О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
гр.София, 18.06.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
редседател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛенове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N2573 описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 13.12.2013г. по гр.д.№2912/2013г. на ОС Пловдив, с което е отхвърлен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по иск с правно основание чл.200, ал.3 КТ.
Жалбоподателят Д. В. Р., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният от Д. В. против [фирма] иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за осъждане на ответника за заплащане на сумата от 8889, 70 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи за периода от 27.10.2011г. до 22.06.2012г. в резултат на трудова злополука, настъпила на 27.10.2011г., в размер на трудовото възнаграждение, което ищецът би получил за този период, и изплатеното му обезщетение от държавното обществено осигуряване.
Прието е за установено, че ищецът- жалбоподател в настоящето производство, е работил по трудово правоотношение с ответника, като е заемал длъжността „шофьор, товарен автомобил/международни превози/ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 600 лв. Установено е, че трудовият договор е прекратен на 25.06.2012г. със заповед № 38/22.06.2012г. и че на 27.10.2011г. при изпълнение на работата, по време на курс в Р. С., ищецът е претърпял злополука, в резултат на която е претърпял травматични увреждания. Фактът, че злополуката е призната за трудова по надлежния ред е установен от представеното по делото разпореждане № 341/19.12.2011 г. на РУСО- [населено място], от което е видно, че ищецът заедно с втори шофьор Л. Д., са превозвали гроздов сок за И., като към 05,15 часа при движение по автомобилен път Е70 в република С., до С. М. другия шофьор е задрямал на волана, при което е загубил контрол върху управлението и камионът се е преобърнал върху зелените площи в дясно от пътното платно, за което му е наложено наказание с присъда от съда в С. М..
Установено е от представените ЕР на ТЕЛК и болнични листове, че жалбоподателят е ползвал отпуск по болест за целия период 27.10.2011г. до 22.06.2012г.
Изложени са съображения за това, че съгласно нормата на чл.200, ал.3 КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Съдът е счел, че пострадалият не е допринесъл чрез проявена от негова страна груба небрежнаст за настъпилите вреди, поради което не селдва да се намалява размера на дължимото му се обезщетение за претърпените имущедтвени вреди, размерът на което следва да се изчисли на база получаваното трудово възнаграждение към деня на злополуката, без в него да се включват командировъчни пари.
Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото се от работодателя обезщетение за периода на временната неработоспособност на ищеца следва да се определи на база единствено трудовото му възнаграждение, без към него да се добавят командировачни пари в размер по 27евро на ден, като е съобразил практиката на ВКС – т. 5 и 6 от § 1 от ППВС № 4/1968г., и решение от 12.07.2013г. на ВКС по гр. д. № 675/2012г., IV г. о., на ВКС. Изложени са съображения за това, че командировъчните пари нямат постоянен характер, нито са точно определени по размер в трудовия договор, а зависят от редица допълнителни предпоставки, предвидени в Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина.
Установено е от прието по делото заключение на вещото лице, че изплатеното на ищеца обезщетение от НОИ, РУСО Пловдив за временна неработоспособност е в размер от 5176, 70 лв., а размерът на нетното трудово възнаграждение, което би получил ищеца за исковия период на база основното такова в трудовия договор, възлиза на 3762, 72 лв., поради което не е налице разлика, подлежаща на обезщетяване от работодателя и предявеният иск е неоснователен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за задължението на съда при определяне обезщетението за имуществени вреди от трудова злополука да включи в размера на трудовото възнаграждение и всички добавки към него, в частност получаваните командировъчни но Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. Представя решения: от 12.07.2013г. по гр.д.№675/2012г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер, и решение от 13.03.1992г. по гр.д.№1882/1991г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при имуществена щета, понесена от работника се изхожда от трудовото възнаграждение преди увреждането му, но и от изменението му след този момент, по време на ползуване на болничен отпуск и трудоустрояването му. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса поставен от жалбоподателя на сочените от него основания. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със трайната практика на ВКС, намерила израз в.т.5 и ППВС №4/1968 г., както и в представените от жалбоподателя решения, както и в решение от 10.01.2012г. по гр.д.№1230/2010г., ІV г.о. на ВКС, съгласно която в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер, какъвто характер нямат командировъчните. Прието е, че по силата на чл.66, ал.1, т.7 КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, като основната заплата според легалното определение, дадено в чл.4 ал.1 от Наредба № 7/2007г. за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Посочва се, че допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт, че те са такива които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време, като основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл.З от Наредбата/ и по силата на чл.245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника/служителя. Съдът е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл.200, ал.3 КТ, приемайки, че пострадалият не може да търси обезщетение за имуществени вреди за вреди от трудовата злополука, защото е счел, че същият е обезщетен в достатъчна степен, като правилно не е включил в размера на трудовото възнаграждение командировъчните пари.
Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос и да бъде променена същата.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника по жалба сумата 600 лева разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.12.2013г. по гр.д.№2912/2013г. на ОС Пловдив,
ОСЪЖДА Д. В. Р. да заплати на [фирма] сумата 600 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: