Определение №593 от 43388 по тър. дело №1015/1015 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 593

София, 15.102018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от съдия Татяна Върбанова
т.дело № 1015/2018 година

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 1855 от 01.02.2018 г., подадена от „ЧЕЗ Разпределение България” АД, [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2720 от 29.12.2017 г. по т. д. № 5516/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решението от 05.07.2017 г. по т. д. № 5845/2015 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав. С първоинстанционното решение ТД „ЧЕЗ Разпределение България” АД е осъдено да заплати на „Био енергийни технологии” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата 28 486.36 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, представляваща заплатена цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи въз основа на отменено решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на КЕВР, ведно със законната лихва от 17.09.2015 г. и разноски по делото.
Касаторът поддържа доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като при наличие на валидно облигационно правоотношение е недопустимо предявяването на иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Твърдят се и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, при постановяване на въззивното решение съдът е допуснал нарушение на правилата на доказателствената тежест и не е обсъдил всички доказателства по делото; неправилно е тълкувал и приложил материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните отношения между страните. В жалбата се поддържат и доводи за приложимост на правото на ЕС, засягащо принципите и нормите, свързани с правото на собственост, закрепено в чл.17 от Х. на основните права на ЕС, с правилата на чл.47 от Х. и с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания и правилното прилагане на чл.16, §3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси:
1. Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договор, представляващ основание за престацията. Прилагат ли се правилата на т.1 от ППВС № 1/1979 г. към договорите по чл.104 ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД; 2. Кой е източникът на облигационното задължение – ЗЕ, Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР или смесен фактически състав, на който решението на ДКЕВР е елемент и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който на основание чл.32, ал.4, вр. с чл.30, ал.1, т.1 ЗЕ са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа. Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на адм. акт; 3. Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата достъп до мрежови услуги и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент.; 4. Представлява ли предварителното изпълнение, /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието; 5. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него; 6. След като услугата за достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че ищецът иска връщане на платеното; 7. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти. Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него; 8. Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на ИАА да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащ договор – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание, следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп – не. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване за оператора на електроразпределителната мрежа по см. на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 9. Следва ли чл. 17, § 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт, с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение и 10. Допустимо ли е съгл.16 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането законодателят не е предвидил изключението, установено в чл.16, §4 от същата директива.
По първия и по седмия въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложените решения на ВКС, ГК; по въпроси №№ 2, 5, 7, 8, 9 и 10 се поддържат т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с приложени решения на Окръжен съд – Варна и на Софийски градски съд; по въпроси под №№ 4 и 6 – само т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В касационната жалба е заявено особено искане – за спиране на производството по делото, поради наличие на образувано ТД № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.
В депозиран по делото писмен отговор ответникът по касационната жалба – „Био енергийни технологии” ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. Изразено е и становище за правилност на атакуваното решение на САС, постановено в съответствие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД за сумата 28 486.36 лв., представляваща заплатена от ищцовото дружество цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода 01.10.2012 г. – 31.03.2013 г.,, въззивният съд, след преценка на данните по делото и при съобразяване на приложимото законодателство, е приел че : цените за достъп и пренос/чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ/ са извън предмета на договорно уреждане, тъй като те подлежат на административно регулиране от държавния енергиен регулатор; задължението на производителите на ел.енергия за заплащане на цена за достъп възниква от смесен фактически състав, като липсата на административния елемент означава липса на основание за начисляване от Е. на цена за достъп/пренос. Съдебният състав на САС е констатирал, че в сключен на 28.11.2011 г. договор между страните липсва уговорено задължение за заплащане на цена за достъп, чиято дължимост се обосновава чрез въвеждането й по административен ред – от единствено компетентната за това ДКЕВР. Изразено е разбирането, че възникналото, по силата на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, задължение на ищеца за плащане на цена за достъп на ответника е отпаднало с влизане в сила на решение по адм.дело № 12424/2012 г. на ВАС за отмяна на посоченото решение на ДКЕВР, като отмяната има обратно действие в случаите на предварително изпълняем ИАА.
В съобразителната част към решението въззивният съдебен състав е изложил и допълнителни съображения във връзка с пълното разграничаване на цената за достъп от цената за пренос, приемайки за неоснователни доводите на ответника за безвъзмездно ползване от ищеца на услугата „достъп”.
Преди разглеждане на поддържаните основания за достъп до касация, се дължи произнасяне по формулираното от касатора особено искане. Преценено към този момент, искането е неоснователно, тъй като ТР № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС е обявено на 04.10.2018 г. С него е отклонено предложение на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по посочените в решението въпроси, част от които се припокриват с тези, формулирани от касатора.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за вероятна недопустимост на атакуваното решение/ макар и при това самостоятелно основание да не е необходимо поставяне на конкретен въпрос – в случая въпрос № 1/, тъй като въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за връщане на платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим, с оглед и на формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – така например, решение по т.д.№ 332/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 1592/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2727/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2355/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№160/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2543/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2738/2015 г., ІІ т. о., решение по т.д. № 3012/2015 г., І т.о, решение по т.д. № 3050/2015 г. и мн. др., е застъпено становището, че : Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ/, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД.
С оглед формираната във въззивния съдебен акт правна воля, обусловила изхода на делото, в обхвата на общия селективен критерий попадат формулираните от касатора въпроси под №№ 2 -5, вкл. Независимо от това, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от състава на Апелативен съд – София разрешение по тях съответства напълно на създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС/част от която е цитирана по-горе/ относно темпоралното действие на решението на Върховния административен съд, с което е отменено решението на ДКЕВР/сега КЕВР/ за временните цени за достъп, както и относно правните последици от тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор. При наличие на така формирана практика на ВКС /изчерпателно отразена и в мотивите към ТР № 7/2018 г. на ОСГТК на ВКС/ е преодоляна противоречивата практика на съдилищата. В ТР е прието, че в тълкувателните мотиви по постановените от ВКС решения, е даден принципен отговор на всички въпроси, релевантни за изхода на тази категория дела, като е създадена правилна практика, разкриваща точния смисъл на приложимите разпоредби по спорове за дължимост на такса достъп, след съдебна отмяна от ВАС на решението на ДКЕВР, определящо временни цени. Предвид наличието на практика, попадаща в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не би могло да се възприеме твърдението на дружеството – касатор, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Релевираното допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/ в редакция преди ЗИД на ГПК – бр.86 от 2017 г./, в подкрепа на което е приложена практика на СГС и ОС-Варна, не следва да се преценява, предвид действието на процесуалните норми по време и доколкото към момента на депозиране на касационната жалба такъв селективен критерий не съществува.
Липсва основание за достъп до касация и по въпроси шести и седми, тъй като първият от тях е релевантен само към допълнителните мотиви към атакуваното решение, а вторият е пряко относим към правилността на решението. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Останалите поставени от дружеството – касатор въпроси / от № 8 до № 10, вкл./, свързани с приложението на разпоредби от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като в мотивите към въззивното решение липсва произнасяне по тях. Затова тези въпроси ни биха могли да обосноват наличието на общия селективен критерий.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 021.50 лв., с ДДС, съобразно представените по делото доказателства за извършено плащане на адвокатско възнаграждение в този размер.
Предвид горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2720 от 29.12.2017 г. по т. д. № 5516/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България” АД да заплати на „Био енергийни технологии” ЕООД сумата 2 021.50 лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар