О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София 19.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т.дело № 60174 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Д.-О. з.“, чрез адв. К. И., срещу решение № 1008 от 17.05.2016г. по в. гр. д. № 1363/2016г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 5720 от 31.07.2015г., постановено по гр.д.№7333/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Е. В. Т. /заместена в процеса от наследниците си Н. Н. Н. и О. Н. Н./ срещу ответника за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 16.11.2013г., за разликата от 36 000 лв. до 50 000, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2013г. до окончателното изплащане на сумата, е осъдено [фирма] да заплати на Н. Н. Н. и О. Н. Н. сумата от по 7 000 лв. за всеки, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2013г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които са били претърпени от ПТП, настъпило на 16.11.2013г., като първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ за сумата 36 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва.
В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове, а при условията на евентуалност за намаляване на размера на обезщетението.
В изложението по чл. 284 ГПК жалбоподателят формулира въпросите: 1. относно предпоставките за приложението на чл. 20, ал.1 ЗДвП и в частност налице ли е хипотезата на чл.20,ал.1 ЗДвП, а именно липса на непрекъснат контрол върху автомобила от водача, когато той предприема съзнателно смяна на посоката си на движение? 2. достатъчно ли е за отпадане на виновността на водача да бъде установена невъзможност при движение с разрешена скорост да се предотврати настъпването на удара в хипотезата на чл. 20, ал.2 ЗДвП, чрез намаляване на скоростта и спиране и необходимо ли е при произнасяне по вината за настъпване на ПТП, възникнало в резултат на внезапна опасност /навлизане на друго МПС в опасната зона/, да бъдат изследвани обстоятелствата по чл. 20, ал.2 ЗДвП – конкретна пътна обстановка, мястото на удара и поведението на водача, създал опасността с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението? 3. относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и в тяхната съвкупност да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. 4. следва ли при евентуална неяснота относно това дали пострадалият е бил с поставен колан и какви са последиците от това, съдът да отстрани констатираната неяснота на делото от фактическа страна, чрез предприемане на действия по повторно изслушване на експертизи или служебно събиране на доказателства? 5. относно критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на размера на обезщетението.
Жалбоподателят поддържа наличието на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, по първия въпрос, като се позовава на решение № 1198 от 08.06.2015г. на САС по в.гр.д. № 240/2015г., и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по останалите въпроси като сочи и решение № 185 от 15.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 889/2012г. на IV г.о.- по втория, решение № 3 от 15.03.2016г. на ВКС по гр.д. № 2526/2015г. на III г.о. – по третия, т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК и решение № 157 от 11.02.2016г. на ВКС по т.д. № 3638/2014г. на I т.о. – по четвъртия и Постановление № 4 от 23.X..1968г. на Пленума на ВС – по петия въпрос. Според жалбоподателя първия правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по жалбата – Н. Н. Н. и О. Н. Н. не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.226,ал.1 КЗ/отм./ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е, че в исковата молба се съдържат твърдения, че на 16.11.2013г. е станал пътен инцидент на главен път [населено място] – [населено място], при който водачът на л.а.”С.” с ДК № ТХ ***** ХС М. М. е нарушил правилата за движение по пътищата и причинил ПТП с автобус ”П.” с ДК№ ТХ ***** ХА, в който е пътувала първоначалната ищца Е. Т. /заместена в процеса от наследниците си Н. Н. и О. Н./, вследствие на което същата е получила травматични увреждания в областта на долните крайници. Твърденията са, че виновен за инцидента е бил водача М., който е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка гражданска отговорност на водачите, сключен с ответника [фирма]. Прието е, че ответникът [фирма] оспорил твърденията на ищцата, че процесният инцидент е настъпил по вина на застрахования водач, видът и степента на претендираните за настъпили увреждания, като в условията на евентуалност направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на автобус „П.”, както и от самата пострадала, която е пътувала в автомобила без поставен предпазен колан. Оспорен е началния момент, от който застрахователя дължи лихва за забава, който следва да бъде от поканата, а не от увреждането.
Въззивният съд приел, че от заключението по допуснатата по делото първоначална САТЕ е установен най-вероятният механизъм за настъпване на ПТП, а именно: лекият автомобил „С.” се е движил по пътя [населено място]- [населено място], със скорост от 52.31кв.м. и в същото време по пътя от [населено място] към кръстовището с пътя [населено място]- [населено място], който е бил с предимство, се е движил автобус „П.”, в който е пътувала пострадалата. На кръстовището с главния път водачът на автобуса е предприел маневра завиване на ляво, след което е настъпил удар между двете превозни средства, като причина за настъпване на инцидента е поведението и на двамата водачи, което е основание за ангажиране на съвместната им отговорност за причинените на трети лица вреди. Преценени са за неоснователни оплакванията от застрахователя, тъй като ударът е непредотвратим за застрахования водач при предприетата маневра аварийно спиране и завиване наляво, но е бил предотвратим при условие, че е било запазено праволинейното движение, без превозното средство да се отклонява от траекторията си. Според въззивния съд с тези действия водачът на л.а.”С.” е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП, задължаваща водачите да упражняват непрекъснат контрол върху управляваните от тях превозни средства. Обосновал е, че приносът за настъпване на произшествието на водача на автобуса е много по-голям, в сравнение с приноса на други водач, че този въпрос в конкретния случай не е част от предмета на доказване. Посочил е, че когато увреждането е съпричинено от повече от едно лице са налице условия за ангажиране на солидарната отговорност на всеки от деликвентите, че последните не могат да направят възражение за разделяне на задължението, съобразно приноса им. Прието е, че в този случай пострадалият може по свой избор да насочи прекия иск срещу всеки един от застрахователите на деликвентите и да претендира от него цялото вземане.
Въз основа на допусната комплексна експертиза е прието за установено, че от инцидента пострадалата е получила следните увреждания : счупване на лявата бедрена кост в долния й край ; счупване на външния малеол на десния глезен. При постъпване в болницата е била поставена гипсова имобилизация на десния крак за 5 седмици, а левият крак е бил поставен на директна екстензия, като впоследствие й е била направена операция на лявото бедро, при която е било извършено открито наместване и заковаване на костта с метална пластина, 9 кортикални, 1 динамичен и 1 спонгиозен винт. Съдът е формирал извод, че макар пострадалата да не се е възстановила от получените травматични увреждания /костите не са зарастнали и не е била проведена процедура по раздвижване/, при определяне размера на следващото се обезщетение следва да се съобрази периода от датата на увреждането до получаване на исхемичния мозъчен инсулт, тъй като след това същата е получила парализа в долните крайници. От допълнителната СМЕ е прието за установено, че липсва причинна връзка между инцидента и проявилото се мозъчно-съдово заболяване, поради което последното не следва да се отчита при определяне размера на обезщетението. За относими обстоятелства съдът счел, че преди инцидента пострадалата е била жизнен и социален човек, а след него е била прикована на легло, не е била в състояние да се обслужва сама и се е нуждаела от чужда помощ в посочения шестмесечен период – била е с памперси и е ползвала подлога.
При тези съждения е прието, че в полза на наследниците на пострадалата следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди от 50 000лв., като за разликата до пълния претендиран размер искът е неоснователен.
За неоснователно е прието възражението, че с поведението си пострадалата е допринесла за настъпване на увреждането, тъй като застрахователят не установил в условията на пълно доказване този свой довод.
Въззивният съд посочил е, че моментът, от който следва да се присъди претендираната компенсаторна лихва е датата на увреждането – 16.11.2013г., тъй като за вземания с източник непозволено увреждане деликвентът /длъжникът/ се счита в забава от датата на осъществяване на деянието.
При тези изводи съдът е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ/отм./ за разликата над 36000 лв. до 50 000 лв. и вместо отменената част е уважил иска за още по 7000 лв. за всеки от наследниците на починалата ищца обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 16.11.2013 г. до окончателното изплащане.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на обжалваното въззивно решение. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.280 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали формулирания от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Както се отбеляза първият въпрос от изложението на жалбоподателя касае правилността на обжалваното решение – възприетата фактическа обстановка от въззивния съд и поради това не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и четвърти въпроси от изложението. Тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираната по-горе практика на ВКС, тъй като не са разрешени в обжалваното въззивно решение, не са включени в предмета на спора и съответно не са обусловили решаващите правни изводи на съда по делото. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 3/15.03.2016 г. по гр.дело № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана р. по гр.д. №4744/08 г. на първо г.о., по гр.д. №1660/09 г. на първо г.о., по гр.д. №241/11 г. на първо г.о., по т.д. №1656/13 г. на второ т.о., по гр.д. №952/10 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №2343/13 г. на трето г.о. на ВКС, според която съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора – ТР №1/13 г. ОСГТК. Съдебният състав е приел, че при обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания на неизгодни за тях факти, които преценени по правилото на чл.175 ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. Фактическите и правни изводи на съда са формирани след обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на спраните, относими към предмета на спора. С оглед на това съдът преценява, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението.
С ППВС № 4 С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства са характерът на увреждането, начинът на извършването, обстоятелствата при които е извършено и др. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид характерът на увреждането – счупване на лявата бедрена кост в долния й край, счупване на външния малеол на десния глезен, извършената гипсова имобилизация на десния крак за 5 седмици и поставянето на директна екстензия по време на болничния престой, извършената впоследствие операция на лявото бедро, при която е било осъществено открито наместване и заковаване на костта с метална пластина, 9 кортикални, 1 динамичен и 1 спонгиозен винт.Съобразен е периода от датата на увреждането до получаване на исхемичния инсулт, липсата на причинна връзка между инцидента и проявилото се мозъчно-съдово заболяване, което не е взето предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че преди инцидента пострадалата е била жизнен и социален човек, а след него е била прикована на легло, не е била в състояние да се обслужва сама и се е нуждаела от чужда помощ в шестмесечен период – била е с памперси и е ползвала подлога. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия правен въпрос от изложението.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1008/17.05.2016 г. по в.гр.дело № 1363/2016 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7725/27.05.2016 г., подадена от ответника [фирма] [населено място], ЕИК [ЕГН], чрез адв.К. И., съдебен адрес [населено място], [улица],вх.А, ет.2, адв.д-во „К. И. и Я. Н.”.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: