Определение №553 от 42143 по гр. дело №571/571 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 553

С. 19.05.2015 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 12 май две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева

разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 571/2015 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото.
Ищецът Р. К. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Б. К., обжалва въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, първи гр. с-в, № 557 от 07.10.2014г. по в.гр.д. № 685/2014г. в частта, с която е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд, № 583 от 24.03.2014г. по гр.д. № 3264/2012г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. против Прокуратурата на Република България за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът Прокуратурата на Република България, чрез прокурора в Апелативна прокуратура П. – М. П., обжалва въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в уважената част на иска.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявения от Р. К. Р. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. /ред. по ДВ 17/2009г./ в размер на 25 000 лв. въззивният съд е приел, че отговорността на Прокуратурата произтича от оправдаването на ищеца с присъда по НОХД № 2949/2010 год. на ПОС, влязла в сила на 12.07.2012 год., по повдигнатите му обвинения в извършване на тежки престъпления. При определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство – две години и осем месеца, от които една година и девет дни е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, както и свидетелските показания, установяващи емоционалното и здравословно състояние на ищеца във връзка с повдигнатото му обвинение. Приел е, че след образуване на наказателното производство ищецът е станал потиснат, неконтактен и притеснен. В ареста започнал да пуши, след освобождаването му се изолирал от близки и приятели, не могъл да възстанови бизнеса си поради факта, че хората се отнасяли с недоверие към него заради образуваното наказателно производство. Въз основа на заключението на съдебно-медицинска експертиза е приел, че заболяването на ищеца „остър вирусен хепатит А” е приключило с оздравяване през 1991 год., а направените в ареста лабораторни изследвания, категорично отхвърлят инфекциозни болести – хепатит тип А, В, С, спин и сифилис. Съобразно представената медицинска документация, няма данни и за ендокринно заболяване, възникнало в резултат на пребиваване в следствения арест и извършените процесуално-следствени действия. В заключение е приел, че не е доказано твърдението на ищеца за влошено здравословно състояние, което да е в причинна връзка с престоя в ареста, и присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетение справедливо възмездява съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД претърпените неимуществени вреди.
1. По жалбата на ищеца:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по два материалноправни въпроса по прилагането на чл. 52 ЗЗД, а именно: при определяне на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 З.; при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по З. има ли право съдът да намалява претендираното обезщетение поради наличието на предишни осъждания на ищеца, въпреки, че те са били реабилитирани и какво е значението на института на реабилитацията при реализиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 2 З..” За установяване на твърдяното противоречие прилага ППВС № 4/68г., ТР № 3/2004г. ОСГК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС и решения на наказателната колегия на ВКС.
Както бе посочено и двата въпроса касаят прилагането на чл. 52 ЗЗД и са от значение за решаването на делото. Вторият въпрос е зададен във връзка с мотивите на съда, че не следва да се пренебрегва и фактът за предишно осъждане на ищеца за престъпление по чл. 215, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.
ВКС намира, че по поставените въпроси не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. В съответствие с дадените в ППВС № 4/68г., раздел ІІ, и с ТР № 3/2005г. ОСГК на ВКС, т. 11 указания, въззивният съд е обсъдил относимите към определяне на размера на обезщетението обстоятелства – периодът на наказателното преследване, срокът на прилагане на мярката за неотклонение „задържане под стража”, отражението на наказателното производство върху психиката, здравословното състояние на ищеца и контактите му, а предишното осъждане на ищеца е упоменато в мотивите на първоинстанционния съд, възприети и от въззивния, само като обстоятелство, допринесло също за злепоставянето му в обществото. Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще само последиците, които законите свързват със самото осъждане /чл. 85, ал. 1 НК/.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца.
2. По жалбата на Прокуратурата на Република България:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите „следва ли да се счита за доказана причинна връзка между наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, и неимуществени вреди по иск за неимуществени вреди, само при наличието на свидетелски показания на заинтересовани свидетели без анализ и преценка на показанията им съгласно чл. 172 ГПК”; „дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по З. следва да се имат предвид социално-икономическите условия в страната, за да е справедлив размерът на обезщетението и да е в изпълнение на чл. 52 ЗЗД и раздел ІІ на ППВС № 4/68г.” Прилага раздел ІІ от ППВС № 4/68г. и т. 11 на ТР № 3/2005г. ОСГК на ВКС, решение № 311/21.10.2013г. по гр.д. № 1416/2012г. ІV г.о. ВКС, решение № 70/1980г. ОСГК на ВС. С представеното решение на ВКС при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 4 З. съдът е взел предвид и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, като е намалил присъденото обезщетение от 70 000 на 50 000 лв. С второто решение по реда на преглед по реда на надзора по отменения ГПК е прието, че при преценката на гласни доказателства съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни, а при родство на свидетелите с двете страни, съдът е длъжен да приложи чл. 136 ГПК /отм./ като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта и на двете страни.
ВКС намира,че не е налице твърдяното противоречие. Както бе посочено по-горе в съответствие с ППВС № 4/68г. и т. 11 на ТР № 3/2005г. ОСГК на ВКС, съдът е обсъдил относимите към конкретния случай доказателства относно претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение, от които на първо място е периодът на наказателното преследване и на мярката за неотклонение „задържане под стража”, така както е процедирал съдът и в приложеното решение № 311/2013г. ІV г.о. ВКС. Макар и да не е посочил изрично като критерии при определяне размера на обезщетението социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, очевидно съдът ги е съобразил, видно от съпоставянето на присъдените обезщетения по настоящото и приложеното дело, съпоставени с периодите на наказателна репресия. Приложеното решение относно преценката на свидетелските показания е неотносимо към настоящия случай, при който св. Т. И. е в по-близки отношения поради съпружеско съжителство с ищеца, а свидетелят З. Р. не е в родствена връзка с ищеца и няма противоречие в показанията им.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по жалбата на Прокуратурата на РБ.
Водим от горното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, първи гр. с-в, № 557 от 07.10.2014г. по в.гр.д. № 685/2014г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

П.:

Членове:

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
rehber