О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
гр. София, 11.06.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 726 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 28 от 26.02.2010г. на Великотърновски окръжен съд постановено по гр.д. № 1303/2009г., с което е потвърдено решение № 183 от 19.10.2009г. по гр.д. № 628/2008г. на С. районен съд за признаване за установено по отношение на Д. Д. Д. и К. М. Г., двамата от гр. С., че Г. Ц. М. от гр. С. е собственик на цялото дворно място в гр. С., съставляващо УПИ Х-1674 от 522 кв.м. от кв. 69а по плана на града, включително и на 30,75/522 ид.ч. от него, посочени в нотариален акт № 2,т.І, д. № 8/1994г. и за отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на посочения нотариален акт, с който Д. Д. Д. и К. М. Г. са признати за собственици на 30,75/522 ид.ч. от дворното място. С цитираното първоинстанционно решение е отхвърлен предявения от Д. Д. и К. Г. насрещен иск за признаване за установено, че притежават 15,4526% ид.ч. от правото на строеж върху дворното място.
Жалбоподателите Д. Д. Д. и К. М. Г., чрез пълномощника си адв. К, поддържат в жалбата, че решението е неправилно и незаконосъобразно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовават на трите хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК. Посочили са няколко въпроса, от значение за спора, по които се е произнесъл съда и които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по жалбата Г. Ц. М. в отговора на жалбата счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Преди да пристъпи към преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
За да потвърди решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения установителен иск за собственост, Великотърновски окръжен съд е приел, че имотът – дворно място и сгради е бил собственост на Л. Н. Б. ; 1/3ид.ч. от дворното място и западния дюкян са отчуждени по ЗОЕГПНС, а през 1993г. собствеността им е възстановена на наследниците му, които са се разпоредили с тях и след поредица от сделки тази част от имота е купена от Ц. и М. М. . Останалите 2/3 ид.ч. от дворното място са останали собственост на Б. В. Б. /наследник по завещание на Л. Б. / и тя през 1974г. го е продала на Ц. и М. М. . С оглед на това Ц. и М. М. са били собственици на целия имот и с нотариален акт от 31.07.2007г. са го прехвърлили на сина си Г. Ц. М. – ищец по делото.становено е също така, че по реда на ПМС № 60/75г. с договор от 27.12.1977г. Б. Б. е продала на ГНС- С. дворно място от 30,25 кв.м. в парцел **** от кв. 69 с ? ид.ч. от източната половина на сградата с площ 60,50 кв.м. / представляваща дюкянско помещение/. По силата на ЗВСНМРСА през 1993г.собствеността е възстановена на ответниците като наследници на Б. Б. , като е извършено деактуване на магазин с площ 60,50 кв.м. в парцел **** от кв. 69 по плана на С. Ответниците са се снабдили през 1994г. с констативен нотариален акт за собственост върху 30,75/522 ид.ч. от дворното място. Въз основа на тези констатации съдът е приел, че при влизане в сила на ПМС № 60/75г. 1/3 ид.ч. от дворното място е било отчуждено в полза на държавата по ЗОЕГПНС, а 2/3 ид.ч. са били собственост на Ц. и М. М. . Поради това тогава Б. Б. не е притежавала идеална част от мястото, за да може да го продаде заедно с магазина, респ. по-късно да се възстанови собствеността и върху него. Възражението на ответниците за придобиване на идеалните части по давност съдът е приел за недоказано, като е изтъкнал, че ответниците не са демонстрирали собственическите си правомощия спрямо останалите собственици. Относно предявения при евентуалност насрещен иск на ответниците за признаване на право на строеж в размер на 15,4526% ид.ч. първоинстанционният съд е изложил съображения, че право на строеж не може да се учредява върху изградена постройка – сградата е от 1950г. и че такова не е учредявано; възможно е ответниците да притежават отделен обект в сградата без съответна част от земята или от правото на строеж. При тези изводи въззивният съд, като е препратил към мотивите на първоинстанционния, е уважил положителния установителен иск за собственост, отменил е издадения на ответниците констативен нотариален акт относно посочените идеални части от дворното място и е отхвърлил насрещния иск за признаване притежанието върху 15,4526% ид. ч.от правото на строеж върху земята.
По наведените основания по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Формулирани са от жалбоподателите пет правни въпроса, разгледани от съда. Първият е процесуален въпрос и е свързан с приложението на нормата на чл. 188, ал.1 ГПК/отм/, респ. на чл. 236, ал.2 ГПК, които задължават съда да обсъди и прецени всички доводи на страните. Посочена е съдебна практика, намерила израз в Решение № 2* от 8.07.1982г. по гр.д. № 1798/82г. на ІІ г.о., според която съдът прави своите изводи, след като обсъди доводите на страните и доказателствата в тяхната цялост. Жалбоподателите обаче не са конкретизирали кои техни доводи или доказателства не е обсъдил съда. А и в случая въззивният съд е извършил препращане към мотивите на първоинстанционния съд, каквато възможност му дава чл. 272 ГПК. Отделно, пороците при обсъждането на доказателствата съставляват процесуални нарушения, които обосновават неправилност на решението и съответно са основание за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, но не могат да бъдат разглеждани в настоящето производство. Вторият въпрос, посочен от жалбоподателите, е материалноправен и се отнася за приложението на чл. 1 ЗВСВНМРСА, който урежда възстановяване на собствеността върху отчуждени магазини по ПМС № 60/ 1975г. след връщане на получените при продажбата суми. Цитирано е определение на Върховния административен съд от 25.09.1998г. по адм. д. № 3265/98г. Тук следва да се посочи, че практиката на административните съдилища не се включва в понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК – виж ТРОСГКТК №1/2009г. от 19.02.2010г., т.3. На трето и четвърто място са посочени въпроси, свързани с приложението на придобивната давност с позоваване на Решение № 636 от 04.12.2003г. по гр.д. № 144/03г. на І г.о. на ВКС, Решение № 546 от 06.04.1961г. по гр.д. № 959/61г. на І г.о. на ВС и Решение № 803 от 21.10.1994г. по гр.д. № 662/94г. на І г.о. на ВКС. Първото решение визира предпоставките за уважаване на възражение за придобиване на имот по давност по чл. 79, ал.1 ЗС. Второто решение сочи на възможността да се придобият по давност идеални части от недвижим имот, а третото – да се придобие по давност право на строеж. Не е налице противоречие на обжалваното решение с нито едно от тях, тъй като съдът не е отрекъл правото на ответниците да претендират придобиване на идеални части по давност, както и на идеални части от право на строеж, а след обсъждане на събраните доказателства, е приел твърденията за неоснователни и недоказани. На последно място е поставен въпросът за правния интерес от предявяване на установителен иск с оглед наведеното по време на производството възражение за недопустимост на иска, тъй като ищеца е следвало да се брани с осъдителен иск. Посочени са съдебни решения, според които е недопустимо предявяване на установителен иск когато ищецът може да предяви осъдителен такъв. В настоящия правен спор, който е за идеални части от дворно място, ищецът в исковата си молба изрично е заявил, че владее имота и затова предявява установителен иск. Поради това претенцията е приета от съдилищата за допустима и не може да се обоснове несъответствие с цитираните Решение № 1* от 10.06.1996г. по гр.д. № 519/95г. на ІV г.о. на ВС и Решение № 1* от 09.07.2003г. по гр.д. № 1890/2002г. на V г.о. на ВКС, понеже интересът на ищеца е достатъчно защитен с установителната претенция.
Въпреки формалното позоваване на хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК жалбоподателите не са обосновали разглеждането на кой от въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Приложното поле на това основание за допускане на касационно обжалване е свързано с необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, осъвременяването й поради изменение на обществените условия, както и с неясни или противоречиви правни норми, по които не е създадена съдебна практика. В случая не са посочени неточни правни норми, а и по визираните от жалбоподателите въпроси е създадена утвърдена практика, съобразена от въззивния съд и не са налице горните условия за промяната й.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на № 28 от 26.02.2010г. на Великотърновски окръжен съд постановено по гр.д. № 1303/2009г. по касационната жалба на Д. Д. Д. и К. М. Г., двамата от гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: