О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
София, 16.06. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на пети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1754 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М….., представлявано от министъра на външните работи, чрез пълномощника юрисконсулт В. Д., срещу въззивно решение № 404/15.01.2016 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 2242/2015 г.
Касаторът М…. излага доводи за нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено изцяло.
Насрещната страна Д. И. Т.-Х. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, Софийски градски съд, на основание чл. 28 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г., е обявил, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявените от М…. срещу Д. И. Т.-Х., с местоживеене в Република Унгария, [населено място], искове за заплащане на 12 445.45 евро – обезщетение за ползване без правно основание на държавен апартамент, находящ се в Република Унгария, ведно с лихвата за забава и на 446 463 унгарски форинта – неплатени консумативи и режийни разноски за имота. Производството по делото е прекратено.
За да постанови този резултат, съдът съобразил следното: Предмет на делото са облигационни вземания във връзка с ползване без основание на имот, собственост на българската държава, находящ се в Република Унгария. Ответникът е български гражданин, като ищецът сам в исковата молба твърди, че той продължава да обитава, включително и при подаване на исковата молба, процесния имот в [населено място]; в хода на първоинстанционното производство прави и нарочно искане за призоваване на Д. Т. – Х. със съдебна поръчка на адрес в Република Унгария по чл. 176 ГПК. Първоинстанционният Софийски районен съд изпраща копие от исковата молба на ответника Х. на посочения в исковата молба адрес в [населено място], който се явява неин постоянен и настоящ адрес по регистрация в България. С определение от 04.08.2010 г. районният съд приема, че са налице условията по чл. 47, ал. ГПК и назначава особен представител на ответника, с участието на когото приключва първоинстанционното производство.
И двете страни по делото подават въззивни жалби против решението на СРС, по които е образувано въззивно дело в СГС (ответникът – чрез особения представител). По висящото второинстанционно дело постъпва молба на 06.10.2015 г. от Р. Х., съпруг на ответника Д. Т. – Х., като неин процесуален представител по пълномощие. Прави искане за обявяване нищожност на първоинстанционното решение и прекратяване на делото, защото българският съд не е компетентен да разгледа съдебния спор, на осн. чл. 5 от Регламент (ЕО) 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2012 г.
Въззивният съд отменил определението, с което е даден ход на устните прения и разгледал молбата с участието на страните в открито съдебно заседание, като намерил молбата за допустима и основателна. Посочил е, че особеният представител на ответника, назначен на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК, не е релевирал възражение за липса на международна компетентност за българския съд. Такова възражение е заявено за първи път от упълномощен от ответника пълномощник с молбата от 06.10.2012 г. Явяването на особен представител на ответника не е равностойно на явяването пред съд на ответника по смисъла на чл. 24 от Регламент 44/2001, съответен съобразно приложение III на Регламент (ЕО) 1215/2012 г. на нормата на чл. 26, § 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г. (в този см. решение А, С-112/13, EU:С:214:2194 по искане на Obester Gerichtshof и решение А, С-215/2015, ECLI:EU:C:2015:710 от 21.10.2015 г. по запитване на ВКС на РБ). Явяването чрез особен представител по чл. 47 ГПК не формира международна компетентност на съдилищата. Поради това, явяването на ответника Д. И. Т.-Х. по смисъла на чл. 26, § 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г. е за първи път при депозиране на молба от назначен от нея пълномощник, което е сторено във въззивна инстанция на 06.10.2015 г.
Съдът посочил, че от значение за международната компетентност по предявените искове е от значение местоживеенето на ответника. При анализ на събраните по делото писмени доказателства – връчени писма на ответника на адреса в [населено място], грама от посланика на РБ в Република Унгария, върнатите от регистрирания в [населено място] адрес съобщения с отбелязванията на тях, както и признанията на самия ищец – многократно в хода на процеса – в съдържанието на исковата молба и множество молби, подавани в хода на делото, съдът установил че Д. Т. – Х. и при подаване на исковата молба, и по време на цялото съдебно производство, живее в Република Унгария. Там е и действителният настоящ адрес на лицето, съобразно дефиницията му по чл. 94 ЗГР – като място, където лицето действително живее, независимо дали е изпълнило задължението да извърши регистрация. Съобразно чл. 62, § 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г. – за да определи дали една страна по дело има меестоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по делото, съдът прилага вътрешното си право, а това в случая е ЗГР.
В заключение, съставът на СГС е приел, че ответникът по делото се е явил за първи път, депозирайки молбата от 06.10.2015 г., но единствено, за да оспори компетентността на българския съд. Ето защо, и на осн. чл. 28 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г., съдът е длъжен и служебно да прогласи, че не е компетентен да разгледа иск, предявен в съд на държава членка срещу ответник с местоживеене в друга държава членка. Изложени са съображения, че не са налице изключения на международната компетентност, предвидени в Регламент (ЕО) 1215/2012 г.
Въззивната инстанция изложила съображения, че първостепенният съдебен акт се явява недопустим по смисъла на Раздел 8, чл. 28 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г. и чл. 270, ал. 3 ГПК. Постановеното решение подлежи на обезсилване, а производството по делото – на прекратяване.
Касаторът МВнР обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: какво следва да се разбира под „местоживеене“ и законосъобразно ли е съдът да приеме, че дадена страна има местоживеене, по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2012 г., на територията на друга държава-членка, като не приложи правото на тази държава-членка, а се аргументира с обстоятелството, че между страните няма спор относно това; как следва да се докаже пред български съд, че дадено лице има местоживеене на територията на друга държава-членка по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2012 г.; законосъобразно ли е съдът да отмени определението си за даване ход на устните състезания и да върне делото на етапа на съдебно дирене, с което да възстанови в полза на една от страните преклузивен срок за конституиране и/или подаване на възражения, представяне на доказателства и т.н.
Питането дали дадено процесуално действие, съответно правно заключение, е „законосъобразно“ не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Оценката за това се прави при разглеждане на касационната жалба по същество (ако е допуснато касационно обжалване), с касационното решение. Уточнени от състава на ВКС, правните въпроси са за тълкуване на понятието „местоживеене“ по смисъла на чл. 62, §1 Регламент (ЕО) 1215/2012 г., как се доказва то и може ли съдът да отмени определението си за даване ход на устните състезания и да върне делото на етапа на съдебното дирене, с което да възстанови в полза на една от страните преклузивни срокове за конституиране, подаване на възражения, представяне на доказателства.
Поставените правни въпроси са от значение за постановения от въззивния съд резултат, но не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По тълкуването на чл. 62, §1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 има съдебна практика и тя е непротиворечива – местоживеенето на физическото лице се определя по вътрешното право на сезирания съд и, щом това е българският съд. Нормата на чл. 48, ал. 7 от КМЧП определя като обичайно местопребиваване на физическо лице мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Нормата на чл. 94 от ЗГР определя като настоящ адрес този, на който лицето живее, като в ал. 3 е въведено и понятието място на живеене, като е възможно заявеният адрес и този по фактическо местопребиваване да не съвпадат. Заявяването, предвидено в чл. 96, ал. 1 и срокът за това по чл. 99, ал. 1 ЗГР се явяват последица от факта на живеенето на определено място, а не необходима предпоставка за определяне на настоящия адрес; липсата на заявление за промяна на настоящия адрес по съществуваща регистрация не променя установения факт на живеене на дадено място – в този смисъл е и задължителната съдебна практика – напр. определение № 185/23.04.2013 г. по ч.гр.д. № 2198/2013 г. на II г.о. на ВКС, решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС). Под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012 в Република България, съобразно действащото вътрешно право, се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация.
По въпроса как се доказва фактическото местоживеене на физическо лице също е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС. В отговора по чл. 290 ГПК, даден с решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС по задължителен начин е изяснено, че доказването може да стане с всички допустими доказателствени средства. Сред допустимите доказателствени средства по ГПК е и признанието на страна – чл. 175 ГПК. При признание на релевантен за делото факт, съдът има възможност да обяви на страните, че той не се нуждае от доказване или, ако не го стори, да цени признанието, наред с другите събрани доказателства при установяване на релевантния факт.
От начина, по който са формулирани въпросите явства объркване у касатора за съображенията, при които е постановено обжалваното въззивно определение – въззивният съд е достигнал до правен извод за местоживеенето на ответника, като е установил относимите за това факти, по отношение на които (на фактите!) страните не са имали спора – и ищецът, и ответникът в хода на съдебното дирене твърдят, че Х. фактически и трайно живее в Б., Република Унгария.
Няма никакво съмнение в съдебната практика, включително задължителната, както и в правната доктрина, че определението, с което е даден ход на устните състезания, е оттегляемо. Съдът не само може, а и е длъжен да възстанови съдебното дирене за отстраняване на допуснати процесуални нарушения или, когато това е нужно, за преценката за допустимост на съдебното производство – в тези хипотези не става реч за възстановяване на права на страните, които вече са преклудирани.
Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайно установената съдебна практика и по трите поставени правни въпроса – отменил е хода по същество, за да се произнесе по възражение за международна компетентност на съда по спора, допустимо и за първи път заявено, след даване ход на устните състезания, преди постановяване на съдебно решение. Международната компетентност на съда е процесуална предпоставка за допустимост на иска и съдът я проверява служебно – чл.28 КМЧП, поради което и въпросът за нея не е преклудиран и може да се постави във всички инстанции, вкл. за първи път и пред касация. Съдът е изследвал кое е фактическото местопребиваване на ответника по иска, което е от значение за установяването на неговото местоживеене по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012. Местоживеенето на Д. Т. – Х. е установено от съда при съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, включително многократните признания от ищеца, който, включително в хода на съдебното дирене, е искал призоваването й чрез съдебна поръчка в Република Унгария.
Касаторът не излага съображения за причини, които да налагат изоставяне на трайно установеното и непротиворечиво разрешение в съдебната практика на поставените от него правни въпроси. Съставът на Върховния касационен съд също не намира основания за поправяне или изоставяне на общоприетото тълкуване.
В заключение, не е осъществен състава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 404/15.01.2016 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 2242/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: