Р Е Ш Е Н И Е
№ 72
С., 14.07.2011 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: Д. П.
Т. К.
при секретаря Кр.А.
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 659 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] чрез процесуалния му пълномощник – адв. М. К. срещу въззивно решение от 23.02.2010 г. по в. гр. д. № 661/2009 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 1057/03.08.2009 г. по гр. д. № 669/2009 г. на Районен съд, [населено място] в частта, с която предварителният договор за продажба на недвижим имот от 25.09.2007 г., сключен между [фирма] и [фирма], [населено място], е обявен за окончателен при условие купувачът [фирма] да заплати на продавача сумата от 40 000 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, и вместо което е извършено прихващане между вземането на [фирма] от [фирма] по запис на заповед от 02.10.2007 г. и договор за цесия от 06.04.2009 г. в размер на 600 000 евро и вземането на [фирма] по обявения за окончателен предварителен договор за продажба на недвижим имот в размер на 40 000 евро, до размера на по-малкото от тях – 40 000 евро.
Съдът е постановил след влизане в сила на решението, предварителният договор от 25.09.2007 г. да се счита обявен за окончателен без условието за плащане на продажната цена.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/. Според жалбоподателя, цитираните разпоредби на чл. 362 и сл. ГПК имали предвид, че когато предмет на производството по делото е упражняване по съдебен ред на правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен, проверката да се извършва в рамките на обхвата по чл. 363 ГПК, при което съдът е длъжен да замести с решението си обещания договор, като не е властен да внася каквито и да е било промени в неговото съдържание, тъй като е длъжен с решението си да възпроизведе клаузите на обещания договор, така както са предвидени от предварителния договор.
Касаторът счита, че обратното би означавало да се извърши промяна в договорените условия. Приложено е в подкрепа на това становище Решение № 30/05.04.1973 г. по гр. д. № 13/1973 г. на ОСГК и Решение № 533/30.06.1999 г. по гр. д. № 125/1999 г. на ІІ г. о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] в писмен отговор взема становище за неоснователност на жалбата.
В съдебно заседание процесуални представители на страните не се явяват.
С определение № 57/08.02.2011 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правния въпрос, свързан с „допустимост за разглеждане в производството по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, основано на правилата по чл. 362, ал. 1 ГПК, на въведено от купувача възражение за съдебно прихващане по отношение плащането на цената по предварителния договор”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, в съответствие с правомощията си по чл. 293 ГПК приема следното:
За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е прието, че купувачът по предварителния договор [фирма] ще следва да заплати уговорената цената по договора за недвижимите имоти в размер на 40 000 евро, в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, с което се обявява предварителният договор за окончателен, Бургаски окръжен съд е счел, че е възможно в производството за сключване на окончателен договор по чл. 362 и сл. ГПК да се разглежда въведено от купувача възражение за съдебно прихващане по отношение плащането на цената на имотите, с насрещно вземане за сумата 600 000 евро, основано на запис на заповед между физическо лице и дружеството – продавач и по договор за цесия.
Въззивният съд е посочил, че макар и да се касае до специално исково производство, е допустимо да се предявява и разглежда възражение за прихващане /цитирана е т. 6 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/, още повече, че възражението е било заявено в исковото производство пред първата инстанция като процесуален способ за защита, и не изисквало изискуемост и ликвидност на насрещното вземане.
Счел е, че наличието на специалното исковото производство няма отношение към допустимостта на защитното възражение за прихващане, което неправилно не е било допуснато и разгледано от първоинстанционния съд.
По отношение на възражението за прихващане съдът е посочил, че е налице безспорно установено съществуване на вземане, тъй като имало висящо съдебно производство по отношение на записа на заповед. Това мотивирало въззивната инстанция да зачете възражението и извърши компенсация, отменяйки условието за плащането на цената по предварителния договор.
По делото е било безспорно съществуването на валиден предварителен договор от 25.09.2007 г., сключен между страните. По силата на този договор ответното дружество [фирма] е поело задължение да прехвърли на купувача [фирма] /ищец/ собствеността върху три недвижими имота в землището на [населено място] поляна срещу насрещно задължение на купувача да заплати цената им в размер на 40 000 евро, част от нея авансово, а останалата част, която според уговореното в договора, била дължима в деня на нотариалното изповядване на сделката пред нотариус / чл. 2, ал. 2 от договора/.
В процесния договор страните са предвидили в чл. 5, че продавачът има право да получи цената, договорена в чл. 2 в сроковете и при условията на този договор.
Не се е спорило пред инстанциите по същество, че след изтичане на договорения срок, окончателен договор не бил сключен, като спорен е бил въпросът за плащането на цената от купувача, предвид въведено от ищеца- купувач възражение за съдебно прихващане с вземане по други правоотношения – запис на заповед и последващ договор за цесия.
Първоинстанционният съд е счел, че е недопустимо ищецът в производството по обявяване на предварителния договор за окончателен да въвежда правопосагяващо възражение за прихващане и е отказал да го приеме.
Въззивната инстанция, при проверка на възражение на ответника по иска /продавач/ за неизправността на купувача, с оглед неизпълнение на задължението, което е поел за плащане на цената по договора, е счел, че неправилно първоинстанционният съд е отказал да се произнесе по въведено от ищеца в тази връзка възражение за прихващане, тъй като разглеждането на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се извършвало по същите процесуални правила, относими към всички искови съдебни производства.
В решението липсват други аргументи, свързани с допустимост в производството по реда на чл. 362 ГПК да се въвежда и разглежда възражение за прихващане от ищеца /купувача по предварителния договор/ като процесуално средство за защита.
Въззивният съд неправилно е посочил, че производството по Глава ХХХІ на ГПК е специално исково производство, вместо да прецени, че става дума за особено исковото производство, както и да отчете неговите особености.
По така поставения значим правен въпрос, настоящият състав на ВКС, ТК, състав на Първо отделение приема следното:
Производството за сключване на окончателен договор е едно от особените искови производства по Глава трета на ГПК, което има за предмет произтичащото от предварителния договор право да се иска сключване на окончателен договор. По своя произход това право е потестативно /в този смисъл и ТР № 84/06.09.1968 г. на ОСГК на ВС/ и има за цел постигане на правните последици на несключения договор чрез съдебно решение, което го замества. Така очертаното право не е насочено към принуждаване на неизправната страна да направи волеизявление за сключване на окончателния договор /осъждане и изпълнение по чл. 527 ГПК/.
Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с който се предявява потестативното право, което може да се упражни само чрез съд е конститутивен и решението, с което същият се уважава не е изпълнително основание за принудително осъществяване сключването на окончателен договор. Известно е, че по правило при предварителния договор и двете страни могат да предизвикат правната промяна по взаимно съгласие, но при хипотези, при които в противоречие с действителното правно положение, едната страна не дава съгласието си за дължимата правна промяна, възниква необходимост от предявяване на конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Съпоставката между конститутивен и осъдителен иск налага извод за това, че защитата посредством първия е много по-пълна, тъй като при решение, постановено по осъдителен иск се открива възможност за принудително изпълнение, докато при конститутивно решение на лицето се дава директно дължимата правна промяна, и то не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Или конститутивният иск е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.
От същността на производството по чл. 362 – 364 ГПК при иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следват и неговите особености. В рамките на това особено съдебно производство, съдът осъществява до голяма степен същите действия, които извършва нотариуса, проверявайки дали е изпълнено задължението за прехвърляне правото на собственост върху имот; дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота, както и факта на плащане на уговорената продажна цена /която съставлява елемент от договора/. След като съдът следва да замести с решението си обещания договор, то той не разполага с правото да внася каквито и да е било изменения в съдържанието му, тъй като е задължен в съдебния акт да възпроизведе клаузите на обещания договор, така както те са очертани в предварителния договор, когато счете, че искът е основателен. Ако решаващият съд приеме, че купувачът не е изпълнил свое основно задължение при сключване на окончателния договор – да изплати покупната цена или остатъка от нея, той постановява в решението по реда на чл. 362, ал. 1 ГПК, че замества окончателния договор при условие, че ищецът изпълни задължението си /същото може да бъде парично задължение или непарично /.
Или въпросът за вземането за цената не е предмет на делото, защото проверката относно съществуването на това вземане има значение единствено за режима на решението, с оглед поставянето на условие да се изпълни това задължение в рамките на законовия срок по чл. 362 ГПК. Ако се приеме, че е допустимо в това производство да се разглежда възражение, чиито предмет е спорно право, то следва да се преценяват и процесуалноправните последици: – за рещаващия съд възниква задължението да разгледа това възражение и да разреши спора със сила на пресъдено нещо, т. е. предявяването на възражението поставя начало на цяла верига от гражданскопроцесуални правоотношения, чрез които се осъществява разглеждането и решаването на материалноправния спор по прихващането, формиращ и сила на пресъдено нещо посредством решението.
Следва да се съобрази и факта, че прихващането се извършва чрез изявление на една от страните, отправено до другата, което има характеристика на едностранна правна сделка. Компенсационното право е потестативно и е от категорията на погасителните, при него се цели погасяване без реално изпълнение. Когато компенсационното волеизявление се прави в самия процес, то се свърза с факта, че съставлява процесуално средство за защита срещу иска, т. е. средство за защита на негови /на ищеца в случая/ насрещни права /компенсационното му право и насрещното му вземане/, дотолкова, доколкото те са противопоставими на претендираното право.
Защото постановяването от решаващия съд на условието за изпълнение на задължението, /а не осъдителен диспозитив/, и наличието на законов срок за неговото изпълнение, както и изрично регламентиране на последиците от неизпълнението, свързани с искане за обезсилване на решението, също са част от особеностите на това съдебно производство по Глава ХХХІ на ГПК, недаващи основание да се приеме правната възможност за разглеждане на въведено от ищеца възражение за съдебно прихващане с неликвидно вземане, по отношение на цената на обещания имот в производство по чл. 362, ал. 1, изр. 1 ГПК.
Компенсация е възможна, тъй като е законодателно регламентирана, но тя е относима към исковото производство по чл. 362, ал. 2 ГПК, във вр. с изр. последно на чл. 362, ал. 1 ГПК, тъй като е предвидено, че в законовия срок ищецът трябва да изпълни, задължението си, включително чрез прихващане на платените от него за сметка на ответника задължения към държавата.
По тези съображения настоящия състав приема, че в особеното исково производство по реда на чл. 362 ГПК по иск за обявяване на предварителен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за окончателен, купувачът не разполага с възможността за въвеждане на възражение за съдебно прихващане с неликвидни вземания по отношение плащането на цената на имота.
В конкретния случай, ищецът е въвел съдебно прихващане на вземането на ответника относно цената на недвижимите имоти с неликвидни вземания на ищцовото дружество, основани на договор за цесия от 06.04.2009 г., въз основа на запис на заповед от 02.10.2007 г. в размер на 600 000 евро. При това положение, въззивното решение в обжалваната му част, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която предварителният договор за продажба на недвижими имоти от 25.09.2007 г., сключен между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] е обявен за окончателен ПРИ УСЛОВИЕ купувачът [фирма] да заплати на продавача [фирма] сумата 40 000 евро, представляваща продажната цена на три недвижими имота, предмет на договора, която цена е постановено да бъде заплатена в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, и вместо него е постановено извършване на съдебно прихващане е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
След като страните са уговорили цена на сделката 40 000 евро, която купувачът е следвало да заплати към датата на изповядването й пред нотариус, и не се спорило, че цената не е заплатена, при отречена възможност на купувача за компенсация чрез визираното възражение, ще следва предварителният договор да се счита обявен за окончателен при условието купувачът [фирма] да заплати на продавача [фирма] продажната цена от 40 000 евро в 2 седмичен срок от влизане в сила на решението.
Водим от изложеното, на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ на въззивно решение № 11/ 23.02.2009 г. по в. гр. д. № 661/2009 г. на Бургаски окръжен съд в обжалваната му част, свързана с отмяна на условието за купувача да заплати продажната цена, поради извършено прихващане, и е постановено след влизане в сила на решението предварителният договор от 25.09. 2007 г. да се счита обявен за окончателен без условието за плащане на продажната цена, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
Предварителният договор за продажба на недвижими имоти от 25.09.2007 г., сключен между [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] и [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [община], да се счита обявен за окончателен, при УСЛОВИЕ купувачът [фирма] да заплати на продавача [фирма] сумата 40 000 /четиридесет хиляди/ евро , представляваща общата продажна цена на трите недвижими имота, предмет на договора, която цена следва да бъде платена от купувача на продавача в 2 седмичен срок от влизане в сила на решението.
Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: