О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
Гр.С., 22.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2658 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. С. срещу решение на Софийски апелативен съд, Іс., №.280/16.02.15 по г.д. №.3570/14, с което е потвърдено решение на Софийски градски съд, І-10с., от 3.07.2014г. по г.д.№.2515/13, в отхвърлителната му част – с която предявеният от М. А. С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. е отхвърлен за сумата над 600лв. до 26000лв.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са налице основания за присъждане на по-високо по размер обезщетение на основание чл.2 ал.1 т.2 З. за претърпените от ищеца неимуществени вреди предвид обвиняването му в извършване на престъпление по 195 ал.1 т.7 вр. с чл.194 ал.1 НК и последващото му оправдаване с влязла в сила присъда. Отразил е, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, напрежение, безпокойство от изхода на делото, притеснение от реакцията на близки и роднини; довело е и до промяна в поведението му /станал напрегнат, затворен в себе си, притеснен от възможните последици от изхода на делото/. При отчитане на горните обстоятелства, вкл. и продължителността на наказателното производство /1г. и 10м. от привличането му като обвиняем до влизане в сила на оправдателната присъда/, сравнително бързото приключвате на делото в съдебната му фаза, взетата най-лека мярка да неотклонение „подписка”, както и че интензитета на породените през този период негативни емоционални и психически преживявания са били в рамките на обичайните такива – без да се установява по-сериозно отражение върху психиката и здравето на ищеца или необратими последици в личен план, въззивният състав е намерил, че сумата от 600лв. е достатъчна да репарира претърпяните вреди. Изрично е посочил, че не се установява категорично наличие на пряка причинна връзка между конкретното обвинение и негативното отношение в социалното обкръжение на ищеца – доколкото в този период той е имал множество образувани и неприключили прокурорски преписки и вече няколкократно е бил осъждан за същия вид престъплене /формираната за него обществена нагласа се дължи на обремененото му съдебно минало, а не на конкретното обвинение/. Съдът не е възприел като основателни оплакванията за нарушение на критериите за справедливост с оглед възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението /на 21г./ – като е посочил, че преценката винаги следва да бъде съобразена с конкретно установените факти по делото, а в случая няма доказателства ищецът да е търпял негативи извън обичайните или конкретно повдигнатото обвинение да е оставило трайно отражение върху личността му. Отразил е, че е видно точно противното – че той е бил разследван и по множество други преписки в същия период /включително и осъждан/ – поради което и ясно разграничение в степента на отражение на конкретното обвинение върху неговата психика в проявите на нервност и притеснение не би могло да се направи – още по-малко да се счете, че негативната обществена нагласа се дължи именно на въпросното наказателно дело.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.”Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от З., при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – опр. №.911/11.08.10 по г.д.№.369/10, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.1093/12.03.10 по г.д.№.2187/08, СГС ГО 9с., реш. от 25.10.12 по г.д.№.1976/12, САС, 8с./. 2.”Младата възраст на обвиняемия по воденото наказателно производство как следва да се съотнася към справедливото обезщетение на търпените от същия вреди в периода на водене на наказателното производтсво против него” /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – реш. №.414/5.02.13 по г.д.№.458/12 ІІІ ГО на ВКС; чл.280 ал.1 т.3 ГПК/
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
М. въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата, когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по г. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика /мотивирано и обосновано е посочил кои са релевантните обстоятелства, които са от значение за определяне на дължимото обезщетение/. Жалбоподателят и не сочи практика в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос /представените решения не са придружени с доказателства, че са влели в сила, а и не касаят сходни случаи – по смисъла на реш.№ 830/20.12.2010 по г.д. N.1898/2009г., ІV ГО на ВКС по чл.290 ГПК/, по който, както вече беше посочено, практиката е и уеднаквена. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. И. въпрос е фактически и отговора му може да бъде даден след анализ на конкретните обстоятелства по съответното дело, при решаване на спора по същество – с оглед особеностите на всеки случай. Дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика относно необходимостта от съобразяване на обстоятелствата във при всеки случай, въззивната инстанция е посочила, че преценката относно значението на възрастта на лицето следва да се извърши с оглед конкретно установените факти по делото – и съответно е извършила такава конкретна преценка с оглед особеностите на случая /отчитайки и множеството други преписки, които са били образувани спрямо ищеца в същия период, в това число и осъждането му/. Отделно от изложеното, цитираното от касатора решение не съдържа отговор на поставения въпрос в тълкувателната си част – поради което и само на това основание не би могло да се обоснове наличието на твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид изложеното сочените основания за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд, Іс., №.280/16.02.15 по г.д. №.3570/14.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: