Определение №534 от 42137 по гр. дело №1557/1557 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 534

Гр.С., 13.05.2015г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети май през двехиляди и петнадесета година, в състав

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1557 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска Апелативна прокуратура срещу решение на Софийски апелативен съд, ІІс., №.1600/25.07.14г., постановено по г.д.№.4375/13, с което, след частична отмяна на решение на Софийски градски съд от 27.05.13г. по г.д.№.8315/12, предявеният от С. А. С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. е уважен за сумата 1000лв., ведно със законната лихва за периода 15.12.08-11.06.09г.
Ответната страна С. А. С. не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл.354а ал.1 НК. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания през периода на наказателното производство – траяло 4години – притеснение, стрес, психически срив, отдръпване на приятели, затваряне в себе си. При отчитане на горните обстоятелства, вкл. на тревогите и несигурността на ищеца от воденото разследване, продължителността на наказателното производство /4г. – по-голямата част от тях след постановяване на оправдателна присъда/, обстоятелството, че е била взета най-леката мярка за неотклонение и не са били провеждани интензивни процесуално-следствени действия, обосноваващи често възпроизвеждане на стресогенна ситуация, накърняването на доброто му име в най-близкото приятелско обкръжение, съдът е приел, че обезщетението, което би могло да репарира вредите, следва да бъде в размер на 1250лв. Във връзка с направено възражение по чл.5 З. е намерил, че е налице съпричиняване – доколкото ищецът е бил оправдан при условията на чл.9 ал.2 НК /поради малозначителност на извършеното деяние/ и макар наказателният съд да е преценил, че обществената опасност на престъплението е незначителна, то, като такова на формално извършване, е било с осъществено изпълнително деяние – което и обосновава приемане на съпричиняване 20%.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – които въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и по въпроса има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора по същество, и съответно – по възражението за наличие на основания за прилагане на чл.5 З. – който е разрешен в противоречие с решение №.392/10.01.12 по г.д.№.891/10, І ГО на ВКС, и решение №.60/5.06.13 по г.д.№.546/12, ІV ГО на ВКС. Сочи се и материалноправен въпрос – за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД – който според касатора е разрешаван противоречиво от съдилищата. Цитира се практика.

Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че е била взета най-леката мярка за неотклонение/, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Не е налице и противоречие със задължителната практика на ВКС във връзка с въпроса относно задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните. Съгласно цитираните решения по чл.290 ГПК въззивният съд е длъжен да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства. В. инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Именно във връзка с направено от ответника възражение по чл.5 З. тя е обсъдила поведението на ищеца и значението му за увреждането – като е приела, че то е съпричинило вредоносния резултат в съотношение 20%. Налице са мотиви в резултат на самостоятелна преценка на евентуалната връзка между това поведение и увреждането, като конкретната преценка – дали поведението на пострадалия е причинило изцяло увреждането или само го е съпричинило, респективно какъв е процентът на съпричиняването, не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК – по изложените вече по-горе мотиви.
К. се позовава и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с материалноправните въпроси относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага обществения критерий за страведливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1, т.2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която, обаче, е била уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства с обективни характеристики. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение – като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и уеднаквена практика, в това число цитираната.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд, ІІс., №.1600/25.07.14г., постановено по г.д.№.4375/13.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар