Определение №642 от 42562 по търг. дело №3592/3592 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 642

гр. София, 11.07.2016 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3592 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №2911 от 30.04.2015г. по гр.д. №9206/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV а въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 24.02.2014г. по гр.д. №41598/2012г. на Софийски районен съд, 64 състав, в частта, с която главният иск по чл.266 ал.1, вр. чл.268 от ЗЗД е уважен до сумата 15 584,06 лева и е отхвърлен насрещният иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата 11 688,04 лева. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с доклада по чл.146 от ГПК първоинстанцонният съд е определил предявения главен иск като такъв с правно основание чл.266 от ЗЗД, а въззивният съд е приел,че е налице хипотезата на чл.268 от ЗЗД и е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.268 от ЗЗД. Също твърди, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и че е необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Касаторът твърди, че частичното плащане, уговорено в чл.4.2 от сключения между страните договор №306/30.11.2011г., противоречи на закона, тъй като съгласно чл.266 от ЗЗД изпълнителят има право на възнаграждение само ако предаде изработеното в завършен вид. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че доставката на произведеното от друга фирма оборудване, което отговаря на техническите характеристики по анекс №3, представлява надлежно изпълнение от страна на ищеца. Счита, че съдът неправилно е кредитирал представения от ищеца неподписан от страните Анекс №3, за който няма достатъчно данни,че представлява неразделна част от процесния договор.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Има ли разлика между иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД и иск с правно основание чл.268 от ЗЗД по отношение на предмета на спора и доказателства? Допустимо ли е обективно съединяване на предявен по делото иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД с непредявен иск с правно основание чл.268 от ЗЗД? Допустима ли е правна квалификация „иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.268 от ЗЗД“? 2. При отказ на поръчващия от договор за изработка по чл.268 от ЗЗД, може ли размерът на сумата, която следва да бъде заплатена на изпълнителя за направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата, да се определя единствено по преценка на съда по реда на чл.162 от ГПК? 3. Допустимо ли е произнасяне на съда по непредявен иск, тоест при липса на положителна предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск? Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №186 от 30.10.2013г. по т.д.№820/2012г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №110 от 17.08.2011г. по т.д.№597/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №157 от 04.06.2013г. по гр.д.№1013/2012г. на ВКС, ТК, ІV гр.о., решение №157 от 08.11.2010г. по т.д.№1135/2009г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №249 от 23.07.2010г. по гр.д.№92/2009г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. Счита,че поставените от него въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която главният иск по чл.266 ал.1, вр. чл.268 от ЗЗД е уважен до сумата 15 584,06 лева и е отхвърлен насрещният иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата 11 688,04 лева, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за изработка от 30.11.2011г., по силата на който ищецът изпълнител се е задължил да създаде функциониращ пътнически асансьор в обект на ответното дружество като вложи свои материали. По силата на същия договор ответникът – възложител се задължил да заплати възнаграждение на три вноски, втората от които в размер на 60% от възнаграждението е следвало да заплати при пристигане на материалите за монтиране на асансьора на обекта в [населено място], [улица]. Съдът е приел, че с подписването на договора страните са постигнали съгласие и по всички цитирани в него като негова неразделна част документи, включително анекси 1, 2 и 3, макар последните да не са подписани. Въз основа на събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключение на съдебно – техническата експертиза, е установил, че през пролетта на 2012г. ищецът е доставил на обекта договорените с анекс №3 елементи и материали, с изключение на кабината и 7 броя шахтни врати. Безспорно е било, че ответникът не е заплатил втората вноска от възнаграждението, като е заявил, че разваля договора тъй като доставеното оборудване не отговаря на уговореното. Съдът се е позовал на това, че както в договора, така и в анекса към него, частите не са индивидуализирани чрез производител, поради което е приел за недоказано възражението на ответника, че при подписването на договора е получил уверението, че частите на асансьора ще бъдат произведени от дружеството Т. К., Испания, на което ищецът е бил дъщерно дружество . Поради това е приел, че ответникът не е развалил договора, но се е отказал от него по реда на чл.268 от ЗЗД, поради което дължи на изпълнителя възнаграждение за извършената по прекратяването работа. Поради липса на доказателства за точния размер на извършената по договора работа до прекратяването му, е определил същата по реда на чл.162 от ГПК, като е приспаднал от авансовата вноска от 60% от възнаграждението стойността на недоставените елементи от оборудването. С оглед на това е приел, че на ищеца следва да бъде присъдена само част от претендираното възнаграждение в размер на 15 584,06 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер. Изложил е съображения,че при отказ от договора за изработка, прекратяването му е за в бъдеще, съответно страните не дължат връщане на даденото до момента, поради което предявеният насрещен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД е отхвърлен правилно.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и третият правни въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно определянето на правната квалификация на предявения иск, са поставени с оглед изложените от касатора оплаквания за подмяна на заявеното от ищеца основание на иска и за нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса. По приложението на разпоредбата на чл.270 ал.3 от ГПК е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в следните постановени по реда на чл.290 от ГПК решения: решение №103 от 20.06.2013г. по т.д. №850/2012г. на I т.о., решение №431 от 20.12.2011г. по гр. д. №455/2011г. на III г.о., решение № 329 от 20.12.2011г. по гр.д. №1789/2010г. на III г.о., решение №375 от 26.10.2011г. по гр.д. №931/2009г. на IV г.о., решение №226 от 03.08.2011г. по гр.д. №1470/2011г. на III г.о., решение №138 от 25.03.2011г. по гр.д. №1127/2010г. на IV г.о., решение №75 от 28.05.2010г. по т. д. №923/2009г. на II т. о., решение № 45 от 20.04.2010г. по т. д. №516/2009г. на II т. о. и други, която настоящият състав споделя. В своята задължителна и константна практика ВКС и ВС последователно са се придържали към становището, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.
Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с тази практика, доколкото съдът е определил квалификацията съобразно фактическите твърдения в исковата молба и заявеното в петитума искане за защита. Както разпоредбата на чл.266 от ЗЗД, така и разпоредбата на чл.268 от ЗЗД уреждат правото на изпълнителя по договора за изработка да получи възнаграждение за извършената работа. В разпоредбата на чл.266 от ЗЗД се урежда хипотезата на завършено изпълнение на възложената работа, а чл.268 от ЗЗД урежда хипотеза, при която работата не е завършена изцяло, тъй като възложителят се е отказал от договора в хода на неговото изпълнение поради основателна причина. В първата хипотеза за изпълнителя възниква право на уговореното възнаграждение за възложената работа, а при отказ от договора той има право на направените от него разходи, на възнаграждение за извършената работа и на печалбата, която би получил от изпълнението на работата. Независимо от тези разлики в правата на изпълнителя, общото е, че и в двата случая за него се поражда вземане за възнаграждение за изработеното, независимо дали е завършил изпълнението изцяло или само частично. Не се касае за различни материални права, а за разлика в размера на дължимото възнаграждение. Поради това когато при предявен иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД, ответникът – възложител е направил възражение за отказ от договора и съдът намери възражението за основателно, той няма да отхвърли изцяло иска по чл.266 ал.1 от ЗЗД, а ще присъди само част от претендираното възнаграждение. Тъй като уговорената от страните с договора за изработка договорна стойност се дължи при пълно изпълнение в хипотезата на чл.268 от ЗЗД ще се дължи възнаграждение, изразяващо се в съотношението между договорената стойност, отнасяща се за уговорената от страните степен на завършеност, и стойността на частично изградения обект. В този случай възнаграждението следва да се определи съгласно цената, уговорена с договора, но при съобразяване, че същата е за напълно завършен обект. / в този смисъл решение № 157 от 04.06.2013г. по гр. д. №1013/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о/. Доколко въззивният съд правилно е преценил наличието на предпоставките за отказ от договора по реда на чл.268 от ЗЗД е въпрос по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК.
По процесуалния въпрос относно предпоставките за приложение на чл.162 от ГПК е формирана задължителна практика с решение №64/04.04.2011г. по гр. д. №1748/2009г. на ВКС, IV г. о. В него се приема, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към последната алтернатива обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда. В случая въззивният съд се е позовал на липса на други доказателства за стойността на доставената част от оборудването и на изпълнените на място дейности по монтажа, което е съобразено с факта, че в офертата към процесния договор не са включени единични цени на отделните компоненти на оборудването. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски тъй като не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2911 от 30.04.2015г. по гр.д. №9206/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV а въззивен състав, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *