5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.634
С., 4.05.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 24 април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
И. Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 1605/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М. от [населено място], подадена от процесуалния му представител адв. Х. Х., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд, ГК, 8 с-в, № 897 от 01.06.2011г. по в.гр.д. № 899/2011г., с което е обезсилено решението на Софийски градски съд, І-6 с-в, № 3731 от 27.07.2009г. по гр.д. № 4920/2007г. в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за сумата 3135 лв. за периода от 13.12.2007г. до 29.02.2008г. и производството по делото в тази част е прекратено, и е оставено в сила първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от К. А. М. против В. С. П. иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 16 800 лв. за лишаването му от ползване на недвижим имот през периода 12.10.2006г. до 13.12.2007г.
Ответникът по касация В. С. П. от [населено място] в представения писмен отговор моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявения от К. А. М. против В. С. П. иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването на недвижим имот, въззивният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота на основание давностно владение за периода 01.06.1996г. до 01.06.2006г. и по този начин ищецът е загубил правото си на собственост – арг. чл. 99 ЗС. За безспорно между страните е приел обстоятелството, че ответникът е завладял процесния имот като го е заключил и първоначално го е използвал като работилница, а след това като жилище. Въз основа на приети по делото писмени доказателства е приел, че ответникът не е допускал представители на СО и на [фирма] в имота и не е осигурил достъп до него за оглед и оценка за приватизирането му. С тези си действия е осъществил фактическа власт и е демонстрирал намерението си да свои имота – чл. 68, ал. 1 ЗС. За неоснователно е приел твърдението на ищеца, че ответникът не е владял имота за себе си, тъй като с молба до СО от 05.11.2000г. е поискал разрешение да остане да живее в помещенията до построяването на ново жилище. Видно от същата молба ищецът е заявил, че владее имота повече от 20 години, а повече от 16 години го ползва само като жилище. Искането на разрешение да продължи да живее в имота не съдържа в себе си изявление, че ответникът държи имота за СО. Няма данни и по повод на каква процедура това писмо е адресирано до кмета на СО. Владението на ответника е било явно, спокойно и непрекъснато през този период.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. А. М. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по няколко въпроса:
1. На какви условия следва да отговаря владението като елемент от фактическия състав на придобивната давност и по конкретно трябва ли то да е несъмнено. По този въпрос касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика – решение № 436/2006г. ІV г.о. ВКС според което тази несъмненост е самостоятелна характеристика на владението като елемент от състава на чл. 79, ал. 1 ЗС.
2. Може ли да се приеме, че е налице спокойно владение при положение, че е налице противопоставяне от страна на собственика, както и какво значение следва да се отдаде на факта, че трима последователни доказани и установени по делото собственици на процесния имот, за продължителен период от време в рамките на претендирания давностен срок са предприели действия, с които са се противопоставили на неправомерно установената фактическа власт на ответника, като са го канили да им предаде имота, подавали са сигнали до правоохранителните органи, а в крайна сметка, от страна на ищеца е бил предявен иск по чл. 108 ЗС, по който делото е прекратено поради погиване на имота. Прилага съдебна практика – решение № 35/2010г. ІІІ г.о. ВКС и др.
3. Как се отнася правилото на чл. 116, б. „а” ЗЗД по отношение на придобивната давност, т.е. какво следва да е по съдържание и обхват признанието по смисъла на чл. 116, . „а” ЗЗД за да може да се приеме, че с него се прекъсва давността и прекъсва ли срока изявление, с което е демонстрирано отношение от страна на претендиращия несобственик спрямо трето лице, което отношение е като към собственик. За наличието на противоречива практика по този въпрос прилага решение № 19/2000г. ІV г.о. ВКС и решение № 528/2010г. І г.о. ВКС.
4. В чия тежест е да се докаже наличието или липсата на всички елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, както и длъжно ли е лицето, което се позовава на придобивна давност да докаже по несъмнен начин всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. В конкретния случай съдът е пренебрегнал липсата или неуспешно проведеното доказване на елементите на фактическия състав на давностното владение. Прилага съдебна практика.
5. Какво значение следва да се отдаде на факта, че ищецът /касатор/ като собственик на процесния имот е предприел всички възможни действия по защита на правото си на собственост, включително предявяване на иск по чл. 108 ЗС, но поради обективни причини /погиване на вещта/ защитата не е проведена докрай? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
ВКС намира, че по първия от поставените въпроси не е налице противоречива съдебна практика. Съществените признаци на владението са посочени в чл. 68, ал. 1 ЗС – обективен, изразяващ се в упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен, изразяващ се в държане на вещта като своя. Останалите, възприети в теорията и практиката признаци на владението /то да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно/ са следствие на основните два признака. Владението е несъмнено когато неговите два признака са налице, без да има съмнение за това. Така в приложеното решение № 436/2006г. ІV г.о. ВКС е прието, че владението е несъмнително когато е осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви относно този признак на владението, макар и да не е използвал термина „несъмнително”. Обсъдил е доказателствата относно завладяването на имота, приел е, че ответникът го е заключил и не е допускал представители на СО и на [фирма] в имота, не е осигурил достъп до него за оглед и оценка за приватизирането му. Така приетите фактически обстоятелства се включват в характеристиката „несъмненост” на установената фактическа власт и намерение да се свои имота.
Вторият от поставените въпроси е фактически, а не правен. Доколко противопоставянето от страна на собственика и предприемането на действия, с които се противопоставя на неправомерно установената фактическа власт на ответника е смутило владението, е въпрос на конкретна фактическа преценка. Владението престава да бъде спокойно когато се оспорва с насилие, смущаващо намерението да се държи вещта като своя, и е довело до отпадане на някой от съществените му признаци. Фактическата обстановка по приложеното решение № 35/2010г. ІІІ г.о. ВКС е различна – решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска в този случай са, че ответниците не са демонстрирали намерение да своят етажа. Що се отнася до правното значение на предявения от ищеца /касатор/ иск по чл. 108 ЗС, по който делото е прекратено, този въпрос е разрешен по императивен начина с разпоредбата на чл. 116, б. „б” ГПК, приложена от въззивния съд в точния й смисъл.
Третият въпрос „как се отнася правилото на чл. 116, б. „а” ЗЗД по отношение на придобивната давност, т.е. какво следва да е по съдържание и обхват признанието по смисъла на чл. 116, . „а” ЗЗД за да може да се приеме, че с него се прекъсва давността и прекъсва ли срока изявление, с което е демонстрирано отношение от страна на претендиращия несобственик спрямо трето лице, което отношение е като към собственик” също е въпрос на конкретна фактическа преценка. Съгласно т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не се констатира твърдяното противоречие в съдебната практика и по четвъртия въпрос. Доказателствената тежест е разпределена правилно, а въпросът дали е проведено пълно доказване на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС отново е въпрос на преценка на доказателствата по делото, т.е. не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията на касатора, че съдът е пренебрегнал липсата или неуспешно проведеното доказване на елементите на фактическия състав на давностното владение съставлява оплакване за неправилност на решението, изразяващо се в процесуално нарушение – чл. 281, т. 3 ГПК.
Въпросът за правното значение на предявения от касатора иск по чл. 108 ЗС, по който делото е прекратено поради оттеглянето му, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Както бе посочено по-горе отговорът на този въпрос се съдържа в императивната разпоредба на чл. 116, б. „б” ЗЗД. К. не обосновава наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които съгласно приетото в т. 4 на посоченото по-горе ТР на ВКС се изразяват в необходимостта от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или поради необходимост от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Разпоредбата е ясна и противоречива и е приложена от въззивния съд в точния й смисъл.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, ГК, 8 с-в, № 897 от 01.06.2011г. по в.гр.д. № 899/2011г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: