Определение №580 от 43061 по тър. дело №1139/1139 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 580

гр. София, 22.11.2017год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1139 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния представител адв. К. М. срещу решение № 14/20.01.2017г. по в.т.д. № 515/2016г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 273/22.04.2016 г. по т.д. № 807/2015г. на Варненски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на К. Н. Г. сумата от 10 929 лв., претендирана като част от 75 000 лв., поради неизпълнено задължение по анекс № 2 към договор от 10.05.2008г. за заплащане на обезщетение за лишаване на ищеца от възможността за получаване на доходи от собствен имот за периода от 01.05.2012г. до 24.02.2014г., на осн.чл.79, ал.1 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията К. Н. Г. е подал писмен отговор, с който оспорва допустимостта, евент. основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Достъпът до касация според правилото на чл.280, ал.2 ГПК се определя от цената на предявения пред първоинстанционния съд иск, която в случая е 36 000лв., частичен иск от 75 000 лв., а не от материалния интерес предмет на касационната жалба.
За да постанови обжалваното решение, ВнАС е приел, че страните са сключили валидно на 10.05.2008г. договор, който има комплексен характер: включва предварителен договор за покупко-продажба на идеални части от две дворни места / собственост на ищеца, респ. на трето за спора лице/ с купувача- касатор и за бъдещо взаимно учредяване право на строеж по отношение на обекти в предвидените за изграждане върху земята две сгради – жилищна и офисна и договор за изработка, който е окончателен, по отношение на уговореното насрещно задължение на дружеството. Същото е било задължено срещу получените вещни права да организира, да извърши строителството и въвеждането в експлоатация на сградите. Въззивният съд е счел, че последващите сделки във формата на нотариален акт – за прехвърляне на ид.части от дворните места и за взаимно учредяване на право на строеж за собствениците на терена в двете сгради, като на К. Г. е било предоставено такова по отношение на апартамент в жилищната сграда, представляват изпълнение на задължение само в частта от договора от 10.05.2008г., която има характер на предварителен договор за прехвърляне на ид.части от земята и учредяване на суперфиция за отделни обекти. Поради естеството на прехвърляното право само тази част предполага необходимост от окончателен договор във формата на нотариален акт. Ето защо решаващият съд е заключил, че последващите договори за прехвърляне и учредяване на вещни права не са погасили задължението на касатора да извърши строителството на сградите. Още повече, че съобразно клаузите по чл.1, ал.1 и ал.2 от предварителния договор по волята на страните строителството следва да се осъществи след прехвърляне на идеални части и взаимно учредяване на право на строеж. В допълнение въззивният съд е аргументирал несподелянето на доводите на дружеството за отпадане на задължението на строителя поради сключване на окончателните договори относно вещните права и като е изтъкнал, че: след разпоредителните сделки са били сключени анекси № 1 и № 2 към договора от 10.08.2008г.; в същите изрично е бил посочен комплексният характер на този договор; видно от съдържанието на анексите, то е насочено към елементите от договора за строителство – степен на завършеност на сградите и уговаряне на обезщетение, дължимо от строителя всеки месец на собствениците на дворните места за периода от сключване на анекса до завършване на строителството на обектите и въвеждането им в експлоатация, като компенсация за пропуснати наеми от съществуващата административна сграда. За неоснователно е било намерено и възражението на касатора за нищожност на уговорката по анекс №2 относно заплащане на месечно обезщетение за срока на строителството, поради нарушение на добрите нрави. Въззивният съд е приел, че съгласно изявената воля на страните обезщетението се дължи, тъй като след учредяване на вещните права в полза на строителя и събарянето на съществуващите сгради в двете дворни места собствениците – физически лица се лишават от възможността в бъдеще да ползват тези сгради и да получават доходи от тях. Обезщетението не е било уговорено да компенсира неполучаването на наеми, по заварени договори за наем, които се прекратяват поради сключване на договорите със строителя и започване на строителството. Ето защо фактът дали ответникът по касацията е имал сключен договор за наем за съборения имот е ирелевантен. ВнАС се е позовал и на съществуващата търговска практика да се регулират подобни взаимоотношения като строителят заплаща допълнително престация на собствениците на земята и съборените сгради за периода на сторителството, за да компенсира създаденото за тях неудобство. Въззивната инстанция е намерила за недоказано възражението, че поведението на ответника по касацията е причина за забавата в строителството, както и че този процес е бил фактически възпрепятстван от строителна забрана в района. По отношение на възражението за прихващане, основано от касатора на приложение на института на неоснователно обогатяване, ВнАС е заключил, че след като е налице валиден договор за строителство, то и извършените СМР са в изпълнение на задълженията по тази сделка. При определяне на дължимото обезщетение въззивният съд е изходил от размера, уговорен в анекс №2 и е счел, че предявеният иск е основателен за сумата от 10 929лв.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя правните въпроси :1/ Следва ли страните по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот и сключените към него анекси № 1 и № 2 да се считат обвързани с уговорките по тях относно условията и насрещните престации на страните по проектираната сделка и след сключване на окончателния договор, при положение, че окончателният договор е бил сключен при различни уговорки и престации от първоначално договорените? ; 2/ Подлежат ли на тълкуване договорите, съдържащи ясни договорки на страните и може ли съдът да приеме, че договорите обективират различни от вписаните в тях договорки, дори когато тези договори са ясни и не са били оспорени от страните?; 3/Морална ли е уговорка за обезщетяване на вреди от пропусната полза, които не са били предвидими за страните по сделката?;4/ Кои са предпоставките за уважаване на иск за обезщетяване под формата на пропуснати ползи?
Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК при твръдение за противоречие на въззивното решение по първи и втори въпрос с практика на ВКС, обективирана в следните : Решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., Решение № 559/17.05.1993г. по гр.д. № 1724/1992г. на ВКС, IV г.о., Решение № 151/19.01.2004г. по гр.д. № 162/2003г. на ВКС, I г.о., Решение № 267/21.02.1999г. по гр.д. № 1349/1999г. на ВКС и Решение по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, II г.о. По трети въпрос касаторът навежда допълнителен критерий на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по четвърти въпрос – по чл.280, ал.1 , т.1 ГПК поради противоречие с ТР №3/2012г. на ОСГТК на ВКС и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с решение от 07.11.2014г. по гр.д. № 400/2014г. на ОС-Ловеч.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
Настоящият състав намира, че първи въпрос няма характеристиката на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предполага обсъждане на събрани доказателства по конкретното дело, което следва да се отнесе към решаващата дейност на съда по съществото на спора, а не към компетентността на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК, имаща отношение към приложението на материалноправна или процесуалноправна норма. Извод, дали е налице прекратяване на действието на предварителен договор и анекси към него поради сключване на окончателен договор, може да се направи едва след преценка на клаузите по всяка сделка. Още повече, че в случая въззивният съд, за да не уважи възражение на касатора за отпадане на поетото от последния по предварителния договор задължение за строителство, респ. свързаното с него задължение да заплаща обезщетение по анекс № 2, е изложил и допълнителен аргумент – поредност на сключване на сделките.
Втори въпрос се явява обуславящ решаващата воля на въззивния съд, тъй като именно тълкуването на договора от 10.05.2008г. и на сключените след него окончателни договори и анекси е довело до извод, че първият има комплексен характер, съчетаващ елементи на предварителен договор за покупко-продажба на идеални части от земя и за учредяване на право на строеж за отделни обекти и на договор за строителство, като последващите окончателни договори са такива само по отношение на предварителния, но не и по отношение на договора за изработка. Последният има самостоятелно съществуване и валидно според въззивния съд обвързва страните и след сключване на окончателните договори относно разпореждането с вещни права. При така даденото тълкуване ВнАС се е съобразил с приетото в цитираното от касатора Решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о. /само то, измежду посочените в изложението по втори въпрос, е постановено по реда на чл.290 ГПК и се явява задължителна практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК / разрешение, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. В случая на тълкуване ВнАС е подложил договорите с оглед съществуващия между страните спор за основанията за преустановяване на действието на договора от 10.05.2008г. Липсата на ясни клаузи дали сключването на окончателни договори за прехвърляне на идеални части от земята и учредяване на право на строеж между съсобствениците прекратява действието на първия договор и в частта относно задължението на строителя да изпълни всички договорени в съответния срок СМР е основание да се търси действителната обща воля на договарящите. При тази си дейност апелативният съд изрично се позовал на изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността.
Трети и четвърти въпрос не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Предпоставени са от довод на касатора, че вредите, които се компенсират с присъденото обезщетение не са били предвидими към момента на възникване на дълга, като се сочат и аргументи: ответникът по касацията няма да получи обект в бъдещата офис сграда и е нямал сключени договори за наем за съборената стара сграда. В обжалваното решение въззивният съд е счел за релевантни други факти: собственикът на земята ще получи обект в бъдещата жилищна сграда, но дотогава ще търпи неудобството да не може да ползва съборената сграда; дължимостта на това задължение е предвидено по волята на страните, в унисон със съществуваща търговска практика, наред със задължението за строителство, т.е. то е допълнително уговорена престация в полза на собственика на земята и не е покрива вида вреди, които касаторът сочи – пропуснати ползи поради нереализиране на наеми, които е получавал до този момент.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на ВнАС.
В полза на ответника К. Г. следва да се присъдят сторените от него разноски вразмер на 660лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 14/20.01.2017г. по в.т.д. № 515/2016г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на К. Н. Г. сумата от 660 лв., представляваща съдебни разноски за настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *