О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
гр. София, 05.07.2016год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 3318 по описа за 2015г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника адв. К. М. срещу решение № 1364/25.06.2015г. по т.д.№ 1226/15г. на Софийски апелативен съд, 11с. в частта, с която е потвърдено решение № 156/21.01.2014г. по т.д.№ 9432/12г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 96770,83 лв. по договор за консултантски услуги от 16.06.2010г. и допълнително споразумение към него, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.12.2012г. до окончателното изплащане и на осн. чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 11 515,73 лв., представляваща договорна неустойка за забава и сумата от 10 881,46лв.- съдебно деловодни разноски.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, при условията на евентуалност, че е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен процесният договор за предоставяне на консултантски услуги. Съобразно обсъдените от него писмени доказателства: договор за консултантски услуги и допълнително споразумение, график за провеждане на тръжна процедура и тръжна документация, документация по доставка на оборудване, договор за доставка и заключение на СТЕ относно електронната кореспонденция между страните, САС е счел, че ответникът по касацията е изпълнил своето задължение по процесния договор. Въззивната инстанция е направила извод, че след като консултантът е изпълнил задължението си по договора и е престирал дължимата услуга, а задължението на възложителя е да заплати възнаграждение, т.е. е парично, последното не може да се погаси поради невъзможност за изпълнение. Касторът е изпаднал в забава предвид издадените от ответника съобразно договореното проформа-фактури. Поради изложеното дължи плащане на възнаграждение и неустойка за забава.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Съществува ли процесуално задължение за съда при постановяване на решението си да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност? 2/ Следва ли съдът да приеме за доказани твърденията на страната, върху която лежи доказателствената тежест, когато тази страна не проведе пълно и главно доказване на твърденията си? 3/ Следва ли въззивният съд, при противоречиви констатации на първоинстанционния съд по отношение на обстоятелството дали ответникът оспорва изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор, част от които констатации влизат в противоречие с доклада по делото, да отстрани допуснатите противоречия, да изготви нов доклад по делото, както и да даде указания на страните относно възможността за предприемане на съответните процесуални действия ? 4/Дължи ли се изпълнение на задължението на възложителя по договора, когато изпълнението на насрещното задължение на изпълнителя е станало изцяло невъзможно? 5/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по направените от ответника по делото възражения за нищожност на клауза за неустойка и за прекомерност, и следва ли в решението да бъдат изложени мотиви за уважаването, респективно неуважаването на възражението?
Поставените правни въпроси са въведени от касатора при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС както следва: по първи въпрос – с обективираната в Решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС , IV г.о., по втори въпрос – с обективираната в Решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о., по трети въпрос – с обективираната в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по четвърти въпрос– с обективираната в Решение № 1384/29.12.2008г. по гр.д. № 4740/2007г. на ВКС, IV г.о. и по пети въпрос – с обективираната в Решение № 443/25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, IV г.о., Решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В случая не съществуват предпоставки за служебно допускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол поради евентуална негова недопустимост. Първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по очертания с исковата молба чрез неговото основание и размер иск. Както правилно е изложил САС във връзка с процедурата по чл.251 ГПК касае се до очевидна фактическа грешка при това не в размера на присъдената сума, а в допълнителната й конкретизация какъв процент представлява тя от договореното възнаграждение по процесния договор.
Първият формулиран в изложението на касатора въпрос изпълнява изискването за наличие на общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд е направил обсъждане на възраженията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, което е обусловило и постановяването на крайното решение по правния спор. САС е разгледал съобразно разясненията по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с оглед правомощията на въззивния съд на осн. чл.269 ГПК всички релевантни за спора факти и доводи на страните, предвид направените във въззивната жалба оплаквания, които определят обхвата на дейността на въззивния съд. Следователно не е налице отклонение от цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос не са осъществени предпоставките, за да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изхождайки от формулировката му, ВКС намира, че за да провери разрешението на апелативния съд по него, следва да извърши анализ за кои твърдения на страните какви доказателства са представени и дали те ги установяват. Следователно предполага проверка по същество на обжалвания съдебен акт и навлизане в обсъждане на факти и доказателства, която дейност принципно е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по селекция на касационната жалба по чл.288 ГПК.
По отношение на третия поставен въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивния съд във връзка с извършения от първоинстанционния съд доклад по делото са ясно очертани с разясненията по т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според същите за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. При позоваване във въззивната жалба или в отговора от страната на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В настоящия случай въззивният съд е разгледал оплакването на касатора по въззивната жалба във връзка с доклада и е приел, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса съобразно процесуалното качество на всяка страна като й е дадена възможност да ангажира доказателства. ВКС счита, че при дадени изрично указания за събиране на доказателства и след като в доклада по делото липсва констатация, че съдът приема за безспорно изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор, то правото на защита на касатора не е нарушено и той е могъл да ангажира всички доказателства относими към направените от него възражения, изключващи претендираното от консултанта вземане. Несъгласието на касатора с приетото за установено в мотивите на първоинстанционното решение за безспорност на коментираното изпълнение е оплакване за необоснованост, което въззивният съд е разгледал. САС е споделил извода на СГС за изправност на консултанта по договора като основаващ се на всички събрани по делото доказателства, а не на неоспорване от страна на възложителя на факта на престиране на дължимото от изпълнителя .
Четвърти въпрос също не изпълнява изискването за общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е включен в предмета на произнасяне от въззивната инстанция. Изрично САС е изложил собствени съображения, че не е налице хипотеза на чл.89 ЗЗД. Ищецът е изпълнил своето задължение по договора да престира услуга, следователно ответникът е длъжен да изпълни насрещното си парично задължение – да заплати цената. Липсва произнасяне на въззивния съд, че изпълнението на задължението на изпълнителя е станало изцяло невъзможно.
Не отговаря на твърденията на касатора, че въззивният съд не е разгледал възражението му за нищожност на клаузата за неустойка, респ. за прекомерност на неустойката. Обективирани са мотиви от САС относно съдържанието на договорната клауза за неустойка – уговарянето й като мораторна неустойка, в определен процент, който съотнесен към дните на забавата не е прекомерен и не противоречи на добрите нрави. Отчетени са функциите, които изпълнява неустойката, без да се дава превес на наказателната, като размерът на неустойката е поставен в зависимост от поведението на длъжника. Следователно даденото от въззивния съд разрешение по поставения процесуалноправен въпрос не противоречи на задължителната практика на ВКС, съдържаща се в Решение № 443/25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, IV г.о., Решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о. и която е в смисъл, че съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона.
С оглед изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Ответникът по касацията е поискал присъждане на разноски, но не е представил доказателства за извършването им , поради което такива не се дължат.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1364/25.06.2015г. по т.д.№ 1226/15г. на Софиский апелативен съд, 11с. в частта, с която е потвърдено решение № 156/21.01.2014г. по т.д.№ 9432/12г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: