4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
София, 31.07.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.04.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 615/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Г. М., подадена чрез пълномощника му – адв. К.Н., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 334 от 28.02.2011 год., в частта, с която е потвърдено решение № 2634 от 08.06.2010 год., по гр.д.№ 599/2008 год. на Софийски градски съд и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу З. [фирма], иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния претендиран размер от 40 000 лв. – обезщетение за причинени му неимуществени вреди в резултат на настъпило на 23.01.2008 год. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на увреждането до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение в посочената по- горе негова част, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, предвид занижения размер на присъденото обезщетение, с който не отговорено на въведения от законодателя принцип за справедлив паричен еквивалент- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, поддържайки, че по материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди на пострадалите от деликт съществува противоречие в практиката на съдилищата, като същевременно този въпрос се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Основната застъпена в депозирания отговор на касационната жалба теза е, че размерът на обезщетението, като конкретна сума, винаги е обусловен от съществуващите различни факти и обстоятелства по отделните дела, поради което сам по себе си не представлява признак, обуславящ противоречие между решенията на съдилищата.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Поставеният от касатора въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и въведения от законодателя с тази норма принцип за справедливост, като задължителен при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ несъмнено е значим по см. на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като от него зависи изходът на делото по конкретния правен спор, решението по който, относно наличието на предпоставките за пряко ангажиране отговорността на застрахователя на делинквента е влязло в сила.
Следователно в случая главната предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на основанието по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Освен, че по приложението на чл.52 ЗЗД, във вр. с критериите при определяне на справедливо по размер обезщетение за причинени телесни увреждания от деликт съществува задължителна за съдилищата практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/68 год., чието действие не е отменено и тя въобще изключва наличието на процесуална възможност за противоречие в практиката на съдилищата, то съгласно постановките в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде налице основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е необходимо, наред с обжалваното въззивно решение да съществува и друг влязъл в сила съдебен акт, постановен по ГПК/ отм./, в който същият формулиран от касатора правен въпрос е разрешен по различен начин, какъвто не е разглежданият случай.
Съществуващото различие в сумите на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди от деликт, на които касаторът се позовава, е обусловено единствено от спецификата на отделните обективни факти, относими към определянето му във всеки конкретен случай и ангажираните за тях доказателства, а не от възприето различно спрямо даденото с ППВС № 4/ 1968 год. задължително тълкуване на закона- чл.52 ЗЗД, поради което твърдяният селективен критерий отсъства.
Само за прецизност на настоящето изложение е необходимо да се посочи, че при определяне размера на следващото се на пострадалия обезщетение Софийски апелативен съд е отчел и обсъдил всички факти, така както е указано в ППВС № 4/68 год. – механизма на извършване на ПТП, вида и характера на понесените от ищеца увреждания, последиците от тях, продължителността на проведеното лечение и прогнозите за пълно възстановяване на увредения, понесените от него болки, страдания, неудобства и останалия да съществува козметичен дефект, който предвид и възрастта му би бил трудно отстраним, поради което прилагайки нормата на чл. 52 ЗЗД, същият не е вложил различно от съдържащото се в цитираната по- горе задължителна за съдилищата в страната съдебна практика разбиране за „справедливост”, като критерий, по който следва да бъде определен необходимия и достатъчен за възмездяване причинените на увреденото лице морални вреди, като заместваща поправянето им облага.
Недоказан е и критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика, чиято цел е именно постигане на точно и еднакво прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат на деликт, а не еднакви по размер обезщетения за привидно идентични увреждания, която няма основание да бъде променена, за да бъде осъвременена или възприето различно от даденото с нея тълкуване на закона, сочи на неприложимост и на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК
Що се касае до правилността на преценка на решаващия съд на отделните факти по делото, с оглед присъждане на справедливо конкретно обезщетение, то тя, като относима към основанията за касиране на обжалвания съдебен акт, подлежи на разглеждане в производството по чл.290 ГПК, но не може да бъде предмет на обсъждане по реда на чл.288 ГПК.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 334 от 28.02.2011 год., в частта,му предмет на касационната жалба на М. Г. М. с вх.№ 2476/ 29. 03.2011 год., подадена чрез пълномощника му- адв. К. Н.- САК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: