Определение №60 от 43860 по тър. дело №1604/1604 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
гр. София, 30.01.2020 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1604 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. М., гр. София, [община] срещу решение № 50/21.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 417/2018г. от Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 143/15.10.2018г. по т.д.№ 39/2018г. на Габровски окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касатора против „Обединена българска банка“ АД, [населено място] иск с правно основание чл.439 във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че не дължи заплащането на сумите от 37585,82 лв. – главница, 4909,86 лв. – договорна лихва от 10.08.2009г. до 02.11.2010г., 71,44 лв. – наказателна лихва от 10.08.2009г. до 02.11.2010г. и 1870,14 лв. – разноски.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 21.12.2010г. взискателят „Обединена българска банка“ АД е подал молба за образуване на изпълнително дело въз основа на издаден срещу настоящия касатор изпълнителен лист. На 15.03.2011г. между страните по изпълнителното производство е било сключено споразумение за разсрочване на дълга, в което е посочено, че същото има характер на признание на задължението по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД. На 21.03.2011г. по молба на взискателя изпълнителното производство е спряно на основание чл.432, т.2 ГПК, а на 08.04.2013г. е възобновено по искане за извършване на опис, оценка и публична продан на недвижим имот на длъжника, които действия са предприети на 27.07.2013г. На 22.12.2015г. между страните е сключено споразумение за разсрочване на дълга, в което посочено, че има характер на признание на задължението по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД. На 06.02.2015г. изпълнителното производство е спряно по молба на взискателя на основание чл.432, т.2 ГПК, а на 28.07.2017г. е възобновено и отново е насрочена публична продан на недвижимия имот.
Предявеният от касатора иск по чл.439 ГПК се основава на „погасяване на правото на принудително изпълнение поради настъпила „перемпция“ в периодите, в които не са били предприемани изпълнителни действия: от 21.03.2011г. до 08.04.2013г. и от 03.02.2015г. до 28.07.2017г.“. Според решаващия състав на апелативния съд няма настъпила перемпция – прекратяване на изпълнителното дело по чл.433, ал.1, т.8 ГПК поради бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие за посочените от ищеца – настоящ касатор периоди. Изложени са съображения, че и в двата случая на спиране на изпълнителното производство до датата на възобновяването му е изтекло много по-малко време от петгодишен срок, а от 28.07.2017г. тече нова давност, която е била прекъсвана с всяко от следващите изпълнителни действия. Въззивният съд е приел, че перемпцията също като погасителната давност подлежи на спиране и прекъсване и съответно спира при спряно изпълнително производство по чл.432, ал.1, т.2 ГПК, тъй като обратното разбиране би довело до отричане на смисъла на спирането. По отношение на погасителната давност същата продължавала да тече и се прекъсвала с предприемането на всяко ново изпълнително действие.

Касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а се позовава на неправилност на въззивното решение и противоречието му с т.10 на ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС с оглед на приетото в мотивите на обжалваното решение, че перемпцията спира да тече във всички случаи по чл.432, ал.1 ГПК, в които изпълнителното производство се спира, включително и по т.2 – по искане на взискателя.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разрешението в т.10 на Тълкувателно решение № 2/2013/26.06.2015г. ОСГТК на ВКС когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Изрично в мотивите на решението е посочено, че ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. В случая въззивният съд по същество е приел, че погасителната давност е прекъсвана с всяко предприемано изпълнително действие и съответно, че от всяко едно такова действие не е изтекъл петгодишен срок, с който законът свързва погасяването на вземането. Длъжникът по изпълнението е направил и изявления за признаване на вземането, които също прекъсват течението на погасителната давност. След всяко от тези действия (предприемане на изпълнително действие и признание на вземането) не е изтекла давността по чл.110 във връзка с чл.117 ЗЗД. Изложените от въззивния съд съображения, че перемпцията подлежи на спиране и прекъсване и съответно спира при спряно изпълнително производство по чл.432, ал.1, т.2 ГПК не са единственият и решаващ извод на състава на Великотърновския апелативен съд. Този аргумент би бил от значение за крайния резултат от спора, ако срокът на погасителната давност е изтекъл, считано от последното изпълнително действие, в който срок се включва и периодът на спиране на изпълнителното производство. Тезата на касатора се основава на „погасяване на правото на принудително изпълнение“ с изтичането на две години от последното изпълнително действие, като същата не съответства на ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Даденото от ВКС разрешение свързва перемпцията с прекратяване на изпълнителното производство и определя началото на срока на погасителната давност от момента на извършване на последното валидно изпълнително действие. Извод, че се погасява правото на принудително изпълнение, при което кредиторът не може да събере вземането си, ако същото не е погасено по давност, не е направен от ОСГТК на ВКС. По тези съображения мотивите на въззивното решение съответстват на практиката на ВКС, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 50/21.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 417/2018г. от Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. М. М., гр. София, [община], [улица] да заплати на „Обединена българска банка“ АД, [населено място], бул.“Витоша“ № 89Б сумата от 50 лв. (петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *