Определение №529 от 43804 по ч.пр. дело №2377/2377 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
[населено място], 05.12.2019 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова ч.т.д. №2377 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от „Г.Е.Т.А. С.Р.Л. Гестионе Еколоджика Територио Амбиенте“, дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно правото на Р Италия, чрез адв.А.П. срещу определение №2699/06.08.2019г., постановено по ч.гр.д. №3820/2019г. на Апелативен съд – София в частта, с която след отмяна на определение на СГС, VІ-14 състав от 03.07.2019г. по т.д.№550/2018г. е допуснато обезпечение на предявените от дружеството жалбоподател срещу ЗК „Надежда“ АД искове при условията на парична гаранция в размер от 50 000 лева.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение в частта на паричната гаранция като неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че съдът не е изложил мотиви и не е ясно въз основа на какви критерии е определен размерът на гаранцията. Счита, че следва да бъде съобразено и обстоятелството, че се обезпечава не бъдещ, а предявен иск, подкрепен от доказателствата по делото. Моли да бъде отменена определената парична гаранция, евентуално- намалена по размер.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Какви критерии следва да съобрази съдът при преценката за размера на паричната гаранция в хипотезата на чл.391 ГПК?“- твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение№446/30.07.2015г. по ч.т.д.№1832/2015г. на ІІ т.о.; определение №892/16.12.2011г. по ч.т.д.№812/2011г. на І т.о. и определение №180/02.04.2009г. по ч.гр.д.№111/2009г. на ІV г.о.- основание за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
„2. Дали критериите за определяне на парична гаранция при допускане на обезпечение трябва да бъдат еднакви в хипотеза на искано обезпечение по бъдещ и по висящ иск?“- твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като твърди, че определението е очевидно неправилно.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да отмени първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата от „Г.Е.Т.А. С.Р.Л. Гестионе Еколоджика Територио Амбиенте“, Италия за допускане на обезпечение на предявените срещу ЗК „Надежда“ АД искове за сумата в общ размер от 217 043.00 евро- стойност на платени застрахователни премии по посочените застрахователни полици, издадени като финансова гаранция за комплексно разрешително с оперативното и следоперативно управление на депо за опасни отпадъци в РИталия, дължими след разваляне на договора поради отнемане на лиценза на ответното застрахователно дружество и пълното неизпълнение на договорните му задължения, въззивният съд приема, че предявените осъдителни искове са допустими и вероятно основателни, налице е обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка – запор на банкови сметки е допустима и адекватна. С оглед извършената преценка на твърдените от ищеца обстоятелства за пълно неизпълнение на договора от страна на застрахователя и разваляне на договорната връзка, както и на представените доказателства, и след установяване необходимостта от издирване на приложимото чуждо материално право за част от релавантните факти, съдът допуска обезпечението на исковите претенции при условията на чл.391, ал.1, т.2 ГПК- гаранция в размер от 50 000 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените правни въпроси – относно критериите за определяне на паричната гаранция в обезпечителното производство, са значими за изхода на спора и са обусловили крайните изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на тях обаче не са налице допълнителните предпоставки за допускане до касация по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, включително разрешенията, дадени в мотивите към т.5 от ТР №6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е длъжен да извърши преценка за допустимост и вероятна основателност на иска, при която следва да изходи от изложените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Няма спор, вкл. в цитираните от касатора определения на ВКС е разяснено, че в хипотезата на чл.391, ал.1, т.1 вр. ал.2 ГПК, когато съдът прецени, че обезпечението следва да се допусне при условията на гаранция, е длъжен да я определи съгласно ал.3- с оглед размера на евентуалните преки и непосредствени вреди от неоснователно допуснато обезпечение. Отчитат се всички релевантни факти, вкл. обема на претендираните от ищеца права и предполагаемата продължителност на процеса. Въпреки че не е изложил подробни мотиви, въззивният съд е съобразил размера на паричната гаранция с цената на исковете, предвид вида на обезпечителната мярка- налагане на запор върху банкови сметки на ответника до размера на исковите претенции, като определената гаранция надвишава незначително обичайните за практиката 10% от запорираните суми. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав не счита, че е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
По отношение на поставените въпроси, по-точно – дали са различни критериите при определяне размерът на гаранцията при обезпечение на бъдещ и на висящ иск, не е налице допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за критериите при определяне на паричната гаранция в обезпечителното производство, без значение дали се обезпечава бъдещ или висящ иск, има ясна законова регламентация /чл.391 вр. чл.389 и чл.390 ГПК/ и непротиворечива практика, вкл. цитираната от самия касатор, като не се установява непълнота в законодателството, нито погрешна съдебна практика, която да се нуждае от осъвременяване.
Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2699/06.08.2019г., постановено по ч.гр.д. №3820/2019г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *