8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
[населено място], 28,10,2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври , през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 813 по описа за две хиляди и петнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 278/17.02.2014 год. по т.д.№ 2111/2013 год. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2404/ 22.12.2014 год. и решение № 1129/03.06.2016 год., в частта му с която и след частична отмяна на решение № 3366/19.02.2013 год. по т.д.№ 5406 / 2011 год. на СГС, са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] , в евентуално обективно съединение, искове с правно основание чл.365 ЗЗД, съответно чл.79 ал.1 вр. с чл.266 ЗЗД,както и предявените в акцесорност към всеки от тях искове по чл.86 ал.1 ЗЗД , за сумата над 6 386,35 лева и до претендираните по частичните главни искове 24 388,50 лева, както и за сумата от 1 256,25 лева – мораторна лихва върху претендираната главница, вкл. такава върху уважената част от иска по чл.79 вр. с чл.266 ЗЗД.Касаторът твърди недопустимост на въззивното решение, в евентуалност оспорва правилността на същото, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.236 ал.2 ГПК. Счита, че съдът не се е произнесъл,съответно мотивирал решението си по всички доводи на ищеца – въззиваема страна в апелативната инстанция, както и че неправилно е отказал да приложи чл.293 ал.4 вр. с чл. 301 от ТЗ.
Ответната страна – [фирма] – не е взела становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
[фирма] е предявило частични, в евентуално обективно съединение, искове за осъждане на [фирма] да заплати сумата от 24 388,50 лева – на основание сключена спогодба от 2011 год., а в случай че се отхвърли иска на това основание, да заплати същата сума, съставляваща дължимо възнаграждение, за изпълнени от ищеца строително-монтажни работи, част от което задържано от възложителя, в качеството на гаранция за качествено изпълнение на възложеното. Предявена е и акцесорна към всеки от евентуалните искове, претенция с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД – мораторна лихва за забава върху претендираната главница.Ответникът е възразил ,че има сключен договор за спогодба, оспорвайки по начало съдържанието на визирания от ищеца документ като спогодба, по смисъла на чл.365 ЗЗД.Оспорва дължимостта на възнаграждение за изпълнени СМР в претендирания размер, като противопоставя и погасителна давност по отношение на вземането, предявено на евентуално правно основание чл.79 вр. с чл.266 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е уважил изцяло претенциите, на основание сключен договор за спогодба .
Въззивният съд е счел иска, основан на съществуващ договор за спогодба неоснователен, поради което и отхвърлил същия. Евентуалният иск, за присъждане на възнаграждение, на основание чл.79 ал.1 вр. с чл. 266 ЗЗД, е счел за доказан – досежно изпълнението на възложените СМР от ищеца, в съответствие с представените двустранно подписани протоколи обр.19, вкл. по отношение размера,съгласно приложените двустранно подписани фактури, издавани на основание всеки от протоколите. Счел е ,обаче, основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията,съобразима с начален момент на изискуемост,съгласно договореното в чл.8 от сключения договор от 14.03.2006 година. Първоинстанционното решение е потвърдено единствено в частта относно присъдената като част от главницата сума, формираща се от задържаните от възложителя, като гаранция за качеството на изпълнените СМР, суми от дължимо възнаграждение по всяка фактура и съобразно настъпила изискуемост за връщането им от възложителя, съгласно чл.10.1 от сключения договор.
Въззивният съд отрича качеството на спогодба на представения от ищеца, подписан единствено от негов представител, документ от 2011 год., без дата / стр.пор.№ 53 по номерацията на първоинстанционното дело /, доколкото в същия единствено е материализиран разчет на дължимите от възложителя по договора за СМР суми – възнаграждение за изпълнителя, както и е договорен нов погасителен план за тяхното издължаване в периода 31.01.2011 год. – 31.10.2011 година. За да приеме, че липсва сключено споразумение с това му съдържание,съдът е счел,че липсват насрещни съвпадащи волеизявления на представляващи и двете страни лица, доколкото представеният от ищеца вариант носи подпис единствено на негов управител. Счел е ирелевантно обстоятелството, че вариантът на „ спогодбата„ е бил изготвен именно от представител на ответника, след като не е изявена воля за приемане на правните й последици,с подписването й от законния му представител. Желанията и намеренията / очевидно визирайки съдържанието на разменената кореспонденция между страните / съдът е приел неотносими. Тази кореспонденция е счетена за ирелевантна,като изходяща от лица, които не са законни представители на страните, поради което и изявленията им не обвързват последните с правни последици. Извършеното плащане на първата вноска, в размера, съобразно представената „ спогодба „ , съдът е счел, че не съставлява признание за цялото задължение, прекъсващо давността съгласно чл.116 б.”а” ЗЗД , нито като действие обхваща съдържанието на всичко уговорено в „ спогодбата”, т.е. да би се приело като проява на знание и за предоговорения в същата срок. В този смисъл съдът е посочил,че доводите на ищеца, позоваващи се на правилото на чл.293 ал.3 ТЗ, са относими единствено към частично платеното, което пък не е предмет на иска.Направен е извод, че страните не са в „ трайни търговски отношения„ и чл.292 ал.1 ТЗ не е приложим, съобразявайки обстоятелството,че нормата намира приложение при наличие на спор относно съществените елементи на сделки, явяващи се поредни сделки.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1 / Следва ли,съгласно чл.236 ал.2 ГПК, въззивният съд да обсъди в мотивите си доводите на страните и всички представени по делото доказателства , поотделно и във връзка едно с друго , за да формира правните си изводи ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с реш.№ 166 по гр.д.№ 1285 / 2012 год. на ІІІ г.о. , реш.№ 212 по т.д.№ 1106 / 2010 год.на ІІ т.о.и реш.№ 646 по гр.д.№ 1210 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС ; 2/ Може ли страната по търговска сделка,съответно по споразумение за изменението й,да се позовава на нищожност,поради неспазване на писмената форма, предвидена от страните, когато от поведението й може да се заключи , че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие с реш.№ 115 по т.д.№ 348/2012 год. на І т.о. на ВКС ;3/ Частичното признание на задължение,чрез извършено плащане, може ли да се цени като частична липса на оспорване волеизявлението на другата страна и какви са правните последици от това,ако отговорът е положителен – частична недействителност, поради частично неспазване на формата или пълна такава ? – въпросът обосноваван с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 4/ Наличието на повече от една търговски сделки обуславя ли наличие на трайни търговски отношения, по смисъла на чл.292 ал.1 ТЗ или е достатъчно наличието на една сделка с продължително изпълнение ? Нормата прилага ли се и в случай на изменение на сключена търговска сделка ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, поради противоречие с решение от 14.04.2003 год. по гр.д.№ 629 / 2002 год. на Софийски апелативен съд.
Първият от въпросите е обусловен от твърдяното от касатора непроизнасяне на въззивния съд по доводите му за приложимост на чл. 301 ТЗ във връзка с чл.293 ал.4 ТЗ , несъобразяване на съдебно-техническата експертиза,като установяваща, че волеизявленията на страните са записани технически по начин,който изключва манипулиране на тяхното съдържание и относно значението на частичното плащане, с оглед вписаното при извършването му основание – „спогодба„, изпращането на същата от ответника на ищеца по електронен път и непротивопоставянето на действията по изпращането й, извършени от лице без представителна власт,от страна на представляващия ответното дружество.
Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по тези доводи, но не е споделил становището на касатора относно значението на размяната на кореспонденция по електронен път и частичното плащане /макар съответно по време и размер на първата от визираните в „спогодбата„ вноски /, като доказващи сключено споразумение за изменение на първоначалния договор,относно реда и сроковете за издължаване възнаграждението за изпълнени СМР.Счел е за достатъчна липсата на насрещни ,покриващи се волеизявления на законните представители на дружествата и конкретно материализирано такова от законния представител на ответника. Квалифицирал е разменената кореспонденция като „желания и намерения„ на страните. По начало, неблагоприятните за ищеца правни изводи не са формирани въз основа отричане действителността на волеизявленията,изпратени по електронен път.Поради това и липсата на правни изводи относими към съдържанието на съдебно-техническата експертиза е неотносима към разрешението на правния спор, т.е. към решаващите мотиви на въззивното решение. Несъвпадението в правните изводи на съда и страната досежно конкретен правен довод,не предпоставя процесуално нарушение на съда от визирания вид – на чл.236 ал.2 ГПК ,а материално-правен въпрос по приложението на конкретната материална норма, какъвто не е формулираният.От друга страна,същият недопустимо кумулира приложението на несъвместими по правни последици правни норми като чл.301 ТЗ и чл.293 ал.4 ГПК.Първата предпоставя безспорни насрещни съвпадащи волеизявления на страни по сделка, но изходящи от лице или лица без представителна власт за някоя или за всяка от страните и непротивопоставяне на извършването им, от страна на представляващите страните, веднага след узнаването, аналогично и за извършени от такова лице / лица правни действия. Втората предпоставя също насрещни, съвпадащи волеизявления,но неопорочени от липса на представителна власт на лицата от които изхождат, но при уредена в закона форма за тяхната действителност, която именно не е спазена. Настоящият случай не би могъл да се подведе формално към никоя от двете хипотези. Не се касае за сделка за която законът изисква определена форма за действителност. Договорената между страните, винаги писмена форма, вкл. за измененията на договора, е форма за доказване и неотносима към приложението на чл.293 ал.1 ТЗ. От друга страна,волеизявленията на юрисконсулта на ответното дружество изрично указват необходимостта от подписване на „спогодбата„ от представляващия дружеството управител, т.е. чрез самото си съдържание изключват договаряне от името и за сметка на дружеството чрез отправилото електронните съобщения лице.Дори да би се приело противното, не е противопоставено от ищеца обстоятелство,от което да би се установило узнаване от представляващия ответника на съдържанието на предложеното от юрисконсулта му споразумение. Съдът изрично е коментирал, че частичното плащане на първата вноска не съставлява признание за целия дълг, а доколкото размерът му е установен и безспорен, от значение би било дали може и следва да се цени като признание за предоговорения срок на изпълнението , което въззивният съд изрично е отрекъл. В този смисъл,произнасянето му не подминава наведените от касатора доводи, а несъгласието на последния със същите, не предпоставя нарушение на чл.236 ал.2 ГПК. Поради това и въпросът не покрива изискването за правен.Отговор на същия не би променил правния резултат,в решаващият му извод за липса на сключено споразумение за изменение на договора,относно срока за издължаване дължимото на изпълнителя възнаграждение. Необосноваването на общия селективен критерий изключва необходимостта от коментирането на допълнителния такъв.
Втори и трети въпроси не удовлетворяват изискването за правни въпроси. Както се посочи в предходния параграф, хипотезата на чл. 293 ал. 4 вр. с ал.1 ТЗ е напълно неприложима, тъй като не се касае за изискуема за сделката и измененията й форма за действителност. Доколкото вторият въпрос включва като условие писмената форма, като договорена по споразумение между страните – форма за доказване, то въпросът отново не би покрил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Съдът не е мотивирал извод, че размяната на волеизявления по електронен път не удовлетворява изискването за писмена форма на договора / респ. изменението му / , а че отправеното от представител на ответника изявление не съставлява „ съгласие „ за сключването на „ спогодбата „, от името и за сметка на дружеството,като изрично предвиждащо в съдържанието си условието за нейното потвърждаване от представляващия дружеството.Отделно е необоснован,съгласно съдържанието на трети въпрос, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – цитираното решение касае хипотеза на чл.293 ал.1 ТЗ – предвидена от закона писмена форма за действителност на застрахователния договор. Третият от въпросите се явява и неясен в частта си относно „ частична липса на оспорване на волеизявление на другата страна „ . Логично и като изхождащ от значението на частичното плащане , съдържанието на въпроса в тази му неясна част би следвало да се подразбира като частична липса на оспорване наличието на спогодба за платената част от възнаграждението.Същата, обаче, не е предмет на иска и отговор на така поставения въпрос не е включен в решаващите мотиви на въззивното решение. Ако касаторът е целял отговор на въпроса – дали частично плащане по вземане, уредено в спогодба, посочена като основание за това плащане,съставлява признание за сключването на спогодбата в нейната цялост,вкл. и по преуреден модалитет на сделката – което въззивният съд е отрекъл, то въпросът би покрил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но не е обоснован с допълнителния такъв ,чрез формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, противно на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същият не е отнесен до приложението на конкретна правна норма – непълна,неясна или противоречива,която да е предпоставила противоречива съдебна практика по тълкуването й или при съществуваща непротиворечива , но неправилна съдебна практика, да се налага преодоляването й, поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството.Напротив,последователна и непротиворечива е формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика относно значението на частичното плащане – като признание единствено на платеното,независимо от позоваване на основанието, на което се извършва, тъй като е от значение признание за размера на дълга към конкретния момент на изявлението, а не на правопораждащия му факт / така реш.№ 100 по т.д.№ 194/ 2010 год. на ІІ т.о., реш.№ 98 по т.д.№ 851/2012 год.,реш.№ 255 по т.д.№ 145 / 2012 год. на ІІ т.о. ,реш.№ 215 по т.д.№ 456 / 2012 год. на І т.о. , реш.№ 105 по т.д.№ 1697/2013 год. на І т.о., реш.№ 87 по т.д.№ 1171 / 2014 год. на І т.о.,реш.№ 161 по т.д.№ 1934 / 2014 год. на І т.о. ВКС и др. /.Поради това и „спогодбата„ съдът е отказал да цели с качеството на признание,прекъсващо давността / чл.116 б.”а” ЗЗД /. Задължителната за въззивния съд съдебна практика приема, че заплащането на част от дължимото не обосновава само по себе си знание на законно представляващия длъжника относно съдържанието на цялата сделка, респ. изменението на същата , договаряно от лице без представителна власт, за да биха се приложили правните последици на чл.301 ТЗ / така реш.№ 42 по т.д.№ 593 / 2009 год. и реш.№ 62 по т.д.№ 733 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС /.
Четвъртият въпрос отново не удовлетворява изискването за правен въпрос. Въззивният съд е приел, че не са доказани „ трайни търговски отношения„, като не е имал повод да разсъждава върху приложението на чл. 292 ал.1 ТЗ при договор с продължително изпълнение, какъвто и не е договора за изработка. Разяснил е логиката на разпоредбата, основаваща се на повтарящи се във времето фактически състави, при еднаквост на съществените елементи на сключваните между страните сделки, поради което законодателят презумира, че липсата на изрично противопоставяне при отправено от едната страна предложение за сключване, съставлява приемане, противно на общото правило в облигационните отношения, че мълчанието не е знак на съгласие. Подобна повторяемост на елементи от фактическия състав, за нуждите на настоящия казус, следва да са налице между договора за изработка и спорната „спогодба „, но същите са с напълно различно съдържание.Това именно съдът, макар недостатъчно прецизно и ясно ,е мотивирал, визирайки „липсата на установеност … на повторяемост и трайност в отношенията на страните „. При това трайни търговски отношения би следвало да се констатират на базата на съществувалите до спорното изменение / „ спогодбата „ / отношения, елементи от които да биха ползвали фактическия състав на последната. Видно от втория подвъпрос, страната цели от договора и „спогодбата „ да изведе съществуване на „ трайни търговски отношения „ , което е в противоречие с логиката на разпоредбата и нейното приложение . Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, не се явява обоснован допълнителния такъв. Цитираната казуална практика не дава разрешение на така поставения въпрос , при идентичност на предпоставките за отговор на същия. В решението си САС приема за установени трайни търговски отношения,на базата на предходни на спорното споразумение сделки между страните.Приложението на чл.292 ал.1 ТЗ е обосновало алтернативен правен извод за наличие на сключено последващо споразумение за промяна на цени.Основният решаващ извод, обаче, е за сключването му от лице с представителна за оспорващата го страна власт, с позоваване последици от приложението на чл.128 ал.2 ГПК. Липсата на идентичност във фактите , предпоставящи отговор на идентичен правен въпрос, е достатъчно за да се изключи хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 278/ 17.02.2014 год. по т.д.№ 2111/2013 год. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2404/22.12.2014 год. и решение № 1129/03.06.2016 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :