Определение №795 от 42193 по гр. дело №1292/1292 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 795

гр. С. 08.07.2015 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1292 по описа за 2015 година.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място] срещу решение № 2310 от 15.12.2014 г. по гр. дело № 2832/2014 г. на Апелативен съд – С., гражданско отделение, първи състав.
Ответникът К. Н. Н. излага доводи за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски апелативен съд се е произнесъл по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. /отм./, понастоящем чл. 2, ал. 1, т. 3 З., предявен от К. Н. Н. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление /по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 3, т. 2, вр. чл. 93, т. 2, вр. чл. 93, т. 1, б. „а” и т. 20 НК/, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с присъда от 20.01.2011 г. по НОХД № 1172/2010 г. на Софийски градски съд, влязла в сила на 01.06.2012 г., като е потвърдил решението от 14.04.2014 г. по гр. дело № 2297/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която първостепенният съд е уважил иска за сумата 3000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2012 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. /отм./ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 3000 лв. във връзка с обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, както и във връзка със психическите страдания и притеснения на ищеца по отношение на неоснователното обвинение. В. съд е разгледал обстоятелствата, релевантни за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в посочения размер, а именно времето от привличането на ищеца, като обвиняем до влизане в сила на оправдателната присъда, липсата през този период на мярка за неотклонение – „задържане под стража”, ниската степен на наложеното ограничение за свободно придвижване на обвинения, външните проявления в здравословното и емоционално състояние на ищеца, обстоятелствата във връзка с наказателното преследване, които са отдалечили във времето окончателното произнасяне на съда.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди: „В случая процесуално – правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. По – нататък се твърди, че „Обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Въпросът, определен, като „процесуално – правен” не съдържа конкретните обстоятелства относно „определянето на неимуществените вреди”, по които въззивният съд е приел правни разрешения, както и самите правни разрешения по тълкуването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. К. е задължен да ги посочи чрез мотивирано изложение на касационните основания съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на О., т. 1. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд при реализирането, на която се разглеждат обстоятелства, имащи правно значение за присъждането на претърпените неимуществени вреди и за техния размер, по които съдът формира свои правни разрешения. Във връзка с тези разрешения касаторът е задължен да постави правни въпроси и обоснове противоречивото им разрешаване, в отклонение от задължителната или казуална съдебна практика. В приложението жалбоподателят не е обосновал наличието на противоречиво разрешавани въпроси от въззивния съд чрез съпоставка на решаващите изводи на същия съд с изводите на ВКС в приложената практика. Твърденията, че обжалваното решение противоречи на тълкувателни решения на ОСГК са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи друг вид касационни основания, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С излагането им не се релевират основания за допускане на касационно обжалване. Твърдението за липсата на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди е необосновано, тъй като в приложението не са посочени конкретните обстоятелства /последици от незаконосъобразното обвинение/, по които според страната не са изложени мотиви от въззивния съд. Твърдението е необосновано и поради наличието на мотиви в обжалваното решение, в които се разглежда причинно – следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и неговите последици. Липсата на общи и допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационен контрол.
В приложението е посочено, че „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от З.”. Както се вижда от дадения цитат, подобно на формулировката по предходния въпрос не се посочват обстоятелствата, по които са формирани правни разрешения от въззивния съд, както и самите правни разрешения, а тематично въпроса се свързва с прилагането на чл. 52 ЗЗД, което го квалифицира, като общо тематичен и несъобразен с мотивите на въззивния съд. Съгласно разясненията в цитираното по- горе тълкувателно решение на О. на ВКС, т. 1 правният въпрос е свързан с конкретни правни разрешения, които касаторът е задължен да посочи, като обоснове и противоречивото произнасяне на въззивния съд в отклонение от задължителната или казуална практика. В случая не е посочено и аргументирано и допълнително основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като твърдението, че „при сравнително сходни случаи, размерите на обезщетенията са определят при големи различия” не съставлява обосноваване на противоречие между разрешенията на въззивния съд и приложената практика /решения по гр. дело № 3684/2013 г., решение по гр. дело № 854/2012 г. на състави на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр. дело № 212/2013 г. на Великотърновски апелативен съд/. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, предвид съобразяване на критериите, приети в същата при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка следва да се има предвид, че не е налице противоречиво решаване на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато различията в присъдените обезщетения произтичат от различната фактическа обстановка, а критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД, приети в задължителната съдебна практика, които са еднакви са съобразени. В конкретния случай въззивният съд е приел размер на обезщетението въз основа анализа на приетите в задължителната съдебна практика критерии. Решението по гр. дело № 212/2013 г. на Великотърновски апелативен съд не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, освен поради изложеното още и поради това, че това основание не е налице при формирана задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Не е обоснована нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. К. твърди, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която да е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството. Освен това в приложението не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуваща според касатора непълнота, неяснота или противоречивост в обективираната в тях правна уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението й /в този смисъл са разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС/.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2310 от 15.12.2014 г. по гр. дело № 2832/2014 г. на Апелативен съд – С., гражданско отделение, първи състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.

П.:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *