4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№693
София.03.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 635/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. К., срещу решение № 90 от 07.11.2014 г. по в.т.д. № 688/2014 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 23 от 25.03.2014 г. по гр.д. № 10089/2013 г. на Районен съд – Перник. С посоченото първоинстанционно решение е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 ГПК, че [фирма] дължи на [фирма] следните суми по заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. № 3932/2013 г. по описа на РС – Перник: сумата 23 543.57 лв. – главница по фактура № [ЕГН]/19.06.2012 г.; 2 482.32 лв. лихва за забава за периода от 20.06.2012 г. до 08.07.2013 г. и законната лихва върху главницата от 08.07.2013 г. до окончателното изплащане на задължението.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на исковата претенция. Евентуално се иска отмяна на решението в частта за главницата над сумата 734.85 лв., съставляваща разликата между признатата от дружеството сума по фактурата – 17 227.39 лв. и сумата 16 492.54 лв., представляваща сбор от сумата по издадени кредитни известия. Касаторът твърди, че въззивният съд не е подложил на задълбочен анализ основанието за издаването на фактурата, предвид твърденията на самия ищец за съществуване на трайни търговски отношения и необосновано не са възприети възраженията за съществуване на договор за посредничество, по който ищецът дължи съответно възнаграждение. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за недоказаност на възражението във връзка с издадени кредитни известия и съответно за недължимост на пълния размер на претендираната сума по фактурата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник адвокат К. И., оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита атакуваното въззивно решение за правилно. Подробни съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по спорния предмет, решаващият съдебен състав на Окръжен съд – Перник извършвайки самостоятелна преценка на доказателствата по спора и на възраженията и доводите на страните, е приел, че между страните е осъществена търговска продажба на стоки по процесната фактура, подписана и осчетоводена от страните по продажбеното отношение, с ползван данъчен кредит от ответното дружество. Отчетено е и признанието на ответника, направено в съдебно заседание на 24.01.2014 г. за дължимост на сумата от 17 227.39 лв. по фактурата.
За недоказано е прието възражението на ответното дружество за наличие на предпоставки за приспадане на сумата 6 316.18 лв., съгласно издадено кредитно известие от 19.06.2012 г. , предвид счетоводните записвания при страните по спора и заключението на счетоводната експертиза. Отхвърлено е и възражението за прихващане, основано на издадена от ответника фактура № [ЕГН] от 01.10.2013 г. за дължимо възнаграждение от ищеца за комисионно възнаграждение за реализирана посредническа дейност за продажба на стоки, предлагани от ищеца. Прието е, че едностранно подписаната и осчетоводена само при ответното дружество фактура не доказва наличието на валидно сключен комисионен договор или друг такъв между страните като основание за плащане на възнаграждение, чието неизпълнение се твърди.
С оглед предмета на делото въззивният съд е счел за ирелевантни доводите на ответното дружество, свързани с наличие на други искови производства, както и с наличието на още три кредитни известия за периода м.07. – м.08.2012 г.
Акцесорното вземане за лихви е прието за дължимо от датата на издаване на процесната фактура, преценявайки договореностите между страните и неприложимостта на чл.303а ТЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените в т.1 от изложението процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и във връзка със задължението за служебно събиране на доказателства, не могат да обосноват приложното поле на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В случая тези въпроси не са обуславящи за изхода на делото, тъй като независимо от извършената преценка от въззивната инстанция на възражението на ответника във връзка с конкретно кредитно известие, а именно това, издадено на 19.06.2012 г. за сумата 6 316.18 лв., това възражение не е направено своевременно – с отговора на исковата молба, а едва в съдебно заседание на 24.01.2014 г., с оглед признанието на иска в размер до 17 227.39 лв. Следователно, за първоинстанционния съд не е съществувало задължение да включва това конкретно възражение в доклада при разпределяне тежестта на доказване и съответно да дава указания на ответника за доказване на възражението, нито за въззивния съд е съществувало задължение да дава възможност на ответното дружество да предприеме съответни процесуални действия, свързани с доказване на възражението.
Втората група въпроси, свързани с доказателствената сила на счетоводните книги и изискванията за тяхната редовност, са основани изцяло на твърдения на ответното дружество, които не са възприети от решаващия съдебен състав, след преценка и възприемане на основната и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи. Това обуславя извод, че въпросите са основани на поддържаната от касатора неправилност на атакуваното решение, която обаче не може да се преценява в рамките в производството по селекция на касационните жалби.
Последният въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – как следва да процедира въззивният съд при непрецизирана в исковата молба претенция, е изцяло ирелевантен, тъй като липсват данни за несъответствие между заявлението, въз основание на което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК и исковата молба, предявена по реда на чл.415, ал.1 ГПК.
Предвид недоказаността на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, за настоящия съдебен състав не съществува задължение да се произнася по поддържаните от касатора допълнителни критерии по т.1 и т.3 на същата разпоредба.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски следва да бъде отхвърлено поради липса на доказателства, че договореното адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. с ДДС е действително заплатено по уговорения между страните начин – „по сметка”. В този смисъл е и т.1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90 от 07.11.2014 г. по в.т.д. № 688/2014 г. на Окръжен съд – Перник.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: