Определение №562 от 42286 по ч.пр. дело №4398/4398 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 562

Гр.С. 09.10.2015г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември през двехиляди и петнадесета година, в състав

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4398 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.2206/23.06.15 по г.д.№.1791/15 на Варненски окръжен съд е потвърдено определение №.5605/5.05.15 по г.д.№.2913/15 на Варненски районен съд, с което делото е изпратено по подсъдност на Районен съд Бургас.
Постъпила е частна касационна жалба от И. Г. П., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и се твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да съобрази и да приложи директно общностното право – Д., от който пряко произтичат задължения за РБългария като страна членка, и което да обвърже националния съд, при разрешаването на въпроса за местната подсъдност на кумулативно съединени искове, според избраната от ищеца местна подсъдност на иска, щом тя му е по-изгодна, като слабо защитимо лице в трудово правоотношение?”; 2. ”Разполага ли ищеца с право и привилегия да избере особена подсъдност на делото му, която да дерогира общата подсъдност по правилото на чл.108 ал.1 ГПК, и процесуалната легитимация на насрещната страна, с оглед отговорността й за вреди от незаконно уволнение в нарушаване на принципите за справедливост при правораздаване на окръжен и районен съд, щом тя му е по-изгодна?”; 3. ”При конкуренция между специална подсъдност и обща местна подсъдност на съдебния спор, длъжен ли е решаващия съд да зачете и даде предимство на специалната, избрана от ищеца местна подсъдност, щом тя му е по-изгодна и обусловена от конституционната закрила и задължението на държавата по чл.16 К.?”; 4. ”Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл.7 ГПК, намира ли приложение при изясняване на въпроса за подсъдността на спора на местно компетентния съд?”; 5. ”В съответствие с правозащитната си функция, съдът длъжен ли е да разреши въпроса по подсъдността на спора, като изходи от правния интерес на ищеца, щом служебно е обвързан да спазването му, като абсолютна процесуална предпоставка?”; 6. ”Длъжен ли е съдът да се произнесе със съдебния си акт, въз основа на предметния обхват на искането за защита и съдействие, в съответствие с диспозитивното начало в процеса?”; 7. ”Допустимостта на предявените искове в гражданското съдопроизводство и тяхното разглеждане по същество, следва ли да бъде основано върху принципа за справедливост, щом той определя изхода на спорното право пред родово и местно компетентния съд?”; 8. „При упражняване на правомощията си по воденето на процеса за правилното разрешаване на предварителния въпрос за подсъдността на спора, следва ли въззивният съд да ги осъществи по такъв начин, че да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината, съгласно разпоредбата на чл.121 ал.2 от Конституцията на Република България?” ; 9. ”Длъжен ли е съдът при разрешаване на въпроса за родовата и местната подсъдност на предявените искове, служебно да следи за правния интерес на ищеца?”; 10. ”Има ли правен интерес ищецът да се позове с иска на особената местна подсъдност по трудов спор, щом тя му е по-изгодна като по-слаба и уязвима страна по него?”.
Ответната страна [фирма], [населено място], не взема становище.

Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт въззивния съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.108 ГПК искът се предявява в съда, в района на който се намира управлението или седалището на юридическото лице. Посочил е, че в случая тази подсъдност не е била спазена и при наличие на възражение за местна подсъдност от ответната страна делото правилно е било изпратено за разглеждане на съда по седалището й. Отразил е и, че макар да се касае за искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ, липсват доказателства, че ищецът е полагал труд в [населено място], поради което и разпоредбата на чл.114 ГПК е неприложима.
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Предвид разясненията, дадени в ТР 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Като съобразява горните принципни постановки, настоящият състав намира, че изведените от касатора въпроси не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Те касаят въпроси, които не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, респективно той не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Поради това и са неотносими към решаващата му воля и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Само за пълнота следва да се посочи, че доколкото по трудови дела работниците биха могли да се възползват от предвидената в чл.114 ГПК специална подсъдност /като предявят исковете си срещу работодателя по мястото, където обичайно полагат своя труд/, в случая в исковата молба не са изложени обстоятелства, обуславящи наличие на хипотеза на чл.114 ГПК. Ищецът не е спазил общата подсъдност по чл.108 ГПК /обуславяща компетентност на Районен съд [населено място]/, като е посочил единствено, че желае исковете му да бъдат разгледани от Районен съд Варна, тъй като е жител на [населено място], безработен е и няма финансова възможност да пътува до [населено място] /същевременно в приложеното към исковата молба допълнително споразумение към трудов договор за заемане на длъжността тролейбусен шофьор в ответното дружество е отразено, че местоживеенето му е в [населено място] с конкретно посочен адрес в града/. Предвидената в чл.114 ГПК изборна местна подсъдност с цел да се облегчи икономически по-слабата страна е единствената възможност, с която работниците разполагат, за да дерогират общата местна подсъдност. При липса на своевременно позоваване на нея и на доказателства в тази връзка, последицата от направен при тези обстоятелства отвод за местна подсъдност е именно прекратяване на делото и изпращането му на местно компетентния според общата подсъдност на чл.108 ГПК съд. Същевременно, доколкото на практика се поставя въпроса дали работникът може да упражни право да определи местна подсъдност по своето местожителство, в теорията и практиката не съществува спор, че изключенията от общата подсъдност не могат да се прилагат разширително и няма предвидена правна възможност за изключение от чл.105, съответно чл.108 ал.1 ГПК по трудови спорове, освен в хипотезата на чл.114 ГПК и договорно определена подсъдност по имуществен трудовоправен спор /чл. 117 ал.2 вр. ал.3 ГПК/ /опр. №.565/24.07.2012г. на ВКС по ч.г.д. №.319/2012г., IV ГО на ВКС/. Следва да се има предвид и, че жалбоподателят не би могъл да се позовава на цитираните разпоредби от общностното право, доколкото в случая става въпрос за процедура /а не за материалноправни разпоредби/, която е предмет на отделно уреждане от всяка държава /няма обща процедура, приложима за всички държави/. Съгласно принципа на процесуалната автономия, всяка държава-членка трябва да уреди във вътрешния си правен ред процесуалните правила, предназначени да гарантират пълната защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на Европейския съюз. От друга страна, не се касае и за нарушение на правото на достъп до съд, гарантирано от чл.6 Е.. Предявеният от жалбоподателя иск ще бъде разгледан от компетентния съобразно приложимите процесуални правила съд, който разполага с пълна компетентност да се произнесе по делото /т.е. да разгледа всички фактически и правни въпроси, относими към спора/, отнесено пред него.
Предвид всичко изложено по-горе, касация не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.2206/23.06.15 по г.д.№.1791/15 на Варненски окръжен съд.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ:

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
efeee vegalis