Определение №588 от 42303 по търг. дело №331/331 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№588

София.26.10.2015 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 331/2015 година

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на : В. М. Д., с ЕГН [ЕГН], Р. В. Д., с ЕГН [ЕГН] и [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния им пълномощник адвокат Л. Н., срещу решение № 1956 от 27.10.2014 г. по т.д. № 2080/2014 г.на Апелативен съд – София, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 1505 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 4635/2011 г. на Софийски градски съд, ГК, I-2 състав в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторите дължат солидарно на [фирма] [населено място] сумата 50 000 евро, представляваща част от задължение от 310 000 евро по запис на заповед от 18.09.2009 г., ведно със законната лихва от 17.10.2012 г., с присъждане на разноски в полза на банката.
В касационната жалба са инвокирани основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат твърденията, че записът на заповед не е надлежно предявен, тъй като не са направени необходимите уведомления по чл.499, ал.1 ТЗ, а освен това, с оглед получено от банката уведомление за извършена цесия, без да са уведомени за условията, при които настъпва прехвърлителния ефект на цесията, не са извършвали плащания по договора за кредит, обезпечен с процесния менителничен документ. Според касаторите, въззивният съд не им е указал да ангажират доказателства за извършено плащане към цесионера, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса и при липса на такива указания в доклада на първата инстанция, неправилно се е позовал на липсата на такива доказателства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на процесуалноправен и материалноправни въпроси, част от които са изрично формулирани, като се поддържат допълнителните предпоставки по т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма]/ с предишни наименования [фирма], [фирма] и [фирма]/, чрез процесуалния си пълномощник адвокат Б. А., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита жалбата за неоснователна. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта за уважаване на положителния установителен иск по чл.422 ГПК, въззивният съдебен състав, след цялостна самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел за безспорно наличието на валиден договор за банков кредит между банката и ответното търговско дружество. За обезпечение вземането на банката по този кредит, дружеството е издало процесния запис на заповед, авалиран от физическите лица – ответници по иска.
Преценявайки представените по делото нотариални покани, надлежно връчени на ответниците, заедно с копия от записа на заповед, решаващият съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на ответниците за ненадлежно предявяване на записа на заповед. Направен е извод, че предявяването на ценната книга е извършено преди изтичането на посочения в записа на заповед краен срок за предявяване – 20.12.2011 г. и затова при липса на други възражения, основани на чл.536 ТЗ, съдът е счел, че менителничният ефект материализира валидно вземане в полза на поемателя, станало изискуемо след предявяването.
Въззивният съд не е възприел доводите на ответниците за отпадане на отговорността им във връзка със забавата при изпълнение на паричното задължение. Тези доводи са основани на писмо от 11.05.2012 г., подписано от представляващите ищеца – цедент по договор за цесия от 11.05.2012 г., с което „заинтересованите лица” са били уведомени за цедирането на вземанията по договора за кредит на [фирма], без обаче да се съдържа уведомление за клаузата от договора за цесия относно настъпването на прехвърлителния ефект – след плащане на цялата уговорена сума от 350 000 евро. Съображенията на съда са основани на изтичане на уговорения срок за погасяване на кредита – 20.09.2011 г., както и на факта, че към деня на сключване на договора за цесия кредитополучателят вече е бил в забава и не може да се позовава на извинителна причина за неплащането на валидно възникналите задължения по договора за кредит. Допълнително е отразено в мотивите, че доводите в тази насока биха могли да се преценяват като основателни само при извършено плащане от длъжника към цесионера, за каквото обаче няма данни.
Въз основа на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза и отчитайки изричната клауза от договора за цесия относно момента на настъпване на прехвърлителния ефект, въззивният съд е изразил становище, че този договор не е произвел действие поради неплащане цената на вземанията, поради което към деня на подаване на заявлението по чл.417 ГПК ищецът е титуляр на вземанията и плащане се дължи именно на него, а не на цесионера. Предвид установеният в процеса размер на вземането на банката към деня на образуване на заповедното производство – 410 907.22 евро, част от което е обезпечено с менителничния документ, решаващият състав е направил извод за основателност на частично заявената претенция въз основа на записа на заповед – за 50 000 евро, за която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 43739/2012 г. на СРС, 54 състав и за основателност на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че недоказването на плащане по договора за кредит към цесионера, с което въззивният съд е мотивирал решението си, не е съобразено с изготвения от СГС доклад и не е отчетена липсата на указания към тях за ангажиране на съответни доказателства за това обстоятелство. Твърди се, че постановеното решение в тази част противоречи на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да се отрази, че касаторите не са конкретизирали процесуалноправния въпрос, с оглед задължителните указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а са възпроизвели поддържаното в жалбата основание за касиране по чл.281, т.3, предл.второ ГПК. Дори и да се приеме, че в случая би могъл да се формулира правен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд при непълен доклад на първата инстанция, този въпрос не би бил обуславящ за изхода на делото. Липсата на доказателства за плащане на суми по кредита към цесионера е преценявано от въззивния съд не само като допълнителен мотив за неоснователност на възражението за недължимост на обезщетение за забава, но и с оглед обосноваването на тези възражения на ответниците с други факти.
По формулирания отново в т.1 от изложението въпрос – дали е налице действащ договор за цесия и моментът, от който произвежда действие по отношение на длъжниците, не би могло да се приеме за доказана основната предпоставка, тъй като отговорът на този въпрос е свързан с преценка на конкретните обстоятелства и доказателства по делото и затова е относим към правилността на извода на въззивния съд за невъзпроизвено действие на договора за цесия. Съгласно цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. – т.1 основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за касиране по чл.281 ГПК.
В т.2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат, че следва да се допусне касация по следните въпроси: „1. Възможно ли е договорът за цесия да бъде сключен под отлагателно условие и дължи ли плащане длъжникът и на кого в случай, че е уведомен за извършената цесия, но не и за отлагателното условие; 2. Когато длъжникът е уведомен за сключен договор за цесия преди влизането в сила на последния, по какъв ред следва да бъде уведомен за непроизвеждане на действие на договора; 3. Когато длъжникът е уведомен за цедиране на определено вземане, без да е уведомен за наличието на отлагателно условие и без да е уведомен за сбъдването/несбъдването на условието, следва ли да носи отговорност за лихви за забава и съдебни разноски и от кой момент; 4. При сключване на договор за цесия с отлагателно условие кога следва да се направи уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД и кой носи риска от неправилно/ненавременно уведомление на длъжника и 5. Действителен ли е договор за прехвърляне на вземане спрямо длъжника при уведомяването на последния от стария кредитор, без да му е съобщено наличие на отлагателно условие по договора”. По тези въпроси се поддържа, че липсва съдебна практика, поради което разглеждането им се налага с оглед точното приложение на закона и ще допринесе за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС приема, че така формулираните въпроси не попадат в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите към обжалваното решение липсва изрично произнасяне по тях и затова не биха могли да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото. От друга страна, тези въпроси, макар и пряко свързани с материалноправната легитимация на ищеца /сега ответник по касация/ касаят правилността на извода на решаващия въззивен състав за непроизвеждане на действие на договора за цесия. За да направи този извод съдът е взел предвид конкретни договорни клаузи – за възмездно придобиване на вземането на банката, произтичащо от каузалното правоотношение с ТД – касатор, уговорения момент на настъпване на прехвърлителния ефект и обусловеното от последния момент задължение на цедента за уведомяване на длъжника, като е извършил и преценка на целия доказателствения материал по делото. Относно невъзможността на касационната инстанция да се произнася по правилността на обжалвания съдебен акт във фазата по чл.288 ГПК, е приложимо цитираното по-горе тълкувателно решение.
Независимо от недоказаността на основната предпоставка за допускане на касационно разглеждане по посочените въпроси, необходимо е да се отрази, че твърдяната от касаторите липса на съдебна практика не обуславя наличието на допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, в какъвто смисъл са и постановките на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. по договор за правна защита и съдействие, не следва да се уважи. Видно от този договор, той е с дата 27.05.2014 г., а в раздел трети е отразено, че договореното възнаграждение в размер на 4 000 лв. е „изцяло платено в брой на 18.12.2014 г.” Това несъответствие съставлява пречка да се цени договора и като разписка за действително направени разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1956 от 27.10.2014 г. по т.д. № 2080/2014 г.на Апелативен съд – София, Търговско отделение, шести състав.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар