Определение №505 от 43418 по тър. дело №1501/1501 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр. София, 14.11.2018г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1501 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Б. чрез процесуалния представител адвокат К. М. срещу решение № 554 от 7. 03. 2018 г. по гр. д. № 5343/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав. С него е потвърдено решение от 22. 08. 2017 г. по гр. д. № 3037/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 11 състав, с което Е. Г. Б. е осъден да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД – [населено място] на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ сумата от 30 000 лв. като част от 219 984, 62 лв., представляваща изплатени обезщетения за неимуществени вреди и разноски на Е. Е. Б. в размер на 23 943, 36 лв., пострадал от ПТП, настъпило на 29. 11. 2009 г., и в размер на 196 041, 26 лв. на Д. Х. Б. за претърпени болки и страдания от смъртта на сина й Ив-Л. Е. Б., загинал при ПТП на 29. 11. 2009 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 6. 03. 2015 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като изводът на въззивния съд за неоснователност на направеното от ответника възражение, че вземането на ищеца е погасено по давност е направен в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение № 232 от 2. 12. 2012 г. на ВКС по т. д. № 782/2010 г. Според касатора, давностният срок за вземането на застрахователя започнал да тече не от датата на плащане на застрахователните обезщетение, а от датата на деликта – 29. 11. 2009 г. и бил изтекъл на 30. 11. 2014 г. Давността не се прекъсвала с предявяването на исковете по чл. 226 КЗ /отм./ срещу „ЗАД Виктория“ АД по гр. д. № 172/2012 г. на Първомайски районен съд и по гр. д. № 1282/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, тъй като касационният жалбоподател бил привлечен като трето лице помагач на ответника по тези дела, но срещу него не били предявени обратни искове. Прави се искане за отмяна на обжалваното въззивно решение.
В касационната жалба бланкетно се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Допускането на касационното обжалване се основава и на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Прекъсва ли привличането на трето лице помагач давностният срок за вземането, което страната поискала привличането би имала срещу привлеченото трето лице?“. Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, като се прави позоваване на цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което тълкуването на чл. 116, б. „б“ ЗЗД дава основание да се приеме, че законодателят не е предвидил правна възможност с молбата за привличане в делото на трето лице – помагач да се прекъсва течението на давностния срок за вземането, което една от страните би имала срещу привлеченото трето лице.
Ответникът по касацията „Дженерали Застраховане“ АД – [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният срещу ответника и настоящ касатор Е. Б. частичен иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за сумата 30 000 лв., въззивният съд е съобразил безспорните по делото факти, че по силата на постигнато с прокурора споразумение ответникът е признат за виновен за това, че на 29. 11. 2009 г., при управление на лек автомобил в пияно състояние, виновно е нарушил правилата за движение по пътищата, като причинил смъртта на сина си Ив-Л. Б.; че „ЗАД Виктория“ АД /с правоприемник „Дженерали Застраховане“ АД/ е било осъдено да заплати на основание чл. 226 КЗ /отм./ обезщетения за неимуществени вреди на майката на загиналия Д. Х. Б. и на непълнолетния Е. Е. Б., също пострадал при това ПТП, като за събиране на вземанията са били образувани изпълнителни дела и че за периода 15. 05. 2013 г. – 26. 01. 2015 г. на последните физически лица – взискатели са били изплатени общо 206 097, 33 лв. и 13 887, 28 лв. разноски по изпълнението. При така установените факти съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ и предявеният като частичен регресен иск с цитираното основание следва да бъде уважен.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца. Посочил е, че първото плащане от страна на застрахователя е извършено на 15. 05. 2013 г., а исковата молба, с която е предявен регресният иск е постъпила в съда на 6. 03. 2015 г. – преди изтичане на 5-годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Изложил е съображения, че давностният срок за вземането на застрахователя не тече от датата на ПТП, а от датата на плащане на обезщетенията. Позовал се е на възприетото разрешение в ППВС № 7/77 и последователната практика на ВКС, включително решение № 144 от 26. 01. 2010 г. на ВКС по т. д. № 532/2008 г., II т. о., че за регресните искове се прилага общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица, тъй като основанието на тези искове не е застрахователното правоотношение, а възниква по силата на даденото от закона право на регрес с факта на изплащането на сумата от застрахователя.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
С новата – ДВ, бр. 86/2017 г. ал. 2 на чл. 280 ГПК се предвиди, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция следи служебно за валидността и за допустимостта на обжалваното с касационната жалба въззивно решение и в стадия на производството по чл. 288 ГПК. Върховният касационен съд е длъжен всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо за преценка на валидността и на допустимостта му с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая касаторът се е позовал на вероятната нищожност и на вероятната недопустимост на въззивното решение, но от данните по делото не може да се направи извод за съществуването на тези предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касация.
Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. К. жалбоподател не твърди и по делото не се установява въззивното решение да страда от посочените пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение, тъй като не е налице вероятност решението да е недопустимо. С оглед бланкетното позоваване от жалбоподателя на вероятната недопустимост на съдебния акт, трябва да се посочи, че данните по делото не могат да обусловят заключение, че решението не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно постановено е при липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване; в противоречие с диспозитивното начало на процеса – по иск, какъвто не е бил предявен от ищеца или с който съдът е десезиран.
Не са се осъществили и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът няма обуславящо значение за изхода на делото и не съответства на мотивите на въззивния съд. Въззивния е приел, че предявеното вземане не е погасено по давност, тъй като давностният срок за вземането по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ е петгодишен и започва да тече от датата на изплащане от застрахователя на обезщетенията на увредени лица по силата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, като е съобразил правнорелевантни факти за изплащане от застрахователя на обезщетенията по чл. 226 КЗ /отм./ в периода 15. 05. 2013 г. – 26. 01. 2015 г. и за предявяване на регресния иск на 6. 03. 2015 г. Въззивният съд не е споделил тезата на ответника, че погасителната давност за вземането по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ започва да тече от датата на ПТП /в случая 29. 11. 2009 г./ и съответно не е обсъждал дали привличането на ответника – делинквент като трето лице помагач в процесите по исковете по чл. 226 КЗ /отм./, осъществило се преди релевантното за началото на давността изплащане на обезщетенията на правоимащите от застрахователя, е прекъснало течението на давността за спорното вземане. Изложеното изключва значимостта на въведения от касатора правен въпрос. По въпроса за погасителната давност спрямо регресните искове на застрахователя, съществува задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 7/77 и в постановени по чл. 290 ГПК решения – решение № 131/07. 10. 2011 г. по т. д. № 806/2010 г., I т. о., решение № 70/23. 06. 2011 г. по т. д. № 624/2010 г., I т. о., решение № 144/26. 01. 2010 г. по т. д. № 532/2008 г. на II т. о. и др. В тези актове се приема, че регресните искове на застрахователя по чл. 81 ЗЗ /отм./, съответно чл. 274 КЗ /отм./, се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност, която започва да тече от момента, в който застрахователят изплати обезщетенията на правоимащите лица; задължението на застрахователя да плати на третото лице и регресното му право срещу делинквента възникват по силата на закона – чл. 81 ЗЗ /отм./, съответно чл. 274 КЗ /отм./, а не от застрахователния договор, тъй като по силата на договора застрахователят се е освободил от отговорност с факта на изплащане на обезщетението. В случая решението на въззивния съответства на цитираната задължителна практика, като съдържа и изрично позоваване на част от нея, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на бланкетно поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В случая не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като касаторът са позовава на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт в касационната жалба, в която развива оплаквания за неправилност на въззивното решение, без да излага конкретни твърдения в какво се изразява очевидната неправилност.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 554 от 7. 03. 2018 г. по гр. д. № 5343/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
ОСЪЖДА Е. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес: [населено място], ул. Алабин № 8, ет. 6, офис 5 чрез адвокат К. М. да заплати на „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 68 сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар