О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
С. 19.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 26 май две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г. гр. дело № 1343/2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена от процесуалния представител адв. И. А., срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд, № 646 от 17.12.2014г. по в.гр.д. № 1085/2014г., с което е отменено решението на Плевенския районен съд, № 1552 от 20.10.2014г. по гр.д. № 2682/2014г., и вместо него с въззивното решение е осъдено [фирма] да заплати на В. Г. В. на основание чл. 215, ал. 1 КТ сумата 4 790 лв. обезщетение за 479 дни командировка на територията на Република България.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявения от В. Г. В. против [фирма] иск по чл. 215, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за командировки, въззивният съд е приел, че от характера на работата на ищеца – общ работник строителство сгради, не може да се направи извод, че той следва да изпълнява трудовите си задължения в други населени места извън седалището на предприятието и поради това не се счита командирован и не му се дължат дневни пари по Наредбата за командировките в страната /Н./. Приел е, че разпоредбата на чл.66, ал.3 КТ не може да се тълкува така разширително. Тя е приложима за длъжности като кондуктор, машинист, които макар и да работят във влака, който се придвижва между различни населени места, поради естеството на своята работа, не са командировани по смисъла на Н.. Това разбиране е и нормативно уредено в чл. 6 Н., в която норма при изброяване на съответните видове професии на работниците, осъществяващи съответния характер на работа, не са обхванати общите работници в строителството. Ответното дружество е прилагало също по този начин чл. 66 КТ и Н., за което сочат двата периода от по 13 дни и 17 дни, за които ищецът е бил командирован и е получил дневни пари, които са обхванати от процесния период – 01.07.2011г. – 15.04.2014г., и са установени от заключението на експертизата.
К. [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по няколко материалноправни въпроса по прилагането на чл. 66, ал. 3 КТ: кое е мястото на работа на строителен работник, когато в трудовия му договор и длъжностната характеристика е прието, че следва да полага труд на обекти, с които фирмата има сключени договори – следва ли същите да са предварително определени, за да не счита командирован; следва ли винаги, когато изпълнява служебните си задължения извън населеното място, в което е офисът на предприятието, строителен работник да се счита командирован, макар да е налице противна уговорка между страните по трудовия договор; как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 66, ал. 3 КТ в частта „освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата”; за кои длъжности и професии е приложима предвидената в КТ хипотеза относно мястото на работата. Прилага решение по гр.д. № 400/12г. на Плевенския окръжен съд и решение по гр.д. № 691/12г. на Добричкия окръжен съд.
ВКС намира, че поставените въпроси са от значение за решаването на делото като се елиминира въведеното условие, че между страните е налице уговорка за полагане на труд на обекти, с които фирмата има сключени договори, тъй като това обстоятелство не е прието за установено от фактическа страна от съда, основал изводите си на последното представено допълнително споразумение /от 30.12.2008г./ където такава уговорка липсва. Не са налице обаче хипотезите на чл. 280, ал. 2 и 3 ГПК, тъй като по тълкуването на понятието „място на работа” по смисъла на чл. 121, ал. 1 КТ по отношение на строителен работник, с оглед задължението на работодателя да заплаща обезщетение за командироване по чл. 215 КТ, е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 123 от 14.03.2011г. по гр.д. № 1167/2010г. ІV г.о. ВКС. В отговор на посочения по-горе въпрос е прието, че не може да се обоснове характерът на работата с наименованието на длъжността – “строител жилища”, и не е налице втората хипотеза на чл.66, ал.3 КТ, т.е. че от характера на работа на ищеца не следва, че мястото му на работа съвпада с местата, в които той е бил командирован. В този смисъл е и дадената уредба на понятието „място на работа“ в чл. 66, ал. 3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. От характера на работа на строител не следва, че мястото на работа съвпада с местата, в които е извършвал строителни дейности.
В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви, поради което не е налице противоречие в съдебната практика по прилагането на чл. 66, ал. 3 КТ, нито въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Плевенския окръжен съд, № 646 от 17.12.2014г. по в.гр.д. № 1085/2014г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: