О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
Гр. С., 06.02.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 472/2016 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ ЕМИЛЕКС – Е. К., [населено място], подадена от процесуалния му пълномощник – адв. К., срещу решение № 111 от 09.11.2015 год. по т.д.№ 250/2015 год. на Бургаския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 271/30.06.2015 год. по т.д.№ 578/2014 год. по описа на Бургаския окръжен съд в отхвърлителната му част по исковете на касатора срещу ЕМИЛЕКСТРОЙ О., [населено място] /в несъстоятелност/ с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ, за установяване съществуването на вземания на ищеца – главници и неустойки по договори за заем, съответно в размер на 77 000 лв. и на 3 153 192 лв., предявени, но неприети в производството по несъстоятелност на ответното дружество; прекратено е производството по делото в частта по исковете за възнаградителни лихви върху главниците по договорите за заем в размер на 14 223 лв., на основание споразумение от 01.01.2009 г.; както и касаторът е осъден да заплати дължимата за производството държавна такса.
В жалбата се излагат доводи, че въззивното решение е недопустимо и неправилно, поради процесуална и материална незаконосъобразност и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и уважаване на предявените искове, ведно с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поставят следните въпроси, по които решението да бъде допуснато до касация:
1.1. Допустимо ли е одобряването от съда на постигната между страните съдебна спогодба при предявен иск с правно основание чл.694 ал.1 от ТЗ по установяване вземането на кредитор от длъжник в производството по несъстоятелност; 1.2. При постановен от въззивния съд отказ от одобряване на съдебна спогодба по чл.234 ГПК, срещу който отказ въззивникът е подал частна жалба, следва ли въззивният съд да спре производството, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК до произнасянето на горестоящия съд по частната жалба; 1.3. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, преди касационният съд да се е произнесъл по жалбата срещу отказа на въззивния съд да одобри съдебната спогодба по чл.234 ГПК.
2.1. Противоречи ли на диспозитивното начало на гражданския процес /чл.6 ГПК/ мълчаливият отказ на съда да постанови решение при условията на чл.237 ал.1 ГПК, ако съдът не се е позовал изрично на чл.237 ал.2 ГПК, и допустимо ли е съдебното решение, постановено по общия ред /без да се вземе предвид признанието на иска/; 2.2. Следва ли съдът да се мотивира изрично в случаите, когато откаже да постанови решение при признание на иска, на основание чл.237 ал.2 ГПК; 2.3. За да произведе действие признанието на иска, следва ли то да бъде потвърдено от синдика, ако същият не е бил конституиран като страна в производството по чл.694 ТЗ; 2.4. Ако синдикът не е приел вземането на кредитора, който впоследствие е предявил иск за установяване на вземането си по чл.694 ал.1 ТЗ и синдикът не е конституиран като страна в това производство, следва ли това да се третира като липса на потвърждаване на признанието на иска от страна на длъжника, за да произведе то действие.
3. За да отхвърли искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение по чл.238 ГПК, достатъчно ли е съдът да укаже в определението, с което отхвърля искането, че ищецът не е предоставил достатъчно доказателства, които предпоставят вероятната основателност на иска, или съдът следва да изложи допълнителни мотиви, които обосновават извода, че искът не е вероятно основателен.
По първите 3 групи въпроси касаторът смята, че липсва постановена съдебна практика, поради което отговорът им би бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, съгласно чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
4.1. Представляват ли извлеченията от банковата сметка на заемодателя първични счетоводни документи по смисъла на ЗСч /в сила, считано от 01.01.2002 г.; отменен, считано от 08.12.2015 г./; 4.2. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази доказателствената сила на първичните счетоводни документи при направено извънсъдебно признание от длъжника; 4.3. Следва ли да се счита за доказано предаването на заемните суми, ако в хода на делото не са представени доказателства за осчетоводяването на банковите преводи при заемателя, но са представени извлечения от банковата сметка на заемодателя за банковите преводи на заетите суми, удостоверяващи, че банката е изпълнила платежните операции от заемодателя към заемателя; 4.4. Представляват ли извлеченията от банковата сметка на заемодателя официални документи по смисъла на чл.179 ГПК и ползват ли се те с материална доказателствена сила за предаване на заетата сума по сметка на заемателя; 4.5. Ако в хода на делото са представени писмени документи – извлечения от банковата сметка на заемодателя за банковите преводи на заетите суми, които заети суми са преведени на същия ден, на който са извършени банковите преводи, като за основание на преводите е посочено „захранване”, и ответникът не е релевирал възражения, че сумите са дадени на друго основание, различно от заем, следва ли заемодателят да ангажира допълнителни доказателства за доказване основанието за предаване на сумите на заемателя; 4.6. Следва ли да се счита за доказано предаването на заетите суми, ако в хода на делото са представени разходни касови ордери за предаване в брой на заетите суми, които не са оспорени и са признати от ответника – заемател, но не са представени доказателства за осчетоводяването им от заемателя; 4.7. Когато във връзка с въведеното във въззивната жалба оплакване възникне необходимост да бъде установен фактът на реалното предаване на заетите суми от заемодателя на заемателя, следва ли въззивният съд служебно да назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да установи дали са осчетоводени разходните касови ордери, удостоверяващи предаване в брой на заетите суми, както и банковите извлечения, удостоверяващи безкасово предаване на заетите суми. По въпроси 4.3. и 4.6. се твърди наличие на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика, а по останалите – на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, т.к. са разрешени от въззивния съд противно на задължителна съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, съответно посочена.
5.1. Следва ли въззивният съд да откаже да приложи правилото на чл.309 ТЗ, съгласно което не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци, ако установи, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД; 5.2. Противоречи ли на справедливостта и добрите нрави клаузата за неустойка, която е уговорена без краен предел и без фиксиран срок, до който тя може да се начислява и която към момента на предявяването на претенцията надвишава 50 пъти законната лихва; 5.3. Следва ли противоречието с добрите нрави да се преценява на базата на съотношението на законната лихва и крайния размер на неустойката, който размер не може да се определи към момента на сключване на договора. По тази група въпроси се поддържа наличие на допълнителното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд на първо място е приел, че липсват допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с размяната на книжа и преценката относно основанията за постановяване на неприсъствено решение /последната обективирана в изрично определение на БОС № 572/07.05.15 год./, които съществено да опорочават първоинстанционното решение. По оплакването за игнориране на направеното признание на иска, съдът е приел, че в производството по чл.694 ТЗ, предвид неговата специфика, нормата на чл.237 ал.1 ГПК е неприложима. Признанието на иска следва да се цени с оглед целите на производството по несъстоятелност, най-съществената от които е справедливото удовлетворяване на всички кредитори и произтичащото от нея недопускане влошаване положението на длъжника, за да не се увреждат кредиторите с вече приети вземания. Съдът още е посочил, че подобни действия на длъжника не могат да се вземат предвид, без да са одобрени от синдика, а в конкретната хипотеза той вече е изразил несъгласието си, предвид невключване на процесните вземания в списъка на приетите такива. Съобразено е, че това признание изхожда от длъжник – дружество, в което единият от съдружниците е самият кредитор, т.е. страните са свързани лица. То не може да обвърже нито останалите кредитори в несъстоятелността, нито съда. Заключено е, че правилно окръжният съд не е взел предвид така направеното признание на иска от длъжника – ответник и е постановил решение по общия съдопроизводствен ред, след съвкупна преценка на всички доказателства по делото. За неоснователни са счетени оплакванията на ищеца против прекратяването на производството по исковете по чл.694 ТЗ относно възнаградителните лихви. Споделен е изводът на БОС, че исковете са недопустими, т.к. вземанията в общ размер на 14 223 лв. не са били предявени по реда на чл.685 ал.1 ТЗ, респективно липсва и възражение от страна на ищеца по чл.690 ТЗ.
Въззивният съд е намерил за правилно решението, с което от претенцията за главниците по договорите за заем за основателна е счетена част в размер на 32 600 лв., въз основа извлечението от разплащателната сметка на ищеца в У. Б. АД с отбелязано основание за превода – „заем”. За разликата до претендирания общ размер от 109 600 лв. съдът е счел иска за неоснователен, поради липсата на достатъчно доказателства, от които да се направи извод, че сумите действително са предоставени от ЕТ на О. на основание договорите за заем. От една страна съдът е съобразил, че представените документи са първични, неосчетоводени по съответния ред, а от друга – че договорът за заем е реален и следва да са налице безспорни доказателства, че сумите, предмет на заемните правоотношения, са реално предадени от заемодателя, и то на посоченото основание. Такава сила не притежават и представените два разходни ордера, т.к. са съставени от ЕТ в полза на дружество, в което той притежава 50 % от капитала, при липса на счетоводно отразяване относно същите. Споделени са доводите в този смисъл в определението по чл.692 ТЗ и в първоинстанционното решение, че РКО са частни документи без обвързваща материална доказателствена сила, чието съдържание не се подкрепя от други доказателства, както и че същите не са осчетоводени от ответника.
За неоснователно е счетено оплакването на ищеца, че неустойката не е нищожна. В тази част съдът е препратил към мотивите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК, като се е позовал на задължителните указания в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Допълнително е изложил, че по начина, по който е уговорена, неустойката излиза извън присъщите й функции, т.к. предполага достигане до размери, които ще надвишат вредите от неизпълнението и ще облагодетелстват кредитора, в противоречие с добрите нрави. Дори да се приеме, че е налице вземане по договорите за заем от 109 600 лв., то неустойка за забава в размер на 3 153 192 лв. /около 29 пъти по-голяма от главницата/ мотивира явната несправедливост на насрещното задължение. С първоинстанционното решение по този въпрос от фактическа страна е прието, че договорите за заем са сключвани в периода – 2007 – 2008 г., в тях няма неустоечна клауза, такава е установена за първи път със споразумение между страните от 01.01.2009 г. за дължимостта на сумите по договорите, в размер на 1.5 % на ден. За формиране на извод за нищожността на тази клауза, съдът е направил сравнение с размера на законната лихва за същия период /50 пъти по-малка от неустойката/, с оглед на което е приел, че тя не цели стимулиране на доброто изпълнение и обезщетяване на вредите и размерът й е неморално висок.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
По първите три групи въпроси от процесуално естество, Върховният касационен съд, ТК, второ отделение намира следното:
1/ Относно въпросите, касаещи съдебната спогодба в производство по чл.694 ТЗ. Въпроси по п.п.1.2. и 1.3. са без значение за изхода по конкретното дело, доколкото частната жалба против определението на въззивния съд, с което е оставено без уважение искането на страните за одобряване на спогодба, установяваща съществуването на предявените вземания, е оставена без разглеждане, като недопустима, с определение № 234/10.05.2016 г. по ч.т.д.№ 471/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро ТО, влязло в законна сила. Въпросът по п. 1.1. е също ирелевантен за разрешаването на спора. В определението на Бургаския апелативен съд не са изложени мотиви, че одобряването на съдебна спогодба в производство по чл.694 ТЗ е недопустимо, а е направена конкретна и обоснована преценка за липса на условията по чл.234 ал.1 ГПК – спогодбата да не противоречи на закона и добрите нрави.
2/ Относно въпросите, свързани с приложението на чл.237 ГПК и в частност в съответното производство по чл.694 ТЗ. Въпроси по п.п. 2.1. и 2.2. не са обусловили решаващата воля на съда, доколкото той е приел, че в производството по чл.694 ТЗ, предвид неговата специфика, нормата на чл.237 ал.1 ГПК не е приложима. Липсата на предварително съгласие на синдика по отношение направеното от длъжника признание на иска е коментирано с оглед нормите на чл.237 ал.3 ГПК и чл.635 ал.1 ТЗ, макар същите да не са изрично цитирани. От тях следва, че длъжникът в открито производство по несъстоятелност може да извършва разпореждане с права само след съгласие на синдика, каквото в случая липсва, а причините за това са ирелевантни. С оглед горното съдът преценява, че въпросите по п.п. 2.3. и 2.4. нямат значение за постановяване на обжалваното решение, съобразно правната воля на съда.
3/ По въпроса, свързан с приложението на чл.239 ал.3 ГПК. Въззивният съд е счел, че изискванията на чл.239 ал.1 т.2 ГПК за постановяване на неприсъствено решение по отношение на конкретния спор не са били налице, като изрично е посочил, че определението на първоинстанционния съд в този смисъл е правилно. Същото е и надлежно мотивирано, поради което преценката на апелативния съд съответства на задължителната съдебна практика /Решение № 157 от 29.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 262/2010 г., I т.о., ТК, постановено по чл.290 ГПК/.
С оглед горното, по първите две групи процесуалниправни въпроси не се установява наличието на общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация, съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, а относно третия въпрос не се доказва наличието на допълнителната такава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на която касаторът се позовава. Извън посоченото, липсват и данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение, с оглед нарушаване на съдопроизводствените правила на чл.234, чл.237, чл.238-239 ГПК. По следващите правни въпроси, касаещи разрешаването на спора по същество, становището на касационната инстанция произтича от следното:
4/ Относно четвъртата група въпроси, във връзка с доказването на исковите претенции по чл.240 ЗЗД /за правното значение на извлеченията от банкова сметка и разходните касови ордери в процеса, включително в хипотеза, в която ответникът признава извънсъдебно и съдебно фактите и обстоятелствата, на които се основава искът; за нуждата от служебно назначаване на експертиза от въззивния съд за извършване на счетоводна проверка и пр./. Съставът на Бургаския апелативен съд е приел, че от банковите извлечения не се установява основанието за извършването на парични преводи от ищеца на ответника, с оглед необходимостта сумите да са реално предадени в заем, съгласно чл.240 ал.1 ЗЗД, както и че за тях няма счетоводно отразяване при ответника. В касовите ордери, съставени от ищеца – ЕТ ЕМИЛЕКС, е посочено, че суми в размер на 2 000 лв. и 14 000 лв. са предадени на ЕМИЛЕКСТРОЙ О. „за заем”, като по отношение на тях е преценена свързаността на лицата по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, както и отново липсата на счетоводни записи от ответното дружество – факт, констатиран и в определението на съда по чл.692 ТЗ. Заключено е, че по делото няма достатъчно доказателства за реалното предоставяне на посочените суми на твърдяното правно основание. Изводите на съда са в съответствие със задължителната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, касаеща заемни правоотношения между свързани лица /Решение № 179 от 12.01.2016 г. на ВКС по т.д.№ 353/2014 г., II т.о./. Доколкото въпросите игнорират обстоятелството, че страните са свързани и имат общ икономически интерес, който искат да противопоставят на кредиторите в производството по несъстоятелност, а изводите на въззивния съд изхождат основно от този факт, то настоящият съдебен състав преценява, че така поставени, те не са обусловили решаващата воля на съда в обжалваното решение. Отделно от това, въпросите по п.п. 4.3., 4.5. и 4.6. са пряко свързани и с правилността на съдебния акт, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. По отношение на служебното събиране на доказателства във въззивната инстанция, каквото не е било предприето, следва да се посочи, че във въззивната жалба не се съдържат оплаквания, които да дадат основание на съда да назначи експертиза при условията на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.3.
5/ Относно въпросите, касаещи нищожността на неустойката, претендирана в размер на 3 153 192 лв., при главница, претендирана в размер на 109 600 лв. Въпросът относно намаляването на неустойката поради прекомерност не е обсъждан от въззивния съд. При постановяване на въззивното решение в тази част съдът е съобразил изцяло постановките на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т.3, като обосновано е преценил, че същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, с единствена цел да облагодетелства кредитора, поради което накърнява добрите нрави и на това основание е нищожна. Д., че неустойката превишава 50 пъти законната лихва, е направен от първоинстанционния съд, а въззивният съд е извел правните си изводи въз основа на други обстоятелства.
Следователно, формулираните последни две групи въпроси или не удовлетворяват условието на чл.280 ал.1 ГПК /нямат характера на правни въпроси от значение за даденото разрешение по спора по чл.694 ТЗ/, или са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, респективно за тях не се доказват предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за пристъпване към разглеждането на касационната жалба по същество.
Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 111 от 09.11.2015 г. по т.д.№ 250/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: