О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
гр. София, 20.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на 19 ноември, през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян БАЛЕВСКИ ч. т. дело №2559 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от процесуалния пълномощник на Д. К. М. ЕГН: [ЕГН] срещу определение № 2047/02.07.2018 г. на САС – ГК по ч.гр.д. № 237/18 г., с което е потвърдено първоинстанционното определение от 14.11.2017 г. по гр.д. № 455/17 на СГС,14 с-в за прекратяване на производството по отрицателен установителен иск на същия срещу „Банка ДСК” ЕАД, предявен по реда на чл.439 ГПК за недължимостта на сумите от 49 594, 54 лева-главница, 11 704,56 лева –договорна лихва, както и законната лихва върху главницата и разноските в заповедното производство .
В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение.
Като основания за допускане до касация се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 3 т.1 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:
Срещу ищеца по отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК Д. К. М. на 15.09.2010 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ и ИЛ по ч.гр.д. № 3879/2010 г. на РС-Велико Търново за процесните суми в полза на БАНКА ДСК АД-София като дължими по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен между страните на 12.02.2008 г.. Заповедта е влязла в сила, поради липса на възражение по чл.414 ГПК от страна на длъжника. За да обоснове правото си на защита по исков ред, с иск по чл.439 ГПК с допълнителна молба към първоначалната ИМ, ищецът се е позовал на уд-е от „Банка ДСК” АД от 14.08.2014 г. за това, че лихвите по кредита са били увеличавани многократно, без същият да е уведомяван за това, и уведомление от банката от 27.09.2010 г. за това, че е бил уведомен за настъпването на предсрочна изискуемост на тази дата Съдът е преценил, че тези документи не удостоверяват факти, настъпили след издаване на изпълнителното основание- заповедта по чл.417 ГПК и следователно не попадат във фактическия състав на правото на иск по чл.439 ГК, поради което е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по недопустим иск.
По изложените съображения определението за прекратяване е потвърдено от въззивния съд като правилно.
Частният касационен жалбоподател счита, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.3, ГПК , по обобщения въпрос: Ползва ли се със сила на пресъдено нещо първоначалното определение на съда,с което е преценен иска за допустим , приложението на чл.113 ГПК за местната подсъдност и за обвързаността на съда от погрешната правна квалификация посочена от страната като иск по чл.439 ГПК,или е следвало да квалифицира иска като такъв по чл.424 ГПК .
Първият въпрос има своя ясен и недвусмислен отрицателен отговор, съгласно съдебната практика и доктрина, доколкото силата на пресъдено нещо се формира по отношение единствено на спорното материално право, а не и по отношение на процесуални въпроси. Отделено от това съдът е длъжен да следи за допустимостта на иска през целия ход на процеса, а определението за даване ход на делото е от категорията на тези,които съдът може сам да отмени или измени-чл.253 ГПК. Вторият въпрос е абсолютно без значение за допустимостта на иска в хипотезата, в която се е произнесъл въззивният съд. Третият въпрос би бил относим към спора, ако в конкретния случай ставаше въпрос за грешна правна квалификация. В случая обаче се касае за два различни самостоятелни искове с отделни правни основания, т.е основани на различни фактически състави, поради което и след като в ИМ ищецът изрично се е позовал на търсена защита срещу образувано на основание заповедта по чл.417 ГПК изпълнително производство, то е ясно че е предявил иск по чл. 439 ГПК, а не се търси защита по чл.424 ГПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че жалбоподателят не установява наличие на основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2047/02.07.2018 г. на САС – ГК по ч.гр.д. № 237/18 г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.