Определение №533 от 42137 по гр. дело №1711/1711 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 533

Гр.С., 13.05.2015г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети май през двехиляди и петнадесета година, в състав

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1711 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. С. срещу решение на Софийски Апелативен съд, 8с., от 12.01.15г., постановено по г.д.№.3543/14г.– с което е отменено решение на Софийски градски съд от 25.07.14г. по г.д.№.3712/13г. в частта, с която П. А. С. е осъдена да плати на „Е. Е.” – регистрирано в княжество Л. дружество, на основание чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД сумата от 50000щ.д., ведно със законната лихва считано от 15.03.13г. до окончателното изплащане – като същата сума е присъдена на дружеството на основание чл.240 ал.1 ЗЗД ведно със законната лихва от 15.03.13г. до окончателното изплащане.
„Е. Е.”, Л., оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за заем на сумата 50000щ.д., която ответницата не е върнала в срок. На база банков документ за извършен превод и показанията на св.Ш. – изслушани и допустими с оглед наличието на писмен документ за предаване на сумата, е достигнал до извод, че договорът е бил сключен в устна форма чрез посредник /св.Ш./, а сумата е била преведена по банков път от ищеца и получена от ответницата. При тези обстоятелства фактическият състав на договора за заем – който е реален, е бил завършен, а възникналото от него задължение за връщане на получената в заем сума не е било изпълнено. Съдът е намерил възражението за погасяване на иска по давност за неоснователно предвид приложимия общ 5годишен давностен срок – посочвайки, че кратката 3 годишна давност е относима само към изрично изброените в чл.111 ЗЗД хипотези – сред които договора за заем не попада. По въпроса за правната квалификация на претенцията е изложил подробни мотиви защо приема, че правилната такава е по чл.240 ЗЗД. Основал се е на изложените в исковата молба и в молбите за уточнението й фактически твърдения – за постигнато чрез посредник устно съглашение за заем на процесната сума и последващото й превеждане без да е подписан писмен договор. Отразил е, че дадената от ищеца и първоинстанционния съд квалификация не го обвързва. Приел е, че определената по чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД такава е неправилна, но, доколкото е относима към материалната незаконосъобразност на акта, е поправима с въззивното решение – като се има предвид, че първостепенният съд се е произнесъл по въведените с исковата молба твърдения и е събрал съответните доказателсва.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.

К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос, решаван противоречиво от съдилищата: „Когато обжалваното решение е недопустимо по смисъла на чл.270 ал.2 изр.3 ГПК, тъй като съдът е разгледал непредявен иск, вместо действително предявения, следва ли решението да се обезсили и върне на друг съдебен състав на първоинстанционния съд?”. Излага оплаквания, че в противоречие с т.2 от ТР 1/9.12.13 по т.д.1/13 на ОСГТК на ВКС съдът е променил правната квалификация, като не е обезпечил правилното приложение на материалния закон чрез даване на указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Поддържа и, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивната инстанция се е произнесла по иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД, без такъв да е предявен и приет за разглеждане в съдебното производство и по него да е била разпределяна доказателствена тежест.
Н. състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора въпрос съдържа условие, което не е налице. В. съд не е приел, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът е разгледал непредявен иск, вместо действително предявения. Напротив, изрично е посочил, че първоинстанционният съд се е произнесъл по въведените с исковата молба твърдения, а неправилната им квалификация съставлява материална незаконосъобразност на обжалвания акт, която е поправима с въззивното решение. Само за пълнота следва да се посочи, че тези изводи не са в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС – съгласно която правната квалификация на всеки иск се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и е свързана с допустимостта на постановеното решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес – когато се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото или извън обхвата на търсената от ищеца защита; когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му /в този смисъл и ТР 2/29.02.12г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Изложението не съдържа друг изрично формулиран правен въпрос. Вместо да конкретизира такъв, в пункт ІІ от изложението си касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид.

Предвид задължението на касационната инстанция да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените оплаквания за недопустимост поради разглеждане на иска на непредявено основание, настоящият състав намира, че такава хипотеза не е налице. От една страна твърденията за недопустимост не са обосновани с конкретни обстоятелства от значение за твърдяното произнасяне извън принципа на диспозитивното начало в граждански япроцес. От друга страна, дадената от страните и първоинстанционния съд правна квалификация не обвързван въззивния съд – който е длъжен да извърши самостоятелна преценка на заявените в исковата молба факти и обстоятелства. Наведените такива в обстоятелствената част на исковата молба и последващите такива за уточнението й съдържат изрични фактически твърдения за постигнато в устна форма чрез посредник съгласие за предоставяне в заем на процесната сума – които сочат на възприетата от въззивния съд правна квалификация.
Не е налице и основание за спиране на касационното производство. Като такова – в молба от 29.04.2015г. на особения представител на касатора – адв. Л. И., се сочи неплащане на определения от въззивния съд хонорар на същия. Основанията за спиране на производството, обаче, са изчерпателно посочени в закона – чл.229 ГПК, и това не попада сред тях.
Мотивиран от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски Апелативен съд, 8с., от 12.01.15г., постановено по г.д.№.3543/14г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв Л. И. – особен представител на П. А. С., за спиране на касационното производство.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ:

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
today