от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Доколко установените от въззивната инстанция факти и обстоятелства съответстват на събраните доказателства и дали са налице предпоставките за уважаване на предявения иск са въпроси, относими към основателността на иска, но не и към неговата допустимост.
Формулираните от касатора в т. 1, 2, 3, 5 и 7 от изложението правни въпроси са релевантни за делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи и доводи на въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са разрешени от въззивния съд съобразно постоянната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 212/23.12.2015г. по т. д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/11.01.2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.01.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ е прието, че с отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, имащо характер на индивидуален административен акт, отпада с обратна сила основанието за начисляване в тежест на производителите на електрическа енергия на задължения /цени/ за предоставената услуга достъп до електропреносната и/или електроразпределителната мрежа от страна на операторите на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа. Изводът за обратно действие на отмяната на индивидуален административен акт, а именно отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ е направен и в решение № 58/16.08.2016г. по т. д. № 332/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 126/16.08.2016г. по т. д. № 1592/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 136/05.10.2016г. по т.д. № 2727/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 137/05.10.2016г. по т. д. № 2327/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 164/04.10.2016г. по т. д. № 160/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 178/14.11.2016г. по т. д. № 2543/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 194/02.11.2016г. по т. д. № 2738/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 190/22.12.2016г. по т. д. № 2738/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Прието е, че регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, поради което плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. е прието, че законодателно предвиденият възмезден характер на договора за достъп, както и регламентираното в чл. 84, ал. 2 ЗЕ задължение за сключване на договори за достъп, с които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно регламентирано и че основанието за заплащане на тази цена произтича от закона. Съгласно решение № 4/15.05.2017г. по т. д. № 3351/2015г. на ВКС, ТК, I състав и решение № 128/11.11.2016г. по т. д. № 2354/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. след като с дължимото от ДКЕВР решение са определими условията на достъпа до електроразпределителната мрежа, то с отмяната му с обратна сила е отпаднало основанието, на което ответникът е получил цената за достъп, а не само съществен елемент на договора за достъп до електроразпределителната мрежа – цената. Прието е, че по аналогия с хипотеза в ППВС № 1/28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. според третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Посоченото Постановление не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, като под „основание“ по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не се разбира само сделка, по отношение на която е установена унищожаемост или която е развалена. „Основание“ по смисъла на посочената правна норма може да бъде и настъпването на последващ сключването на сделката юридически факт, напр. отмяната на порочен административен акт, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /в случая Решение № Ц–33/14.09.2012 год. на ДКЕВР/, обременено от порок, обуславя връщане на даденото поради отпадане на основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради това фактическото съществуване на предоставен достъп до електроразпределителната мрежа, независимо от уредената от закона възмездност на услугата „достъп“, при липса на утвърдени временни условия на достъпа, вкл. цена, от регулаторния орган – КЕВР, не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации между страните по спора.
Формулираният в т. 4 от изложението материалноправен въпрос не обуславя наличие на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В част от горепосочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.01.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ изрично е прието, че правоотношението по предоставяне услугата достъп на производителите на електроенергия от ВИ до електроразпределителните мрежи /в хипотезата, уредена от § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн. ДВ, бр. 54, в сила от 17.07.2012г./ възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор и административноправен – решението на ДКЕВР, за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката. В решение № 164/04.10.2016г. по т. д. № 160/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от КЕВР – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определянето на цените за предоставяне на услугите „достъп“ и „пренос“ на произведена от възобновяеми източници енергия е от изключителна компетентност на регулаторния орган, независимо от задължението за сключване на договор за достъп с мрежовия оператор по чл. 84, ал. 2 и чл. 104, ал. 1 ЗЕ и чл. 30, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници. Цената като съществен елемент на договора се определя по административен ред и задължението на производителите на електрическа енергия за заплащането на цената за достъпа възниква при смесен фактически състав. Категорично във всички съдебни актове на ВКС е изразено разбирането, че с отпадане с обратна сила на административноправния елемент /Решение № Ц–33/14.09.2012г. на ДКЕВР поради отмяната му с влязло в сила решение на ВАС/ отпада и основанието за дължимост на цената. При наличие на постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или актуализирана, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Посоченият от касатора в т. 6 от изложението материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съдебният състав не е анализирал характера и вида на нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2 и 8, чл. 32, ал. 1 и ал. 2 и чл. 36а ЗЕ и не е аргументирал изводите си с императивния характер на посочените разпоредби, нито с квалификацията на цените за достъп като пределни или фиксирани.
Посоченият от касатора в т. 8 от изложението процесуалноправен въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за уважаване на иска. Въззивният съд не е излагал съображения относно наличие на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца и посочените обстоятелства са без значение за спора. С оглед правната квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, от значение е дали ищецът е платил претендираната сума на ответника на определено основание и дали същото впоследствие е отпаднало. Разрешението от въззивния съд е в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащането, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на осъщественото плащане.
Посоченият от касатора в т. 9 от изложението първи въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване, тъй като не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът съдържа твърдение на касатора, че въззивният съд е основал решението си на факти, които не са установени с допустимите доказателствени средства. Това твърдение практически представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено