О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 725
Гр.С., 22.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2546 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. В. Р. срещу решение №.17/21.01.2015 по г.д.№.617/14 на ОС [населено място] – с което е отменено решение от 21.01.15 по г.д.№.617/14г. на Районен съд Ловеч и Б. В. Р. е осъден да плати на М. С. на основание чл.240 ЗЗД 8360лв. неизпълнено задължение за връщане на главница по договор за заем, сключен на 3.06.10, ведно със законната лихва считано от 20.01.14г. до окончателното изплащане, и на основание чл.92 ал.1 ЗЗД 8360лв. неустойка, ведно със съответно присъждане на разноски.
Ответната страна М. С. оспорва жалбата.
К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правна основание чл.240 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за основателни и, като е отменил първоинстанционното решение, ги е уважил. Приел е от фактическа страна, че между ищеца и трето за делото лице – [фирма], е бил сключен договор за заем /като възраженията за неговата нищожност поради симулация и унищожаемост като сключен при крайна нужда са неоснователни – недоказани, а второто – и погасено по давност/, солидарен длъжник по който бил ответникът. По силата на договора ищецът предоставил в заем на третото лице сумата 8360лв. с уговорка да бъде върната в срок до 5.09.2010г., а при неиздължаването й на падежа да се заплати обезщетение за забава в размер на двойния й размер. Предвид неизпълнение в срок, ищецът се снабдил със Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК /договорът за заем е бил с нотариална заверка на подписите/ срещу двамата длъжника, било образувано изпълнително дело и в рамките на същото ответникът му платил в брой сумите, предмет на заповедта. Междувременно, обаче, по жалба на третото лице заемател и ответника, заповедта за незабавно изпълнение била отменена и изпълнителният лист – обезсилен. Заповедният съд издал в полза на длъжниците обратен изпълнителен лист – въз основа на който те образували частно изпълнително дело срещу ищеца, в рамките на което той им платил сумите по обратния изпълнителен лист. При тези факти въззивната инстанция е приела, че ищецът е доказал съществените елементи на договора за паричен заем, а ответникът – солидарен длъжник, не е доказал, че е изпълнил задължението за връщане на заема на падежа. Намерила е възражението за погасяването му поради непредявяването му в производството по несъстоятелност на главния длъжник [фирма] за неоснователно – доколкото солидарният длъжник, за разлика от поръчителя, не може да противопоставя на кредитора личните възражения на своя съдлъжник съобразно чл.122 ал.3 ЗЗД. От друга страна, във връзка с възражението, че искът е неоснователен, защото сумата вече е била платена на ищеца, а по новото му вземане ответникът вече не отговаря солидарно с [фирма], е отразил изрично, че предявения иск се основава на договор за заем, по отношение на който няма формирана сила на пресъдено нещо. Принудителното събиране на суми от длъжника се е осъществило в резултат на проведено заповедно производство и привеждане в изпълнение на издадения в полза на заявителя /ищец в настоящото производство/ изпълнителен лист – а след отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и изпълнителния лист е издаден обратен изпълнителен лист, в резултат на което получените по допуснатото предварително изпълнение суми са върнати на длъжника – т.е. отношенията между страните са такива, каквито са били преди започване на производството. Това следва от характера на заповедното производство, което има за цел създаване на съдебно изпълнително основание по специален ред за вземания, които са изискуеми и ликвидни, но в него съдът не проверява дали вземането съществува. При тези изводи е уважил както претенцията за връщане на главницата, така и тази за заплащане на уговорената в договора неустойка.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС – реш. №.197/7.02.12 по г.д.№.1043/10г., ТК, ІІ отд. на ВКС, и са от значение за точното приложение на закона иразвитието на правото: 1. „С изплащане на заемната сума по договор за заем погасява ли се вземането на кредитора и възможно ли е то да се „възобнови”, след като веднъж е погасено, поради това, че заемателят е бил принуден да върне полученото по силата на обратен изпълнителен лист?”; 2.”С. като вземането на кредитора по договор за заем е било погасено, възможно ли е да се възстанови солидарната отговорност между съдлъжниците по този договор и при какви условия”; 3. „Каква е по естеството си претенцията на кредитора, който е събрал вземането си по договор за заем, но впоследствие е върнал тази сума по силата на обратен изпълнителен лист – такава по заемно правоотношение /чл.79 вр. с чл.240 ЗЗД, респ. чл.92 ЗЗД/ или за неоснователно обагатяване срещу титуляра на обратния изпълнителен лист /чл.55 ал.1 пр.1 или трето, евентуално по чл.59 ЗЗД/.
Настоящият състав намира, че изложението не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Изведените въпроси са свързани с твърденията на касатора, че въззивният съд е прил, че заемното правоотношение се е възобновило. В. съд не е излагал подобни мотиви, респективно не е обсъждал и формирал извод, че е налице възобновяване на заемното правоотношение. Това, което съдът изрично е приел, е, че ищецът е доказал наличието на договор за заем, а ответникът – солидарен длъжник, не е доказал, че е изпълнил задължението си за връщане на заема на уговорената дата. В подкрепа на този извод е и посочил, че доколкото получената в изпълнителното производство по издадената заповед за незабавно изпълнение сума от ищеца впоследствие, отново в хода на изпълнително производство по издаден в полза ответника обратен изпълнителен лист е върната обратно, отношенията между страните са такива, каквито са били преди започване на производството. Решаващата воля на съда е, че няма погасяване на задължението за връщане на заетата сума – доколкото, предвид изложеното по-горе, твърдяното погасяване при горните обстоятелства е невалидно – поради това и се дължи изпълнение на задължението за връщане на получената в заем сума. Предвид изложеното и доколкото въпросите предпоставят условие, което не е налице и не е прието от въззивната инстанция, те не са свързани с решаващата воля на съда и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Във връзка с третия въпрос следва да се добави и, че той не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и защото не е общ и абстрактен, а свързан с конкретните факти по случая. Правната квалификация на иска се определя винаги с оглед конкретните данни по делото – тя зависи от конкретните твърдения, изложени в исковата молба. Същевременно, отговорът на така изведения въпрос предполага да се даде отговор на въпроса основателен ли е искът на ищеца или не – а това не може да се направи в производство по предварителна селекция на касационните жалби по чл.288 ал.1 ГПК.
Отделно от изложеното, не е налице и твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. Решение №.197/7.02.12 по г.д.№.1043/10г., ТК, ІІ отд. на ВКС, касае различна фактическа обстановка и приетото от съда плащане като такова с погасителен ефект е било доброволно извършено – респективно не се касае за хипотеза на постъпване и връщане на сума в рамките на изпълнителни производства съответно по изпълнителен и обратен изпълнителен лист, предвид отмяна на основанието за провеждане на първото изпълнително производство.
С оглед задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените оплаквания за недопустимост – поради разглеждане на иск за неизпълнение на задължение по договор за заем след твърдяното му погасяване, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Изложените от касатора твърдения не биха могли да обосноват недопустимост на съдебния акт. Наличието или липсата на изпълнение на договорно задължение може да бъде основание за уважаване или отхвърляне на иска за осъждане на ответника да го изпълни – но не съставлява наличие на отрицателна процесуална предпоставка или липса на положителна такава за надлежното упражняване на правото на иск, за да може да доведе до постановяване на недопустимо решение.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на възизвното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.17/21.01.2015 по г.д.№.617/14 на ОС [населено място].
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: