8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
София, 07.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1544/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Итали Канстракшън” ООД, [населено място] / н/ и касационна жалба на „Келлер ЕС” ЕАД, [населено място] срещу решение №13 от 23.01.2018г. по гр.д.554/17г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на „Итали Канстракшън” ООД, [населено място] /н/:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Е. Н. е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1,т.1 и 3, ал.2 ГПК. Поставен е въпросът: ” Даденото от упълномощителя право на подписване на договори, следва ли да се тълкува в контекста на останалите, предоставени от упълномощителя правомощия със същото пълномощно и чрез тях да се изясни действителната му воля или всяка клауза в пълномощното следва да се тълкува сама за себе си при буквално граматическо, но не и при логическо тълкуване”. Страната по този въпрос е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочила общо противоречие с ТР ОСГТК № 5/16г., както и е разгледана практика на ВКС по чл.20 ЗЗД. Касаторът е поставил въпросът : „Ползването на документ без намерение подписалият да се задължи по него и при въвеждане в заблуждение относно целите и предназначението на такъв документ, съставлява ли валидно и обвързващо издателя волеизявление”. Поддържал е довод за неправилност на изводите на въззивният съд, така квалифициран и от него, като го е развил подробно и е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставен е въпросът – „ Задължен ли е възивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните при формиране на изводите си по предмета на спора”. Страната е направила кратък преглед на практиката в тази насока, както и е сочила противоречие с ПП ВС №1/53г. и ТР ОСГТК № 1/01г., за които общо е поддържала противоречие с решението на ПАС. Конкретните доводи са свързани с оплакване,че решаващият състав игнорирал показанията на свидетеля Б., като подробно са развити оплаквания за неправилност на изводите в тази насока. Страната е поддържала и довод за недопустимост на акта / изложен след горните съображения/, изведен от това, че вземанията на ищеца били обезпечени с наложени възбрани върху недвижими имоти, вписани преди апорта, което означавало, че е налице свръхобезпеченост. Тъй като чл.452,ал.1 ГПК предвиждал определен ефект при разпореждане с вещ, върху която имало наложена възбрана, то и иска по чл.135 ЗЗД бил недопустим, като пораждащ същият ефект. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК по отношение, на което е сочила противоречие във въззивното решение, „колебливост” при прилагане на материалния закон и „липса на адекватна оценка” на предхождащите сключването на договорите за заем взаимоотношения. Други доводи не са развити.
Касаторът е развил довод за недопустимост на съдебният акт, като е поддържал общо, че по делото били представени доказателства, за това, че още преди апорта, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, вземанията на ищеца били обезпечени чрез възбрани върху недвижимите имоти, предмет на иска. Изведено от това твърдение е, че правния ефект на възбраната, като аналогичен на този, реализиран чрез успешно провеждане на иска по чл.135 ЗЗД, представлявал обезпечение върху обезпечението, което било недопустимо.
Касаторът не e въвел релевантен довод по смисъла на чл.280, ал.2 пр.2-ро ГПК, тъй като е основал разбирането си за недопустимост на решението на неустановени по делото факти. Същият не е посочил доказателствата в подкрепа на това свое твърдение, нито в касационната жалба, нито в изложението. Доводът е и фактически необоснован, тъй като по спора е било установено, че наложени възбрани е имало върху имоти, продадени в изпълнителното производство и послужили за удовлетворяване на кредиторовия интерес, като при тази продажба заделените суми, поради множество кредитори са били недостатъчни за удовлетворяването на взискателя- ищец по иска по чл.135 ЗЗД. В тази насока са налице изрични доказателства – стр.277 и сл. – постановление на ЧСИ В. А./ гр.д. №195/14 на ПОС/. Доказване за това, че са налице възбрани върху други имоти, извън продадените от съдебният изпълнител, които могат да послужат за цялостното удовлетворяване на ищеца и които са предмет на иска по чл.135 ЗЗД не е осъществено от касатора в хода на производството. Общото твърдение, че са налице такива доказателства не ги установява. Тъкмо обратното – липсата им води до извод за различие с хипотезата, развита от касатора като основание за недопустимост на иска. Следователно, неустановеността на доказана възможност на ищеца да се удовлетвори от продажба на недвижими имоти по отношение, на които същият вече е обезпечен кредитор, прави оплакването за недопустимост на иска по чл.135 ЗЗД неоснователно.
Касаторът е поддържал и третото основание на чл.280, ал.2 ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй соченото от нея като противоречие във въззивното решение,изведено от твърдението, че съдът приел К. за действителен представител на дружество, но и разгледал същевременно действията на управителя М., потвърждаващи сделките, сключени от пълномощника, твърденията за „колебливост при приложимия материален закон” и „липса на адекватна оценка на предхождащите сключването на договорите за заем взаимоотношения” са изведени изцяло от оплакванията за неправилност на акта, в контекста на защитната теза на страната. Или, развитите доводи съдържат изразеното несъгласие на касатора с приетото от състава по основателността на исковете, без да е въведен довод по една от изброените с горната дефинитивност на основанието предпоставки, т.е. съставляват оплакване за неправилност, а не за очевидна неправилност.
Касаторът, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така приетата със задължителна практика дефинитивност на общото основание, се налага извод, че първият формулиран въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,тъй като е общ, хипотетичен и обоснован с оплаквания и твърдения на страната, а не с решаващите изводи на въззивния съд. Но дори и от него да бъде изведен релевантен въпрос, то с оглед мотивираното от състава, че правомощията дадени от управителя на „ Итали Канстракшън” ООД – А. М. на К., за когото поради липса на установени договорни правоотношения е прието, че не е търговски пълномощник по смисъла на чл.26, ал.1 ТЗ, касаят извършване на правни действия от името на дружеството –да сключва договори, като съставът изрично е обосновал, това че пълномощното е общо. Този извод е направен поради това, че не е конкретизиран вида на сделките, които пълномощникът е овластен да сключи и тъй като няма ограничения касаещи договорите за заем е мотивирано, че пълномощникът е действал в рамките на предоставената му представителна власт. В тази връзка следва да се отбележи, че подробните мотиви на състава са изцяло в съответствие с цитираната от касатора както задължителна, така и казуална практика на ВКС.
Вторият поставен въпрос не е релевантен, тъй като съдържанието му се основава на твърдения на страната, свързани с недоказани по спора обстоятелства. По него също така не е обоснован изобщо и допълнителен критерий, тъй като оплакването за неправилност на изводите на съда, изведено изцяло от защитната теза на касатора, няма относимост към соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед определената му дефинитивност чрез разясненията дадени с т.4 на ТР ОСГТК №1/09г.
Третият поставен въпрос може да бъде приет за релевантен по всеки правен спор. По него касаторът е сочил, че въззивният съд бил отхвърлил възражението му за това, че К. бил сключил договорите за заем във вреда на представлявания. В тази връзка е поддържал общо, че решаващият състав, приел това без да обсъди всички доказателства. Развил е разбиране, че съдът бил игнорирал показанията на свидетеля Б. относно начина на финансиране на дружествата на А. М. в България, от което е извел твърдението си, че последният не е имал ресурс за даване на заеми. Т.е. страната е обосновала разбирането си за релевантност на така формулирания въпрос единствено с оплакването си за неправилност на решението, вместо да посочи кои конкретни доказателства не са обсъдени от съда и как те биха променили изхода на спора т.е. необсъждането, на които е довело до изводи, директно рефлектиращи върху решаващите мотиви на състава, като по този начин очертае и конкретно отклоняване на съда от задължителна, респективно от казуална практика на ВКС. Такива доводи страната не е аргументирала, поради което и не обосновава по този въпрос поддържаното допълнително основание.
Следва да се отбележи още, че поддържаното, в контекста на оплакването за неправилност на изводите на съда е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК, тъй като е относимо към оплакванията по чл.281 ГПК, които не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3,ал.2, пред.2 и 3-то ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на „ Келлер ЕС” ЕАД:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Г. В. е поддържал довод за недопустимост на постановеното решение. Този довод е обоснован с откритото производство по несъстоятелност и в тази връзка е изведено, че разрешаването на въпроса- дали вземането на ищеца, въз основа, на което същият твърди, че е кредитор на длъжника е предявено в рамките на производството по несъстоятелност- било преюдициално спрямо иска по чл.135,ал.1 ЗЗД. Така е изведено задължение за въззивният съд да спре делото до изясняване на поставения въпрос, като неизпълнението му довело до недопустимост на съдебния акт. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, страната е постановила въпросът – „ Притежава ли е ищецът качество кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД, ако не представя доказателства дали вземането, което го е легитимирало като кредитор е предявявано в срока по чл.685 от ТЗ или чл.688, ал.1 ТЗ”. Касаторът подробно е развил разбирането си по правните последици от това, в производството по несъстоятелност да не бъде предявено вземане на кредитор, като е достигнал до извода, че съобразно разпоредбата на чл.739,ал.1 ТЗ той губи това качеството, тъй като губи вземането. Така е изведен липса на правен интерес от предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. Поставен е въпросът – „ Следва ли съдът да уважи предявения по чл.135 от ЗЗД иск, ако ищецът не би могъл да реализира правата си поради погасяване на своето вземане.” По този въпрос е подържан допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочено противоречие с изводите направени с решение № 639/10 на ВКС, ІV г.о.Поставен е и въпросът: „Към кой момент следва съдът да прецени съществуването на качеството кредитор при предявен иск по чл.135,ал.1 от ЗЗД.”, И по този въпрос е поддържано противоречие с конкретни решения на ВКС. Други доводи не са развити, а само в заключение бланкетно към касационната жалба е посочено и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК.
Касаторът е поддържал довод за недопустимост на съдебният акт, изведен от твърдение за преюдициалност на въпроса- дали вземането на ищеца, въз основа, на което твърди, че е кредитор е предявено в рамките на производството по несъстоятелност на „Итали Канстракшън”ЕООД. Това обстоятелство страната е свързала с процесуалната легитимация на ищеца, обоснована с разбирането, че непредявяване на вземанията пред синдика, водело до пълното им погасяване. Поради това, според касаторът, съдът следвало да спре на основание чл.229,т.4 ГПК производството. Доводът е правно и фактически необоснован. Същото възражение дружеството, чрез процесуалният си представил е заявило и пред въззивния съд с молба от 21.11.2017г.. По нея съдът се е произнесъл с протоколно определение от 27.11.2017г. като е оставил това искане без уважение, мотивирано с публичността на търговския регистър. С решението, предмет на обжалване, съставът отново се е спрял на възражението на страната за погасяване на вземанията на ищеца, като е отчел, с оглед информацията съдържаща се в ТР, че от обявения списък за приетите вземания се изяснява, че ищецът е предявил своите / процесни вземания/ на 25.05.2017г.- в рамките на срока 685,ал.1 ТЗ, с оглед вписаното решение по чл.632,ал.1 ТЗ на 12.05.2017г., поради което и не е налице хипотеза по чл.739,ал.1 ТЗ. Съдът извън тази констатация е посочил още, че вземанията в хипотеза на незаявяването им, биха се погасили, само при приключило производство по несъстоятелност, а обсъжданото производство към този момент е висящо. При тези данни и с оглед справката направена в ТР, доводите на страната за недопуснато спиране на производството по преюдициален въпрос, се явяват фактически необосновани и поради това и неоснователни.
Страната не обосновава и извод за наличие предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените три въпроса, също свързани, с твърдението, че ищецът не е заявил вземанията си в производството по несъстоятелност – първият с оглед това, че не е доказал, че е заявил тези вземания в срок, вторият относно интереса да води иска без да се легитимира като ищец и третият за това, че следва да заяви иска само ако има действително вземане не са релевантни с оглед обсъдените по-горе факти, установяващи, че така формулирани тези въпроси се основават на фактически неверени обстоятелства. По първите два, страната не е обосновала и допълнителен критерий, тъй като ги е поддържала с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК,което предполага, установяване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото оплакване за неправилност на акта, нито развитите разбирания, в контекста на общото фактически некоректно твърдение. Освен това, поддържаното противоречие по третия въпрос с решение № 639/10г. на ВКС, ІV г.о. не е мотивирано конкретно, а от общо въведения текст на акта свързан с наличие на обоснован пред ВКС, ІV г.о. правен интерес, не може да се изведе каквато и да било относимост на това решение към разглеждания случай.
Последният въпрос, дори и да бъде приет за релевантен би обосновал единствено извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Посочените решения, от които касаторът е възпроизвел лаконично части, свързани със задължението на съда да вземе предвид всички факти и обстоятелства, настъпили и след предявяване на иска не навеждат на извод за отклоняване на състава от практика на ВКС. Страната не е сочила кои факти и обстоятелства съдът не е взел предвид. По делото се установява обратното – съдът е обсъдил всички, установени факти, включително и тези настъпили, с оглед провежданото производство по несъстоятелност на първият ответник. Доколкото липсва каквато и да било конкретика, то и такова противоречие не се обосновава с изложението.
Страната общо е поддържала и основание по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, като е препратила към оплакванията в нейната касационна жалба. С оглед обсъдената по –горе във връзка с жалбата на противната страна дефинитивност на основанието, оплакванията по чл.281 ГПК не могат да бъдат обсъждани във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване.
Съобразно изложеното от страните по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1,3 и ал.2 ГПК и решението на Пловдивски апелативен съд, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №13 от 23.01.2018г. по гр.д.554/17г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: